XV.

Фауст – докторът, продал душата си на дявола! Ако трябва да се преведат на логически език символите – кой е дяволът! Не е ли този, който разкъсва връзките между хората, не е ли дистинацията? Неговата работа е да изкушава към „грехове”, които са всъщност форми на отделянето, всеки „грях” е отделяне – и понеже дава винаги добра цена на греха, спечелва дори такъв благороден дух.

Фауст не е себелюбецът, Фауст е безкористен, той иска младост не за себе си, а като възможност да получи своето познание. И плаща с отчуждението. Плаща с убийството на Гретхен, която също е символ – плаща с потъпканата обич и топлота. Плаща със студенината, с вечната компания на Мефистофел, който вече се е вселил в него, превърнал се е в другата половина на неговото „аз”.

Фауст не е себелюбецът, но той не е алтруистът, – ако той дава, дава го на фетиша. Той е неговият идолопоклонник, грешен, защото сам е избрал пътя си, подписал е договора, защото е продал душата си, заради душата си – едната половина заради другата, – а и това не може да мине безнаказано. Едва ли има нещо, което с такава сила да изобразява цяла една цивилизация, цяла една епоха в човешката история.

Фаустовското начало – дисхармонията, антитезата, разривът между познание и общение, човешкото, преминало в нечовешко, грамадната хипертрофирана надстройка, която върви над земята, над тълпите, над стоборите – върви, унесена, втренчена, лунатична, със забитите в небето кули, с лабораториите на алхимиците, с колелата, които се въртят, въртят, въртят, все по-лудо – западната култура! Върви дяволският договор към срока на плащането. Някога адът взе само Евридика, сега очаква и Фауст, за да попълни цикъла. Столетия наред неговата фигура изскача на сцената – най-велики духове се връщат към него, да го разгледат от различни страни и да го пратят като предупреждение към човечеството.

Началото на седемнадесети век – началото на деветнадесети – средата на двадесети – Марлоу – Гьоте – Томас Ман…Съвсем неслучайно разказът „за проклетия живот и заслужената смърт на доктор Фауст” завършва у този, който Твардовски нарече „последният велик писател на буржоазния свят”. Той прави рекапитулацията – той има материала да я направи – преди да бъде обърната страницата! И ако у Гьоте Фауст бива спасен, ако Гьоте го взема общочовешки, като образ не само на своята култура, а на цялата история – макар че и при него в първата част, трагедията, е по-силната – то Томас Ман остава изцяло в трагичното.

Той стеснява образа и втори път, като взема не познанието изобщо, а изкуството; неговият Фауст – това е съвременният западен творец, последната степен – откъсналото се умиращо познание, което се самопознава в смъртта си! Аналитичността, която най-сетне анализира самия си край. Един блестящ композитор, Адриан Леверкюн, един изключителен талант, напълно отдаден на творчеството си, аскетически светъл по начин на живот – и тъмен в това, което създава. Защото неговото познание толкова се е отдалечило, че вече не може да съществува, и за да му вдъхне последна сила, последна инжекция – той съзнателно отива в разлагащите мозъка бацили – във входа за лудостта.

Така познанието, заради което продава душата си – е познание на разрушението, то разлага старите форми не като подготовка на ново строителство, а за самото разлагане, от което черпи последна изразителност. Красотата на събарящата се постройка – това му е останало. И на събарящата се психика… И след това – нищо…Адриан Леверкюн разбира съдбата си, Адриан Леверкюн няма изход, той е върху релсите, върви по тях до пропастта.

Но цялата негова история, целият й черен ужас е един вик на агония – че това повече не може, че изход трябва да има, – иначе идват безумието и смъртта, „световната нощ”. Камбаната е ударена. Времето на Фауст мина с всичките си висини и падения, с дяволските нощи и очакването на края. Оттук нататък, ако има изкуство – а изкуство ще има, докато има хора, – то вече ще трябва да разсее проклятието, да бъде отвъдфаустовско, да отрече Адриан Леверкюн. Оттук нататък започва синтезът.