СПЯЩАТА
На майка ми
Да отворим вратата на нейната стая
и отново да влезем на пръсти, човеко.
Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
а нима след живота всичко се свършва?
Ето простата чаша – догоре с вода е,
а не стигна до нея ръката й трескава.
И е нямало кой, вече двамата знаем:
да разсее страха й, потта да избърше.