Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в село Хадърча, сега Николаевка, Област Варна, България. Петър Дънов е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева.

Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна.
През 1872 година Петър Дънов постъпва в основно българско училище в село Хадърча, а след освобождението на България от османска власт завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва Американско методистко училище в Свищов и от есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца. През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щат Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г.

Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина. По време на своя 7 годишен престой в САЩ той взима участие в годишните срещи на посветените розенкройцери и се подготвя за своята българска мисия. По-късно той казва, че Орденът на Розенкройцерите е клон на Бялото братство и е произлязъл в миналото от българското движение на богомилите.

През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганите му длъжности на методистки и теософски проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието”, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век. През 1896 г. е един от учредителите на Дружественото читалище „П. Р. Славейков”, избран е за негов библиотекар-домакин и през следващите години държи пред варненското гражданство сказките: „Произхождението на человека”, „Преглед върху древната и модерна философия”, „Науката и философията”, „Защо и как живеем” и „Основите на просвещението”. През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоянов, Пеню Киров, Анастасия д-р Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил”.

Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906 г.) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918 г.), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в книжовни публикации едва в началото на 30-те години на 20 век.

През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка” беседата „Призвание към народа ми”, която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни” и „Божието обещание”. От 1899 г. Петър Дънов свиква ежегодно във Варна събори, които първоначално нарича „Срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места – във Варна (1899-1909), във Велико Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.

От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска” 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема историческата, космичната и метафизичната фигура на Христос. През 1912 г. в село Арбанаси, Търновско работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината”, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.

На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна, с която слага начало на сериите „Сила и Живот”. В тях Петър Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“. На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, под предлог, че учението му разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон” (днес „Мусала”) и води преписка със свои ученици.

След края на Първата световна война (1914-1918) бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 30-те години на 20 век достига около 40 000. На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота”, а Специалният (Младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя”. Лекциите пред двата окултни класа продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г. През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал „Изгрев”), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа.

Установява се постоянно на Изгрева, където в специално построен салон изнася различните течения на своето Слово. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика”. В периода 1929-1932 г. Дънов осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти (в град Омен, Холандия), който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена „Звездите на Изтока”. През лятото на 1929 г. за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г.

От 1934 г. започва работа върху Паневритмията – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм. На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си. На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.

На 27 декември 1944 г. Петър Дънов почива, като в документите се споменава конкретната причина – пневмония. Тялото му е погребано в квартал Изгрева.

В.Р.