– Пол, прегърни ме! Студено ми е.

Бяхме се приготвили да вървим, а тя стоеше там, напрегната и трепереща като изплашено животинче и ме гледаше с големите си котешки очи – сякаш се боеше, че мога да си замина и да я оставя. Прегърнах я силно, почти я вдигнах. Беше невероятно лека. Господи, толкова я обичах! Можех да я нося на ръце до края на света, ако поискаше.
– Пол, няма къде да отида… – заговори тя. – Не познавам никого тук… и нямам пари. Ще ме приемеш ли? Само за през нощта… Сутринта ще си тръгна. Обещавам!
– Не искам да си тръгваш, разбираш ли? – казах на ухото й. – Никога!
Тя се усмихна в отговор. Светлината се върна в лицето й, а в очите й проблеснаха зелени искри.
– Изабела, откъде всъщност идваш?
– Казах ти вече – тя отново направи онзи неопределен жест с ръка, който означаваше всичко и нищо едновременно. – Не помниш ли? Ти ме повика…
Вървяхме към къщи, а аз си мислех колко странен и необясним е светът, в който живеем. Мислех си за Изабела. Тя не носеше багаж, нямаше дори дрехи. Пристигнала неизвестно откъде и по какъв начин. Беше загадъчна и непредсказуема като самата вселена – разбирах го, колкото повече я опознавах. Вселена, проникната от жизненост, сила и красота, привличаща неудържимо. Свобода на дух и материя. Понякога се държеше странно и говореше странно, докато мисълта й бродеше надалеч и аз не успявах да я следвам. Не се интересувах от нейния предишен живот, за мен той си остана забулен в тайна, но това беше част от магията. А може би се страхувах, че Изабела от сънищата ще си отиде, така, както се беше случило с баща ми, с Крие, Нанси и още неколцина приятели, които обичах. Веднъж само я попитах дали познава Бернар.
– Бернар? – погледна ме учудена тя и сбърчи чело, сякаш внезапно бях пробудил някакъв мъчителен спомен. – Познавах го, той беше художник – доста добър. Бяхме приятели… много близки. Но нещо между нас не вървеше, той бе прекалено зает със собствената си кариера. После аз го напуснах… на една магистрала…
– Все пак защо се разделихте?
– Защото… Пол, не мога да ти кажа… Прости ми! – Влага в очите й. – Не ме принуждавай, не мога! Ти знаеш…
Знаех, разбира се. Просто ми трябваше време, за да свикна с невероятното и да го приема. Без значение как се бяхме срещнали. Нали сега тя бе тук до мен. По-жива и по-истинска от всеки…

Изабела ме промени. С един замах зачеркна цялото ми проклето минало, накара ме да забравя, че съм неудачник. Какво друго можех да искам?
Прекарвахме дните на плажа – последните топли слънчеви дни на септември, а вечерите скитахме из Селеста и околностите. Непрекъснато откривах в Изабела нови черти. Тя бе родена, за да бъде желана. У нея имаше заложено някакво магнетично излъчване. Предизвикваше погледи и усмивки навсякъде, където се появявахме. Нейното присъствие въздействаше като наркотик – човек, вкусил от него, не можеше да се откаже. Тя обожаваше театъра, поезията, танците и морето. Сякаш черпеше скрита енергия от него. Обичаше да седи на брега, заслушана в шума на вълните. Морето я преобразяваше, връщаше на лицето й усмивката. Изабела бе волна душа, непонасяща ограниченията и еднообразието. Страхуваше се от самотата, но всъщност и двамата бяхме самотници. Понякога лежахме будни посреднощ и тя шепнеше името ми в мрака, а аз й отвръщах, понякога просто мълчахме, притиснали тела, успокоени от близостта на другия, понякога протягахме ръце в съня си и се търсехме подобно на изгубени в нощта светулки, сякаш се бояхме, че някой може да си е отишъл… Времето летеше неусетно. Смътно си спомнях живота и старите приятели, които бях оставил в Париж, и които сигурно се питаха къде съм пропаднал.
После дойде зимата и в Селеста се настани едно чудно спокойствие. Нямаше я шумящата навалица, изпълнила улиците, нямаше автомобили, паркове за евтини забавления и целия онзи боклук на цивилизацията. Селеста захвърли маската и отново показа истинското си лице. Място, неприличащо на никое друго, където човек можеше да намери себе си…

Винаги ще помня нощта на Коледа, като че бе вчера. Съществува един древен обичай в Селеста – тези, които се срещнат на улицата в коледната нощ, макар и непознати, да си подаряват нещо символично за късмет. Цареше необикновено настроение. Беше студено, ала приятно. С Изабела бяхме напълнили джобовете си с шоколад, бонбони и камъчета, събирани по морското дъно, които подарявахме на децата, обикалящи на групи из градчето, и на случайните минувачи. Прибирахме се у дома малко уморени, след като бяхме празнували в барчето на художниците с цялата им компания.
Крачехме прегърнати по калдъръмените улици. Беше късно, бе тихо, бяло и призрачно. Над главите ни се сипеха едри парцали сняг. Срещахме хора, поздравявахме ги, разменяхме си подаръци и отминавахме. В джобовете ни подрънкваха съкровища – мидени черупки, орехи, камъчета и дори един компас, който някакъв пийнал капитан на кораб ни бе тикнал в ръцете. Бяхме изпълнени с вълшебството на нощта и щастливи – най-щастливите хора на земята.
Вървяхме бавно, в мълчание, докато пред нас се появи морето. Спряхме на брега и аз й подарих стих. Стих за нея.
– Благодаря ти, Пол! – каза Изабела с блеснали очи. – Трябва да си пожелаем нещо двамата. Сега! Утре може да е късно.
– Пожелавам си… – започнах аз, но тя сложи пръст на устните ми и не довърших. – Не говори, Пол. Прегърни ме. Силно! Остави мислите ти да се слеят с моите. Ще ти покажа звездите отблизо…

Стояхме прегърнати под сипещия се сняг и сливахме душите си, а край нас тътнеха с грохот вълните. После полетяхме… Не съм луд, господин комисар. Впрочем не знам защо Ви разказвам всичко това, може би прекалено дълго мълчах… Имах една мечта – да полетя с делтаплан от скалите на Големия каньон. Щях да го направя рано или късно, колкото и опасно да бе, дори да се пребиех. Поне щях да умра в мечтата. Летейки! Изабела ми даде много повече, тя ми подари цялата вселена…
В началото изпитах странно усещане – като че пропаднах в непрогледно тъмна пропаст. Опитвах се да крещя, но не можех. После чух един познат глас, който ме зовеше и търсеше в мрака.
– Пол… Не се страхувай! Мисли за мен, само за мен… Пол, мисли за мен!
– Изабела – успях да кажа аз, но това не бяха изречени думи, а мисъл, ние общувахме с мисли.
Почувствах нечие успокояващо присъствие. Сякаш някой, когото не виждах, но усещах, ме улови за ръка и двамата се понесохме в пространството. Отново ни обгърна мекото сияние на нощта и тогава разбрах – нямахме плът, бяхме просто дух и мисъл. Самите ние още стояхме на морския бряг, прегърнати и притихнали – виждахме се отстрани.
Издигахме се шеметно нагоре. Плажът, Селеста и околните хълмове останаха под нас. След тях израсна огромната нашарена топка на Земята, прерязана на две от линията на терминатора. Смали се и заблестя подобно на искрящосиня перла, а после започна да се топи, превръщайки се в малко въгленче. Носехме се срещу изгрева, срещу слънцето. Изабела ме водеше. Гмурнахме се в клокочещата огнена бездна. Светлина. Потоци от светлина, движещи се от центъра към повърхността и обратно в един извечен цикъл, ваещ могъщите езици на протуберансите, пулсиращи и изригващи цели океани от енергия всяка секунда.

Летяхме над планети и чужди звезди. Само за миг преодолявахме космически разстояния от хиляди и милиони светлинни години. Разхождахме се по улиците на изоставени градове, сътворени от отдавна изчезнали цивилизации, пристъпвахме в пусти храмове на рухнали божества. Открихме мислещи облаци от праматерия – огромни структури, толкова различни от нас, че и милиард години не биха ни стигнали да ги разберем. Присъствахме на раждането на галактиките. Срещнахме странни същества на планети, кипящи от живот и смърт, и воювахме с тях, за да оцелеем… Можете ли да си представите планини от кварц, които лумват във всички цветове на дъгата при първите лъчи на зората, или каньони, високи десетки мили? Едва ли, а ние летяхме над тях! Виждали ли сте праисторическа джунгла? Или ледени дефилета, изтъкани сякаш от паяжина… или залези на четири слънца едновременно, от които спира дъхът… или нощно небе, обсипано с толкова много звезди, че ти се иска само да протегнеш ръка… Виждали ли сте цялата красота на света, събрана в едно цвете, в едно камъче или в една пеперуда?… В състояние ли сте да усетите хармонията на безкрая, разтворена в шепота на космическите течения? Или да чуете песента на гигантските космати мравки, населяващи пустините на една планета в крайните ръкави на мъглявината Андромеда – толкова проникваща, че неволно забравяш човешката си същност… Не, господин комисар, нито един човек няма да почувства и частица от онова, което видях и почувствах аз. Бях тъжен и знаете ли защо? Вселената беше пълна с чудеса, но човекът бе единствен в нея. Бе сам. Никога нямаше да срещне приятел или друг близък разум…
После отново усетихме телата си. Намирахме се на брега на залива от моите сънища. Познах двата каменисти носа и хълмовете на Селеста, ала градчето го нямаше. Бяхме голи – като първите хора от ерата на сътворението.
– Къде сме? – попитах Изабела, която загадъчно се усмихваше до мен.
– Това е Селеста, но в друга реалност – тихо отвърна тя. – Паралелен свят, до който човек няма достъп. Има много такива различни светове. Понякога идвам тук сама. Обичам това място.
Исках да я питам още нещо, но думите внезапно загубиха значение.
– Не знам как го правя – отгатна въпроса ми тя. – Понякога е достатъчно само да си го помисля, друг път е трудно… Целуни ме, Пол!

След минута пак бе нощ, снегът се сипеше наоколо, а морето гневно бучеше в тъмнината. Стояхме прегърнати, долепили страни, и дишахме шумно. Дъхът ни се превръщаше в пара, телата ни трепереха в пробуждането… Извинете, господин комисар. Увлякох се. Ще си налея още бренди… Питате дали и друг път сме летели? Само веднъж. След онази нощ Изабела казваше, че сякаш е загубила способността си да лети. Всъщност тя го наричаше „проникване“. Твърдеше, че е лесно – че и аз мога, че всеки може, стига да… Но вече не си спомням.
С Изабела имахме един глупав спор. Тя отдавна настояваше да се разходим до Париж, но аз все отлагах, измислях си разни поводи. Просто защото не исках да срещам никого от хората, които познавах там, дори приятелите. Бях приключил с всичко веднъж и завинаги. Бях заличил собствената си биография – като в онази книга… Не вярвам в предопределението, но същия ден нещо изведнъж се обърка. Сякаш с нея говорехме на различни езици. Скарахме се, разменихме си остри думи, после Изабела излезе и се прибра чак вечерта. Не ми каза къде е ходила, освен че е решила да замине за Париж сама, след като съм се оказал толкова твърдоглав. Тъпо зяпах през прозореца, неспособен да й се противопоставя или да се опитам да я спра, докато тя набързо събираше багажа си в един сак.

– Идваш ли? – попита ме, когато тръгваше. Мълчание! – тя излезе и тихо затвори вратата. Тогава се запилях из заведенията на Селеста и зверски се напих, а на следващия ден отново. Внезапно всичко загуби смисъл. Не можех да понасям самотата, очакването, дори себе си. Дните се точеха мъчително бавно, сякаш времето се разтегли и замръзна в някаква точка, отвъд която не съществуваше нищо. Освен мъждукащо пламъче надежда за завръщане… После, една сутрин рано някой потропа на входната врата. Сънен се измъкнах от леглото и отворих. На прага стоеше Изабела и се усмихваше. Плаха.
– Миличък, Пол! – хвърли се на врата ми тя и започна да обсипва лицето ми с целувки. – Толкова ми липсваше!
– Изабела – шепнех името й в студения влажен коридор, докато я прегръщах и вдишвах възбуждащия аромат на косите й, и си мислех, че ако бях Бог, щях да превърна този миг във вечност.

Лятото настъпваше – горещо и синьо. Селеста бързо се изпълваше с хора, а Изабела се променяше. Усещах го, но нищо не можех да направя. Ние постепенно се отдалечавахме един от друг. Тя ставаше някак по-вглъбена и по-затворена. А също и по-независима. Сякаш времето й беше преброено, защото в нея се пробуди някакъв неспокоен, търсещ дух. Понякога изчезваше без предупреждение и бе мълчалива и тъжна или се усамотяваше на скалите при брега, друг път бе нежната Изабела, излъчваща радост и очарование. Не я питах какво е правила в Париж. Тя сама ми призна една нощ, докато лежахме задъхани в леглото и слушахме цвъртенето на щурците. Пътувала на стоп и се запознала с някакъв тип. Почти цялата седмица прекарала с него. Той я развеждал из града, запознал я с най-различни хора, забавлявал я. Спали заедно. После, когато си тръгвала, й оставил телефона и адреса си. Казал й, че ако някога реши да му се обади, той щял да дойде и да я намери, дори на другия край на света. Но тя изхвърлила листчето с номера, защото аз съм бил единственият, когото обичала. Вярвах й, господин комисар… Но тогава на улицата започнаха да я спират и поздравяват непознати, а телефонът се изпълни с гласове, търсещи Изабела. Бях бесен, но какво можех да направя, освен да наругая поредния глупак и да трясна ядосан слушалката. Или да се правя, че не забелязвам начина, по който тя флиртуваше с всеки. Изабела неумолимо се отдалечаваше. Все повече и повече, докато отново се разделихме. Беше срещнала някакъв италианец – кинопродуцент, който й предложил да участва в рекламни снимки. Не бях съгласен да заминава за Венеция или където и да било другаде. Исках да остане с мен в Селеста – дължеше ми го.

Тогава тя се разплака, каза ми, че нищо не разбирам и си тръгна. Седмица по-късно се завърна и застана на прага. Съжаляваше и молеше да й простя. Простих й, господин комисар – тя бе толкова искрена и толкова я обичах…
Престанах да обръщам внимание на нейните кратки увлечения. Наложих си го. Изабела не можеше да бъде различна, такава беше създадена. Търсеше собствения си образ сред отраженията в душите на другите… Веднъж ми призна, че позира като модел на един от местните художници. Тя винаги ми признаваше всичко. Изненадах се, когато научих, че това е Хлапето. Беше хлътнал по нея – като мен… като останалите…
– Не е същото, което си мислиш, Пол. Себастиан просто ме рисува.
– Само това?
– Ухажва ме, но толкова. Нищо сериозно. Знаеш ли, той ти се възхищава – каза ми го последния път, аз също.
– Нима?
– Наистина, Пол. Обичам те!

Продължавахме да се разминаваме с Изабела. Тя се появяваше и изчезваше, тласкана от неизвестен вътрешен повик. Неизбежно и мълчаливо, без излишни думи. Полудявах при мисълта, че дори не знам къде е, но се примирих, господин комисар, защото тя винаги се връщаше и бях щастлив, разбирате ли?… Всяка наша раздяла за мен бе една малка смърт. Когато Изабела отсъстваше, намразвах целия свят. Това бяха периоди на самота и болка. Без нея се чувствах празен, тя ми придаваше цялостност. Отново започнах да пия. Затварях се в квартирата и се отдавах на тъгата. Пиех, за да залича спомена, пушех цигара след цигара, докато пепелниците започнеха да преливат, а алкохолът удавяше разсъдъка ми. Понякога исках просто да си тръгна и да я забравя. Но бях слаб. Заличавах себе си до мига, в който тя щеше да прекрачи прага и да сложи глава на рамото ми. Беше обречена да се връща при мен, защото нашите души и тела бяха свързани с невидими нишки навеки.
Последното й изчезване ни раздели почти за месец. Нямах представа какво се е случило и защо не ми се обажда. По-късно разбрах. Беше ходила при някакъв тип в Марсилия, с когото се запознала на плажа, и който я поканил да му погостува. Устроили си малко пътешествие с яхта по море, а после той й предложил да стане негова метреса. Безумно я обичал, но вече бил женен. Бил готов на всичко, за да остане тя при него. Обещал й много пари, но Изабела отказала. Тогава я заключил в някакъв апартамент и я държал там насила, докато накрая успяла да избяга през прозорчето на тоалетната и веднага ме потърсила. Обаждаше се от автомата на бензиностанция, намираща се извън града.

– Страх ме е, Пол! – гласът й трепереше в слушалката. – Ще дойдеш ли да ме вземеш… ако те помоля?! Ще те чакам, мили…
Пет минути след този разговор летях по шосето за Марсилия с една кола под наем. Беше минало полунощ, ръмеше дъжд, когато открих Изабела. Седеше сгушена в телефонната кабина на една бензиностанция, зъзнеща от студ в късите си протрити джинси и избелялата фланелка. Имаше уморен, посърнал вид. Щом ме видя, тя се хвърли в прегръдките ми и се разплака. Отприщена у двама ни нежност. Стената, която ни разделяше, рухна. Прошепнах на ухото й:
– Искаш ли да напуснем страната и да заминем някъде, където никой не ни познава? Можем да тръгнем още сега.
– Нека първо да видя Селеста и си взема сбогом… – говореше за нея, сякаш бе живо същество. – Моля те! После ще заминем, обещавам Пол!
– Наистина ли ме обичаш, Изабела?
– Обичам те!
– Не би ме изоставила отново, нали?
– Никога, Пол! Бих направила всичко за теб. Ти си единственото, което имам.

Тя спа през целия път обратно. На изгрев слънце, щом пред нас блесна заливът на Селеста, изведнъж почувствах силата на това място. Отново си бяхме у дома.
Върна се предишната Изабела, моята Изабела. Беше толкова хубаво и сякаш забравихме, че нещо си бяхме обещали. А когато си спомнихме, се оказа, че сме закъснели…
После нещата се развиха съвсем неочаквано. В Селеста пристигнаха парижаните от миналото лято. Бяха същата готина група – повечето бивши или пропаднали студенти, винаги заредени с ентусиазъм и щури идеи. Скитници, носещи в себе си част от духа на Париж. Да си призная, зарадвах им се. Запознах ги с Изабела и вечерта си устроихме купон под звездите. Напих се, а не трябваше. След това Изабела ми каза, че помолила едно от момчетата да й помогне да ме замъкнат в квартирата. Смътно си спомнях един висок, смугъл субект, който се бе присъединил в края на купона и когото познавах отнякъде. Тя не знаеше името му, всички го наричали с някакъв глупав прякор – Индианеца.

Повечето време прекарвахме заедно. Те дори освободиха една от малките палатки специално за нас двамата. Изабела веднага се превърна в душата на компанията. Тя умееше да се харесва по най-естествения начин. Учудвах се, че понякога една нейна дума или жест може да има такъв ефект. Стараех се да избягвам Индианеца, но той все се навърташе около нас и подмяташе груби намеци на Изабела, а на нея това като че ли й допадаше. Тя не умееше да преценява хората и понякога сякаш не разбираше какво прави. Този тип използваше всяка възможност да дръпне Изабела настрани, да й шушука и да я опипва с мръсните си похотливи ръце. Вбесявах се, но търпях. Не исках да всявам раздори, нали бяхме приятели. Казвах си, че нищо не може да се случи, защото ни остава прекалено малко време. Само някаква си седмица до рождения ми ден, после щяхме да заминем. Без значение къде.
Както преди, с Изабела често се отбивахме в бистрото, където се събираха интелектуалци и хора на изкуството, и където никога нищо не се променяше. Една вечер, докато седяхме там и си приказвахме с още две момчета, на съседната маса избухна спор. Бяхме заварили на влизане Индианеца и Хлапето да водят оживен разговор на бутилка вино. Бях им кимнал – учуден, че ги виждам заедно. Бог знае какви неведоми пътища ги бяха свързали.
Всичко стана много бързо. Индианеца запрати бутилката на пода и се нахвърли с псувни върху Хлапето. Почувствах как ръката на Изабела, която държах, трепна и се напрегна, в следващия миг скочих и улових онзи тип, за да предотвратя сбиването. Наскачаха и други.

– Копелета такива… Оставете ме! – крещеше, когато го избутвахме към изхода. – Мислиш се за недосегаем, нали? – подхвърли той към мен навън, палейки цигара.
– Това не те засяга – отвърнах. – Само че щом идваш тук, ще се държиш прилично, разбра ли?
– Слушай какво ще ти кажа, копеле. Хич не се прави на герой. И малката ще ти каже същото много скоро. Почакай и ще видиш…
– Какви ги дрънкаш? – ядосах се аз.
– По-спокойно, де, не се нервирай… Не ми е ясно защо страхотно гадже като Изабела толкова си е паднало по теб, но сега нещата са се променили. Птичето е решило да излети от гнездото. Тя не те обича, приятел. Подшушна ми го онзи ден. Намерила си е друг – някой си Себастиан. Схващаш ли?
– Не е вярно, лъжеш… – вече едва сдържах гнева си.
– Не, копеле. Не лъжа – продължи невъзмутимо той. – Между другото, истинското ти име е Пол Дебро, нали? Питам, защото едни приятелчета в Париж се интересуват от теб. Търсят те под дърво и камък. Разправят, че си им отмъкнал сто хиляди долара. Браво! Обаче сигурно ще ти е любопитно да чуеш, че онези момчета дават десет процента награда за информация, разбираш ли? Само трябва да набера един телефонен номер и ти си мъртъв. Но няма да го направя. И знаеш ли защо? Заради Изабела – защото не искам да й се случи нещо и защото ти, копеле, не я заслужаваш…
– Никога не ме наричай „копеле“! – избухнах аз. – И стой по-далеч от Изабела, запомни го! Сега изчезвай!

После Хлапето ми разказа какво точно се беше случило. Индианеца бил наркоман. Самият той му го признал, когато седнали да пийнат в бистрото. Опитвал се да откаже наркотиците, но му било адски трудно и често губел самоконтрол. В момента вземал само амфетамини и вече не издържал. Нуждаел се от истинска дрога – хероин. Разпитвал Хлапето дали не познава някой местен пласьор, от когото да си купи малко. Питал за Изабела и за мен, но не успял да изкопчи нищо. Тогава внезапно се вбесил и се нахвърлил върху него.
Мразя наркоманите, господин комисар. Най-добрият ми приятел почина от свръхдоза наркотици. Крие. И двамата имахме трудно детство. Израснахме заедно. Неговите родители бяха разведени и непрекъснато го мъкнеха по разни съдилища, за да си оспорват правото на собственост върху него. С Крие бяхме повече от братя. Бяхме неразделни в училище и на улицата, а после и като студенти в университета деляхме една мансарда под наем. Той записа кинорежисура. Беше роден талант, артист и мечтател. Свиреше на китара, пееше и рисуваше еднакво добре. Увличаше се от алпинизъм и мечтаеше някой ден да изкачи Хималаите сам… Мечтаеше да направи филм за непобедимостта на човешкия дух, бе написал великолепен сценарий. Мнозина му предричаха блестящо бъдеще, но уви! Не му провървя. Подхлъзнал се и паднал, докато катерел някаква скална стена без осигурително въже. Не знам какво се е опитвал да докаже. Беше се отървал с леки контузии, счупен крак и сътресение на мозъка. Нищо сериозно. Само че месец по-късно започна да получава припадъци – нещо подобно на епилепсия. Имаше притиснат нерв в главата, поне така казваха лекарите. Непрекъснато го тъпчеха с разни хапчета, но напразно.
Случайно присъствах на някои от тези пристъпи. Беше ужасно дори само да гледам как се гърчи в ръцете ми, крещи от болка и блъска главата си в пода… После замина за Бордо – на операция и лечение. Половин година не се чухме или видяхме, а когато се върна… вече не бе онзи Крие, когото познавах. Беше започнал да се друса. Движеше се с някакви пропаднали типове, наркомани като него, заряза и следването. Лекарите не успяха да му помогнат, никой не успя. Може би това го накара да посегне към наркотиците. Но те го убиха… Една сутрин го намерили изцъклен в някакъв асансьор… Отново се увлякох, господин комисар. Ще ме извините, надявам се…

Бяхме поканени на едно парти с Изабела в бистрото на художниците. Празникът на пълнолунието – те обичаха да си измислят подобни празници. Лееше се пиене, разговаряхме, забавлявахме се, изобщо настроението на лятото бе обзело всички ни. По някое време Изабела изчезна някъде с Хлапето. Появиха се след час. Тя го беше уловила под ръка и се заливаше от смях. С мокри коси. Изглеждаше радостна и възбудена, когато седна до мен. Каза ми, че със Себастиан просто отишли да поплуват – нощта навън била приказна. Неочаквано си спомних думите на Индианеца и мисля, че тогава у мен се породиха първите съмнения – неосъзнати искри, припламнали в тъмното.
На следващата сутрин Изабела замина с Хлапето за Марсилия. Трябвало да свърши някаква работа, а Себастиан само използвал случая да види някакви свои роднини. Попитах я защо не отидем и тримата заедно, а тя ми отвърна, че не, нека не се притеснявам, връщала се същата вечер. Не настоявах повече, но тези последни дни Изабела изведнъж започна да се държи странно. Отношенията ни бяха по-добри от всякога, но усещах, че тя крие нещо от мен. Стана потайна и загадъчна, някак делова и забързана. Отново започнаха да я търсят хора – все мои познати и приятели. Не знаех какво да мисля, господин комисар. Всичко се повтаряше… а ми беше обещала! Сякаш бях обречен да губя непрекъснато. После открих онези билети…
Стана случайно. Вечерта не можах да заспя. Беше задушно и тихо като пред буря, затова реших да подишам чист въздух навън. Изабела спеше гола до мен, легнала настрани и отметнала чаршафа, който едва я покриваше. Бедрата, раменете и гърдите й блестяха на лунната светлина. Беше прекрасна – сякаш изтъкана от сребристи сияйни нишки… На излизане съборих нещо в тъмното – чантата на Изабела. Падна на пода и се отвори, а отвътре изпадна един издут жълт плик. Поколебах се секунда-две, но любопитството ми надделя. Изгарях от желание да надникна в нейните малки женски тайни и нямаше сила в този момент, която да ме спре. В плика намерих пари и два билета за презокеанско пътуване с кораб по маршрут: Марсилия – Бахамски острови – Лос Анжелес. Датата на тръгване беше втори септември – ден по-рано бе моят рожден ден. Машинално мушнах билетите в джоба си. Господи, мислех си, защо Изабела нищо не ми беше казала? Нима онзи нещастник щеше да се окаже прав? Нима Изабела бе способна да ме лъже по такъв начин? Легнах до нея с пламнало от мисли чело. Тя се размърда в съня си и притисна глава до гърдите ми. Усещах парещия й дъх и гъделичкането на косите по кожата си.
– Господи, не ми я отнемай! – шепнех, затворил очи, а тишината ме притискаше като саван.

Събудих се около обед. Сам. Изабела беше излязла някъде, но на масата намерих бележка: „Пол, трябва да свърша нещо. Не се тревожи, връщам се скоро. Обичам те! – Изабела”.
Тя не се върна, господин комисар. Чаках я почти до мръкване. Не се прибра и по-късно вечерта, когато пресушавах поредната чаша джин, втренчил поглед в портрета на стената. Тогава нещо в мен се преобърна. С Изабела отново ни разделяше бездна от светлинни години разстояние. Чувствах се самотен и стар. Знаех, че мога да я открия – достатъчно бе да обиколя всички места в Селеста, където обичахме да ходим заедно. Но това нищо нямаше да промени. Навярно щях да я намеря в компанията на други. Ние никога нямаше да си принадлежим напълно. Бяхме обречени да се срещаме и да се разделяме и да се търсим като изплашени от самотата, залутани в нощта светулки. Докато тя свършеше…

Трябваше да разбера какво се е случило с Изабела. Излизах, когато телефонът иззвъня. Беше Индианеца.
– Слушай, Пол Сена – започна той, като заваляше думите сякаш беше пиян, – утре се връщам в Париж, та реших да ти кажа какво мисля за теб. Ти си едно тъпо копеле, знаеш ли? Ако бях на твое място, отдавна да съм се омел някъде по-далеч с Изабела. Ти си скапаняк, чакаш някой друг да се погрижи за нея. Впрочем, тя ме помоли да ти предам, че ще позакъснее.
– Къде е Изабела? – попитах, изпълнен с лоши предчувствия.
– Нали разбираш – беше дошла да ни покани на рожден ден и си направихме малък купон. Почерпихме се, нали си тръгвам, и после… е, позабавлявахме се. Между другото, копеле, Изабела наистина се оказа страхотно парче.
– Ако си й направил нещо, дори само да си я докоснал, ще те убия, мръсник… – изкрещях в слушалката, а той ми отвърна с един злорад, вбесяващ кикот и затвори.
Някаква буца заседна на гърлото ми мъчително. Искаше ми се всичко да е свършило. Изрових от дъното на сака пистолета на Марк, напъхах го в колана си и излязох. На нудисткия плаж срещнах Изабела. Вървеше сама по брега с развети от нощния вятър коси, вперила празен поглед в пространството. Разминахме се, а тя дори не ме позна. Приличаше на сомнамбул, на кукла. Улових я, надникнах в очите й и прочетох в тях отсъствие. Същото отнесено изражение на лицето, същия стъклен поглед имаше Крие, когато се завърна от Бордо. Беше дрогирана. На ръката, под лакътя й личеше малка следа от убождане. Сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя трепна учудена, сякаш едва сега се събуди.

– Съжалявам, Пол! – каза. – Съжалявам…
– Какво се е случило, Изабела? Защо?
– Толкова съжалявам… – повтаряше тя, сгушила глава на гърдите ми. – Не исках това!
Спомените й бяха неясни и объркани, смесица от сън и реалност. Беше ме прегърнала и плачеше. Целунах мокрите от сълзите страни, устните. После отблъснах ръцете, които ме задържаха и продължих.
– Недей, Пол! – догони ме викът й. – Върни се…
Не чувах нищо. Бях оглушал за целия свят, чувствах се ограбен. Намерих Индианеца в една от палатките на плажа. Седяха вътре с някакъв разголен, татуиран тип – пияни и ухилени, и си подаваха бутилка уиски. Не се виждаха други хора в целия лагер.
– Купонът свърши, приятел. Какво искаш? – запита той, когато се изправи срещу мен с увиснала между устните цигара.
– Предупредих те да стоиш настрани от Изабела…
– Сладката Изабела, значи – каза той, издухвайки в лицето ми облак дим. – Добре де, изчукахме се. Какво толкова? Ти да не си й баща? Или сутеньор…
Тогава, господин комисар, ми причерня и го ударих. Той политна назад и падна. Изправи се почти веднага.
– Побъркано тъпо копеле – процеди, измъкна от джоба си бръснач, разгъна го и се хвърли към мен.
Другият тип се опита да ме затисне в гръб, но закъсня. Извъртях се и с всичка сила го ритнах в слабините – той се сви и рухна – после отскочих, ала не успях да избегна удара. Индианеца замахна прекалено високо, иначе щеше да ме разпори. Върхът на острието остави червена следа върху гърдите ми. Болката и гневът взривиха съзнанието ми. Когато онзи замахна повторно, сграбчих ръката му и я строших – подобно на парче сух клон. Повалих го на пясъка и започнах да го налагам с юмруци, освирепял, докато лицето му заприлича на безформена кървава маска.
– Повтори това, което каза! Чуваш ли, проклет идиот?! – крещях. – Спа ли с нея? Говори или ще те убия… Ставай!

Индианеца с мъка се изправи на колене, едната му ръка висеше безжизнено отпусната. Кръв и пясък бяха полепнали по него. Извадих пистолета, заредих го и го опрях в челото му, а той изведнъж посивя и се разтрепера.
– Напили сте Изабела, после сте я натъпкали с наркотици… и сте се възползвали от нея, когато е била съвсем безпомощна и сигурно не е помнела даже името си… Така ли беше? Отговаряй!
– Не го прави, човече, моля те! – с усилие отвърна той. – Платих й…
– Какво каза?
– Платих й за това… Както й плащаше Хлапето… и всички останали…
– Не ти вярвам, мръсен лъжец… – изревах аз и дръпнах спусъка.
Някаква част дълбоко в мен изстена, нещо се пречупи. Цялата мозайка се подреждаше. Бе толкова просто – мъжете, които я търсеха и с които се срещаше, парите, билетите в чантата и накрая тази нейна потайност. Сякаш гледах в криво огледало. Проститутка… Изабела, мислех си, защо?! Светът се сгромоляса. Моят единствен нов свят…

Майка ми беше проститутка, господин комисар. Мразех я затова… Бях на десет години, когато научих значението на тази дума. Вкъщи непрекъснато се мъкнеха разни типове. Приятели – отвръщаше тя, щом я питах. Заключваха се в нейната стая, не знаех какво правят там вътре, но мислех, че това е нещо естествено между приятели – да имат свои тайни. След час-два посетителят си тръгваше, а мама идваше при мен пияна и започваше да ме обсипва с целувки и да повтаря колко обича своето малко момче. Но един ден ги видях… Бяха забравили да заключат вратата и аз влязох Тогава разбрах всичко… не познавам баща си, дори не знам името му. Тя никога не говореше за него. Предполагам, че е бил един от многото… Онази вечер избягах от къщи. Исках да се самоубия. Три дни скитах, хранех се с отпадъци и спях по улиците, докато накрая ме откри един полицейски патрул и ме върна. Бягах всеки път, щом на вратата позвънеше поредният клиент на мама. Никога не й простих. По същото време срещнах Крие, често скитахме заедно. Харесваше ни да бъдем свободни и независими, да се грижим сами за себе си. После навърших шестнадесет и си намерих квартира, а след това ме приеха в университета. Само веднъж видях мама. Току-що я бяха изписали от болница – някакъв извратен тип я беше пребил и изнасилил. Тя изглеждаше ужасно – със синини под очите и натежал от умора поглед. От предишната хубава жена бе останало съвсем малко. Следи. Беше се превърнала в алкохоличка. Пропаднала…
– Моето мило, малко момче, колко се радвам, че дойде… Толкова се радвам, че си пак у дома! – шепнеше тя, докато ме прегръщаше, миришеща на евтин парфюм и алкохол.

Беше приготвила осемдесет хиляди франка, които бе пестила през цялото време за мен. Не исках да ги взема, но тя ме принуди. Като че бе прочела мислите ми, защото наистина имах страхотна нужда от пари – за да мога да си платя таксата за семестъра.
– Благодаря ти, мамо! – казах, после я целунах за сбогом и си тръгнах, а там навън тя ме настигна и стисна ръката ми. В очите й блестеше влага. Беше разбрала, че това е последната ни среща.
– Сбогом, моето момче! И не се сърди на мама, тя те обича… Пожелавам ти успех!
Сега си мисля, че съм бил несправедлив към нея. Тя беше прекалено чувствителна и уязвима за този жесток свят. Почина в лудница. А беше на тридесет и девет години… Простете, господин комисар… аз плача… Ще си взема цигара… Питате ме какво стана с Индианеца? Нищо. Пистолетът засече. После някой блъсна ръката ми – Изабела. Стоеше пред мен бледа като платно.
– Недей, Пол… Нека си вървим, моля те!
Тогава я зашлевих, господин комисар. Не знаех какво правя, не разсъждавах. В онзи момент не бях аз, а другият – неудачникът, вечно губещият, непримиримият, обиденият на целия свят човек. Бях като прокълнат – всичко, до което се докоснех, се разпадаше, всичко, което обичах.
Изабела дори на мигна. Ударът отметна главата й назад, а сламенорусите й коси се разпиляха върху лицето.

– Махай се, мръсница такава… Не искам да те виждам повече! Върви си, чуваш ли?
– Няма къде да отида, Пол – каза тя тихо, като ме гледаше с големите си очи. – Не мога, ние сме свързани. Ще трябва да ме убиеш…
– Свободна си, нали това искаше? – продължавах да крещя аз и запратих на пясъка двата билета. – Можеш да си избереш и последния боклук, който ще ти плати, за да легнеш с него… Но щом това те прави щастлива, върви, заминавай!
– Причинявам ти само болка. Хайде… направи го! – в гласа й се прокрадна тъга, а погледът й внезапно придоби зелената дълбочина на океана.
Бях луд, сякаш стоях и наблюдавах цялата сцена отстрани. Вдигнах пистолета и най-хладнокръвно я застрелях. Тя политна напред и падна в ръцете ми.
– Пол, страх ме е – изшептя Изабела, когато я държах, а кръвта й изтичаше от гърдите. – Прегърни ме силно! Колко е глупаво, провалих се. Винаги се провалям… Големият каньон… Помниш ли какво ми каза веднъж – че би искал да си птица, за да полетиш над скалите… Бях решила да те изненадам за рождения ден. Билетите… за нас двамата… Щеше да бъде хубаво, нали? Себастиан ми помагаше. Не можеш да си представиш колко приятели имаш, Пол. Момчетата ти бяха приготвили страхотен подарък. Няма да повярваш – делтаплан. Трябваше да пътуваме чак до Марсилия, за да го купим… Обичам те! Понякога си прекалено добър… Винаги съм искала да имам много приятели, като теб…
– Не си отивай, мила! Не ти, аз се провалих.
– Съжалявам… студено ми е… Целуни ме! Обещай, че ще мислиш за мен! Мразя да се чувствам сама… Помниш ли нашия залив? Ще те чакам, Пол! Ще те чакам…

После издъхна. Вдигнах и понесох тялото й към морето, а там го предадох на вълните. Изабела изглеждаше спокойна в смъртта си. На лицето й беше изписана усмивка. Сякаш спеше на ложе от морска пяна. Гледах след нея самотен и тъжен, докато изчезна, погълната от отлива и мрака, а в небето горе безшумно прелетя падаща звезда… Останалото знаете, господин комисар. Бях отчаян. Исках да видя Големия каньон и да умра…
Тръгнах в нощта. Не можех да остана и минута повече в Селеста, тук всичко ми напомняше за нея… Признавам, че взех онази кола, но вие трябва да ме разберете… Не съм крадец. Просто нямах избор. Не успях да намеря такси, нито свободна кола под наем, а следващият полет за континента бе чак след два дни… Сега искам да си вървя, моля Ви! Ще заплатя щетите… Какво казвате? Че тази история е невъзможна, защото лицето Изабела Бланш е починало преди седем години… Значи нищо не сте разбрали! Мислех, че… Тогава защо, по дяволите, ме арестувахте? Само заради някаква скапана кола? Какви обвинения, за какво говорите? Неподчинение, опит за бягство и съпротива при задържането, обида на полицейски служител… Престанете, но това са глупости! Бързах, нали Ви обясних… Не съм искал да обиждам никого, просто онези ченгета се държаха прекалено грубо с мен… Твърдите, че съм измислил цялата тази история, за да Ви трогна?! Не, господин комисар, истина е! Изабела не е мъртва в смисъла, който познавате. Тя е там, в един от безкрайно многото други светове, които Вие никога няма да видите, макар че сте толкова близо, защото разумът Ви пречи. Вие сте прекалено човек… А толкова е лесно те да бъдат достигнати. Трябва само да разчупите черупката на човешката си същност и тогава ще прогледнете… и ще полетите! Защото нашите способности са необятни и странни като самата вселена, те са равни на Бога… това е нашата скрита страна… Трудно Ви е да повярвате, нали? Съжалявам Ви, господин комисар. Не съм луд, напротив – свободен съм! Сега знам, че мога… Искате ли да Ви покажа? Вдигнете щорите и погледнете навън през прозореца. Какво виждате? Мрак… Не, господин комисар, нощта отдавна свърши. Отворете вратата и ще се убедите. Какво е това ли? Нищото. Абсолютното нищо, пределът… Престанете да натискате онзи бутон! Безполезно, тук никой няма да Ви чуе. Намираме се в обърнато пространство…

Изчезнали сме от света заедно с тази стая и там вече никой не си спомня за Вас, господин комисар. Все едно че изобщо не сте съществували… Изабела ми показа веднъж това… Какво, Вие крещите? Нали не вярвахте?… Нима мислите, че ще ме уплашите с този пистолет? Не! Тръгвам си, отивам при нея… Белезници ли? Не ставайте смешен, господин комисар. Стреляйте! Няма да ме спрете, защото смъртта наистина не е край и защото никой не може да ми отнеме Изабела – тя е животът, светлината, радостта… тя е моя, разбирате ли, моя.

/край/