В памет на поета и приятеля Георги Рупчев, който си отиде от нас едва навършил 44 годишна възраст от последиците на мултипленна склероза.

Георги Рупчев

ТАНХОЙЗЕР

Не ме докосвайте, макар да съм докоснат вече,
не ме докосвайте.
Аз помня как сред мъжделивата позлата,
във пещерата си,
разплакана онази разпиляна вечер,
Венера ме целуна на сбогуване,
целуна ме
и аз

излязох.

Аз помня
онзи мъртъв ден,
когато осъзнах заплахата
в един изригващ миг,
наричан твърде често
„сладостен“.
В безвремието
подир този миг
дочух
как моите души
заплакаха.
Върни ни, казваха ми те,
върни ни, молим те. Не искаме
да те оставяме.

И аз последвах гласовете им – и гласовете
ме последваха
през глухи омагьосващи гори,
където клонките прекършени
кървят и стенат,
прибавяха се нови гласове
и после
всички те изчезнаха.
И после всички те
се сгромолясаха връз мене.

Не ме докосвайте, крещях,
не ме докосвайте,
аз вече нямам как
да бъда недокоснат.
Къде съм, как
дойдохме тук? Къде
отивате?
Така обратна е съдбата ни,
така объркана е болката,
недейте,
оставете ме,
не ме оставяйте, не ме оставяйте.
Не знаех, че
и любовта
убива.

Запомних
часовете на смъртта,
през часовете на живота ми
избродени,
знам как
любовните ми дни умираха,
как съм умирал
аз тогава.
Привикнах и с мълчанието на бликащата кръв,
и със скимтежа
на кръвта затворена,
добре,
сега и вас ви чух –
научил съм,
каквото има да се научава.

Ще се съвзема
и с един-единствен глас
ще си вървим обратно,
забравихте го,
спял,
ще го спася,
у мене е,
през дефилета и през пущинаци ще го преведа
до пещерата,
през области,
обвити от смарагдова мъгла,
като
в съновидение,

където зная –

и сънят убива.

Като се приберем със шепота,
ще сритам оня некадърник,
който хърка до богинята,

ще го заколя,

ще съм коленичил,

за изневярата си
получавам

ПРОШКА

– тогава се върнете, ако искате,
примамвайте ме,
говорете,
викайте,
ала сега,
сега не ме докосвайте.

Не ме докосвайте.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

И стихотворението, което му посветих и написах за него.

Наталия Андреева

МАРАТОНЕЦЪТ

на Жоро

Но нека
най-после стане дума за поезия.
Възпяхме вековете,
от които сме отсъствали
и тези, от които ще отсъстваме,
русалки излетяха към звездите
и се върнаха,
земята вчера беше кръгла,
утре – плоска,
а днес един отчаян маратонец
донесе смазващата вест:
викът ни се завръщал от безкрая.
Тогава – да живее
великата окръгленост,
великата почтизатвореност,
която ни съдържа!
Но маратонецът е мъртъв –
няма кой да потвърди
вестта – освен прахът върху краката му.
Той светел нощем –
значи бил донесен от звездите.
Велика аналогия на случая:
единствено поетът вижда свързани
звездата и прахa.
И светлината
единствено със зрящия се съюзява.

Поетът може да направи от земята всичко:
да я превърне в билярдна топка,
в череп,
във откъсната глава.
Ала последна дума има винаги земята.

Опиянението от живота
е синоним на ужаса от същия живот.
Но най-богато на синоними
е страданието,
например: радост,
в която всеки ден е двойно подарен –
веднъж от болката,
веднъж от нейното отсъствие.
И най се подчинява на сравнения страданието –
една метафора, в която
плодът изяжда своя червей,
беззъбия човекочервей
в огромната човечница – вселената.
Но затова –
най-после нека стане дума за поезия.

Достигнахме завидно съвършенство
чрез думи думите да премълчаваме.
Навярно заради страха, че всичко се завръща,
но не ни намира по местата.

Тържествени самоубийци
или само убийци на деца,
които дремят във кръвта ни –
в това самоизтриване на хора
все пак има вложен древен смисъл.
Смъртта ни раздробява на частици –
печална загуба за индивида,
ала печалба за вечното движение.
Преградите отпадат и се срутват
и цялата вселена става пропусклива
за нашите разпадащи се атоми.

Ще се завърнем някога –
това е мит, достоен
за същества, изпълнили небето си
с митични зверове.
Ще се завърнем.
Останалите думи нека имат
правото да бъдат премълчавани.
Най-чистата поезия е в паузите между думите –
какво мизерно,
но тъй прекрасно утешение.

И аз те виждам да прекрачваш прага,
зад който няма нищо
или пък всичко почва отначало.
Ти се разтваряш в мрака,
тъй както светлината в него се разтваря –
без мракът да я победи
и без самата тя да бъде победител,
аз чувам твоя вик –
получил най-накрая
правото на първо откровение.
Да се завърне и да каже:
СТРАДАХ!