„Кадъм – внук на Посейдон, син на финикийския цар Агенор, най-малкият брат на похитената от Зевс Европа, баща на Семела, Ино, Агава, Автоноя и Полидор.”
„Антична митология”, Георги Батаклиев

Това е възможно най-краткият откъс, даващ представа за „официалната биография” на основателя на Беотийска Тива – един от най-славните градове в Балканската митология, дал повод за множество легенди.
Но този цитат е и най-показателният пример за това как някой, някога, някъде е подменил истината с нейното изкривено копие – малко изкривено – точно толкова, колкото е необходимо, за да може заблудата да заприлича на истина.

В „Речник по гръцка и римска митология” Жоел Шмид пише за Кадъм: „Тъй като не могъл да я намери (Европа), той останал в Тракия и поискал съвет от Делфийския оракул. Тогава получил от Бога нареждане да последва крава, която има на хълбока си кръг, подобен на лунния диск. Кадъм намерил животното във Фокида и го последвал до Беотия, където трябвало да се издигне бъдещият град Тива”.

Да си припомним думите на Херодот за пелазгите, които били изгонени от Хистиотида не от кого да е друг, а от кадмеите. Казано иначе, това първо означава, че Беотия в началото се е наричала Хестиотида, което идва от εστια и означава огнище, дом, фамилия, отечество. Кадъм я нарича Кадмея, а чак след него тази земя на юг от Тесалия получава името Беотия т.е. „земя на воловете”, поради благодатната си за животновъдство почва. Второ, според историка, пелазгите били „вдигнати от кадмеите”. Авторът използва множествено число, което означава, че все пак Кадъм не бил тръгнал да търси сестра си Европа съвсем сам, както твърди митът. И трето, ако Кадъм се е спрял в Тракия, преди да отиде в Делфи, то тогава под „Тракия” би трябвало да се разбира земята, наречена по-късно Тесалия. Впрочем тази теза се доказва и от десетки други примери, за които ще стане въпрос по-късно, когато ще отделим специално място на географията на древността.

Пак във връзка с географията обаче трябва да уточним от къде все пак е пристигнал Кадъм и кой е родът му.
Проследявайки потеклото му, ще видим, че той е от рода на превърнатата в крава Йо, която му се пада пра-прабаба, а по бабина линия (всъщност и по дядова, защото Посейдон посял семето си както в утробата на баба му, Либия, така и на сестра й Лузианаса) Агенос се пада втори братовчед на египетския цар Бесирис (убит от Херакъл) – цар Амфидамант, който спасил Елена от Менелай. Баща му Агенор имал брат Бел, който се пада пък праотец на данаидите ( много интересна завръзка, но засега няма да се спираме на нея). Самият Кадъм имал братя – Феникс и Киликс (някои прибавят и Тасос) и сестра Европа.
Когато Зевс похитил Европа, тримата братя се пръснали да я търсят. След като не я намерили, Феникс основал Финикия, Киликс – Киликия ( вероятно Тасос завладял остров Тасос), а самият Кадъм се запилял чак на днешния Балкански полуостров. Дотук с легендата засега. От тази първа нейна част се вижда, че Феникс основал Финикия, което означава, че баща му Агенор не е могъл да бъде цар на тази земя. Нито пък на Киликия, която била създадена от сина му Киликс.

Е, вярно, че на легенда не може да се вярва, но затова пък земята на днешна Анатолия в Република Турция е пълна с археологически паметници, включително и многобройни писмени документи от периода XV – X вв.пр.н.е., през който на тази територия съществува могъщото Хетско царство. Всъщност по правилното определение е федерация под хетско управление, защото заедно с истинските хети (неситите) в управлението на държавата равноправно участвали и други племенни групи като хурити, палайци, лувийци и др. Без да влизам в подробности, които тук не са необходими, само ще кажа, че югозападната част на хетската федерация била населена с лувийци – народност от арийски произход. Тези територий обхващали земите на юг до днешните Ливан и Сирия и опирали на запад до Средиземно море. Интересното в нашия случай е, че те покриват точно мястото, откъдето синовете на Агенор тръгват да търсят откраднатата от Зевс Европа. В същото време многобройните писмени свидетелства от онази епоха доказват, че в края на XIV в. пр. н.е. вътрешни трусове и външен натиск на агресивни племена от изток и североизток довеждат до разпада на хетската империя. Това довежда до масови преселения на образуващите я народности. Тази участ не убягва и на лувийците, за които има три пътя за отстъпление – на северозапад, на запад (където опират в Средиземно море) и на югозапад.

Точно в този период (края на XIV – началото на XIII в. пр.н.е.) на световната карта на древността се появяват три града на име Тива – в горното течение на река Нил, в Беотия и разрушеният от Ахил град Тива на цар Еетион, бащата на Андромаха. Защо точно това име? Отговорът е простичък и безкрайно логичен. Историята познава хиляди градове (столици и центрове на племена), които на стотици езици означават само едно – „Град на слънцето”. Като истински последователи на култа към Слънцето и лувийците наричат новооснованите си градове Тива – на името на лувийския бог на слънцето Тиват ( TWT).

А може би е имало и четвърта Тива?! Все още неизвестна, неоткрита. Защото ето какво разказва една легенда, която открих в енциклопедията „Мифы народов мира” под рубриката „Кадмос”:
„…син на Арменак, внук на Хайк, родоначалник на арменците, който избягал от вавилонците на северозапад към езерото Ван, където Кадмос останал да царува, а Хайк и Арменак се отправили още по-на север към днешната Армения.”

Ако си припомним родната история, ще видим, че когато прабългарите тръгват на запад под натиска на прииждащите от изток племена, част от народа остава да защитава тила на своите оттеглящи се съплеменници. Явно същата история се е случила с предците на днешните арменци. За нас обаче представлява интерес името на младия защитник на рода – Кадмос. Възможно ли е той да е идентичен с основателя на беотийска Тива? Да се е опитал да се установи край езерото Ван и след като не е удържал на продължаващия натиск, да е преминал Хелеспонта (Дарданелите) и да се е спуснал към Хистиотида (Беотия), където той и придружаващите го трайно да са отседнали, приети (доброволно или зорноволно) от местното население? Възможно е да имаме просто сходство на имена (макар че еднаквите имена в различни народи рядко се срещат). Има обаче доста податки, които правят напълно възможна хипотезата арменският Кадмос и беотийският Кадмос (Кадъм) да са едно и също лице.

На първо място, времето, по което живеят и двете легендарни фигури, влиза точно в периода на границата между XIV – XIII в. пр.н.е.
На второ място бих искал да цитирам отново Херодот, който пише:
„…нека ви разкажа нещо друго за колхите, което ги сближава с египтяните: само те и египтяните обработват по един и същ начин лена. Дори по начин на живот и на език са си приличали изцяло. Колхидският лен елините наричат сардински, докато онзи, който идва от Египет, се нарича египетски.”

Думите на Херодот, трябва да отбележим, не се отнасят изобщо за всички египтяни (понятие, което не говори нищо, защото обединява механично множество народности), а конкретно за тиванците от Египет. Колкото до колхидския лен, който наричали „сардински”, то той носи името си от град Сарди в Мала Азия – старата родина на колхидците, чиито наследници се чувстват днешните арменци. Но ето накратко какво разказват историческите документи.

От достигналите до нас сведения (поне засега) се знае, че първият по-голям сблъсък между египтяни и хети е още през първата половина на XV в.пр.н.е., когато при осмия си военен поход в Азия фараонът Тутмос III побеждава анатолейците и ги принуждава да му изпращат налог. Явно е обаче, че хетската и египетската империи са имали взаимоотношения доста преди това. Постоянните сблъсъци между двете велики сили на онова време били неизбежни в опитите им да контролират кръстопътните Сирия и Ливан и продължили чак до разпада на хетската федерация около 1200 г. пр.н.е.

Казаното дотук е абсолютно потвърдено от многобройни писмени паметници, както от египетска, така и от хетска страна. В историята обаче съществуват документи и за едни „мистериозни” хиксоси, които през XVIII в. пр.н.е. нахлули от североизток в Египет и сложили край на т.нар. Средно царство, след което управлявали земята на фараоните повече от век. Египетското име на тези нашественици било „ека асит”, което означава „царе на народите” – сравни „αχε- , „αγω- – „цар, владетел, вожд”. Индоевропейският корен на думата, възприета и от египтяните, показва, че нашествениците (или поне водачите на нашествието, защото по пътя си те увлекли и различни семитски племена) са тръгнали към Египет от територии, подвластни на тогавашната хетска федерация. Дари и най-скептично настроените учени признават днес, че хето-лувийският елемент не може да бъде изключен от общността на „хиксосите”. Факт е обаче, че хето/лувийците са играли водещата роля.

Около 1570 г. пр.н.е. фараонът Яхмес окончателно слага край на хиксоското господство над Египет. Навсякъде в историческите трудове обаче се използва фразата „прогонил от Египет”. Това, кротко казано, изобщо не е вярно. Т.нар. хиксоси трайно отсядат в делтата на Нил и остават да живеят там още много векове – вече като натурализирани египтяни – с всичките права и задължения към фараона, каквито имали и другите племена и народи по поречието на Нил. Част от тези „египтянизирали” се хиксоси били и лувийците, съградили (или по-точно преименували както на Балканския полуостров) египетската Тива, Тонис и десетки други градове в древен Египет.

Дадените по-горе сведения са исторически документирани и трудно могат да бъдат оборени. След като се направят взимовръзките обаче, трудно бихме могли да игнорираме и изложените по-долу данни, макар и да са черпени от митологията.
Според съществуващата легенда цар на Колхида е Еет – име, което поразително съвпада с името на владетеля на малоазийски Тива – Еетион, бащата на Андромаха. Сестрата на колхидския Еет е Кирка, могъщата магьосница, която била дъщеря на бога на слънцето Хелиос и на океанидата Перса. Живеела с нимфите си на самотния остров Еея, където попаднал Одисей, насочен по-късно от нея към прорицателя Терезий, удостоен с честта да предсказва дори и в царството на сенките.

Податките за единство на лувийци, колхи и беотийски тиванци са толкова много само в горните редове.
Колхите наричали царството си Еа, което според речника означава αια – земя. Така се нарича и островът на Кирка, която носи прякора Ееос, (Αιατος) т.е. Владетелка на земята. Еетион (Еет) също означава „Владетел на земята”, ”Земния владетел”. Езиковедите обаче знаят, че подобно словообразуване е характерно не за т.нар. старогръцки език, а точно за лувийските и сродни с него езици. Специалистите по древна история пък знаят, че изразът „земен владетел” изразява същността на царя като наместник на боговете на земята – не само като светски владетел, но и като духовен посредник. Висша жрица е и Кирка и доказателство за това е и приписаното й бащинство от Хелиос. А знаем, че лувийците са били слънцепоклонници. Многозначително е името на майка й Перса (или Персеида в други източници). За писателите на митове от VI – V в. пр.н.е. лувийците отдавна са били непознати като народ, но на тяхната територия по това време се е разстилала обширната Персийска империя.

С Кирка е свързан и друг любопитен епизод, в който тя насочва Одисей, за да му бъде предсказан пътя обратно към Итака, не към кого да е, а точно към прорицателя Терезий – тиванският предсказател, а не към някой друг от многобройните живи и мъртви известни пророци.
И още едно безкрайно поразяващо съвпадение на митологични мотиви – при Кадмос от Беотия и при аргонавтите. Няма да се спирам на мотива със златното руно, защото преклонението пред овчето (козето) руно е широко разпространено сред много народи от древността и на темата са посветени достатъчно много научни трудове. По-малко в световната, а и в родната литература, въобще не е обръщано внимание върху мотива за посятите драконови зъби, от които израстват тежко въоръжени бойци, които след това яростно се избиват. Кадъм също посява драконови зъби и от оцелелите според мита петима войни създава своите наследници. Бихме могли да говорим за случайно съвпадение, но един запазен до наши дни (макар и крайно повреден) лувийски текст ни съобщава за мита, наречен „Гневът на Великия бог”. Ето част от откъса, макар и трудно разбираем, поради фрагментарността си:

Разсърдил се Великият бог [ ]. Отишъл в къщата на грънчаря и си девет [ ]. Отишъл при морето [ ] развълнувал морето. Човешкото тяло и глава [обхванала болка?]. Влезнал в полето засято с рогови зъби и си обувката [ ] и от обувката му [ ] изскочил [както?] огънят гори [ ]

Явно митът и ритуалът са съществували в лувийската митосистема много преди появата на историческата (митологичната ) сцена на Язон и на Кадмос (Кадъм).
Интересното е, че в този мит се появява и Камрусепа – дъщеря на слънцето, негова жрица и могъща добра магьосница. Не е ли прекалено голямо и това сходство с Кирка, чието име идва от κιρκος – „ястреб, сокол”. А знаем, че като дневен хищник той е символ точно на слънцето в множество религии в цял свят. Крайно интересен е ритуалът, с който (научен от Кирка) Одисей извиква духа на Терезий – той поразително прилича и съвпада на практика сто на сто с ритуалите на народите от хетската империя за очистване на дома.

Не по-малко интересни сходства откриваме и в „биографиите” на кадмовите наследници.
В „История на България”, том I, четем:

„Към епохата до началото на Троянската война се отнася и преселението на армено-фригийските племена, които също се установили първоначално в северозападната част на Мала Азия. Тук се появила и областта с име Фригия. По всяка вероятност заедно с мизите и армено-фригите са се преселили и дарданите, чието присъствие в Троада е засвидетелствано и от разселващи се групи, и от относителната им слабост във военнополитическо отношение.”

С дарданите и мизите ще се занимаваме, когато им дойде времето. От горния текст обаче е видно, че според учените, създали текста, през XIV – XIII в. пр.н.е. е съществувала армено-фригийска общност.

Авторите от „Кратка енциклопедия Тракийска древност” пък определят фригите така:

„те идват от Балканския полуостров, където първоначално живеят с македоните и се наричат бриги, а след преселването си започват да се наричат Ф.(риги).”

Опирайки се на Херодот, по-нататък авторите съобщават, че преселването на фригите съвпада с разпадането на хетската империя през Х в. пр.н.е. (!) и че мигрантите от областта на днешния Солун се смесват в Мала Азия с местното население и образуват мощна държава. По-нататък следва поредица от грешни интерпретации като тези, че фригийците нямат нищо общо с местната малоазийска култура, че през V в. пр.н.е. усвоили западногръцката писменост (?!), че…, и т.н. В текста обаче се открива една любопитна подробност, която не само че влиза в остро противоречие с голяма част от основния текст, но е и много полезна за нас, за да илюстрираме още веднъж лувийския произход на Кадмос от Беотийска Тива. Според автора на конкретната статия фригийската богиня на земята се нарича Семела. Семела обаче е и името на Кадмовата дъщеря, похитена от Зевс и родила от него Дионис.

Нищо чудно няма в съвпадението на двете имена, разбира се, след като си припомним (игнорирайки официалните тълкувания дори на българските траколози), че съществува „армено-фригийска” общност, която всъщност е по-точно да наречем „лувийско-фригийска” общност. И доколкото Кадъм е лувиец, то нормално е да нарече дъщеря си с името на лувийската, а не на фригийската богиня на земята.
Както не е чудно и, разбира се, че Дионис не бил особено топло посрещнат на Балканския полуостров, като се има предвид, че произходът му вероятно е лувийски, но повече по този въпрос – в раздела за произхода на боговете.
Последен щрих към биографията на набедения основател на беотийска Тива прибавят създателите на християнската Библия. Ето един дословен цитат от оторизираното от Българската православна църква издание на български език от 1924 г.

„…В същия ден Господ направи завет с Аврама, като каза: На твоето потомство давам тая земя, от Египетската река до голямата река, реката Ефрат, земята на Кенейците, Кенезейците, Кадмонейците, Хетейците, Ферезейците, Рафаимите, Аморейците, Гергесейците и Евусейците.”

Неизвестните съставители на Стария завет ясно посочват едно от племената (народностите), с които израелтяните (езраели всъщност е най-точното им име) са имали контакти – кадмонейците. Кратката справка в историческите данни веднага показва, че местожителството на кадмонейците може да бъде само на територията на лувийците: археолого-исторически доказана народност (племенна общност).

Пак в библията, но в Книга на пророците, се съобщава и за съществуването на „Тиват”, унищожен от Бога. От контекста на изложението обаче е невъзможно да се разбере дали става въпрос за град, за царство или пък направо за лувийския бог Тиват. Единственото, което може със сигурност да се извлече от библейския текст, е споменаването на самото съществуване на Тиват някъде на север от земите на юдеите. Все пак, макар и твърде мъглява, това също е податка, подкрепяща тезата за лувийския произход на кадмеите, по името на своя главен бог Тиват.

Засичайки данните поне от три източника, накрая на изложението с пълно право мога да потвърдя верността на предложената хипотеза, че Кадъм и неговото племе пристигат на Балканския полуостров от Югозападна Мала Азия, някъде от района северно от днешния Ливан.
И накрая, преди да приключим с основателя на Тива в Беотия – Кадмос, искам само да добавя, че ако е вярно, че той е донесъл на Балканския полуостров някаква писменост (което е вярно както ще видим по-нататък), то тя явно е била лувийска, а не финикийска или каквато и да е друга. Всъщност, ако пак се вярва на митовете, то финикийската азбука би трябвало да е лувийска, тъй като Финикия е била създадена от Кадмовия брат – Феникс. А по това време лувийците отдавна вече познавали науката на писмото.