ИЗ „ВЕЛИКИТЕ ПОСВЕТЕНИ”

ОРФЕЙ

„Евридика, О, божествена светлина!” – промълви Орфей, умирайки. „Евридика” – въздъхнаха и се скъсаха седемте струни на неговата лира. И главата му, която плува, отнесена завинаги от реката на времето, продължава да вика: „Евридика! Евридика!”

Легенда за Орфей

I

ДОИСТОРИЧЕСКА ГЪРЦИЯ. ВАКХАНКИТЕ. ВИДЕНИЕТО НА ОРФЕЙ

В светилищата на Аполон, които поддържат доисторическата традиция, пролетното равноденствие се ознаменува с тайнствено празненство по времето, когато разцъфват нарцисите при Касталския извор. Триножниците и лирите на храма трептят сами и невидимият бог сякаш се завръща от северните страни с колесница, теглена от лебеди. Тогава великата жрица, облечена като муза, увенчава с лаври и с чело, препасано със свещени панделки, възпява само пред посветените в тайните раждането на Орфей, син на Аполон и на жрицата на Бога. Тя призовава душата на Орфей, бащата на тайните, музиканта спасител на хората; безсмъртният владетел Орфей, увенчаван три пъти – в ада, на земята и на небето; Орфей, който се носи със звезда на челото сред звездите и боговете.

Мистичната песен на жрицата на делфийския храм въвежда в една от многобройните тайни, познати на жреците на Аполон и неведоми за народа. Орфей е геният на духовна Гърция, будителят на нейната божествена душа. Неговата седмострунна лира обгръща вселената. Всяка от седемте струни отговаря на едно от състоянията на човешката душа, съдържа закона на една наука и на едно изкуство. Ние сме изгубили ключа към пълната й хармония, но разнообразните й тонове не са престанали да звучат в ушите ни. Тайнственият подтик, който Орфей съумява да дари на Гърция, се предава и на цяла Европа. Нашето време вече не вярва в красотата на живота. Но ако въпреки всичко то таи някакъв смътен спомен, някаква тайна и непреодолима надежда за постигане на красотата, това се дължи на възвишения и вдъхновен Орфей. Нека го приветстваме като велик посветен в тайните, като Прадед на Поезията и на Музиката, които разкриват вечните истини.

Но преди да пристъпим към разказа за Орфей, нека опишем накратко какво представлява Гърция по онова време.
Това е епохата на Моисей, пет века преди Омир и тринайсет века преди Исус Христос. Индия вече затъва в идолопоклонството на мрачния период калиюга и запазва само сянката на древния си блясък. Асирия, която с деспотизма на Вавилон заплашва света с бича на анархията, продължава да угнетява Азия. Великият Египет противостои на всеобщия порок с всички сили на жреческата наука, но неговото влияние не се простира отвъд Ефрат и Средиземно море. В пустинята Израел се готви да издигне и да прогласи принципа на единния Бог и на божественото единство, но земята още не е чула мощния глас на Моисей.

Гърция е религиозно и политически разпокъсана. От хилядолетия Балканският полуостров, вдаден в Средиземно море и заобиколен с гирлянди от острови, се населява от племена, сродни на гетите, скитите и келтите. Тези народи са понесли много завоевания и смешения с всички по-ранни цивилизации. По бреговете на полуострова се множат индийски, египетски и финикийски колонии, в планините и долините му се ширят разнообразни обичаи и божества. Всеки ден цели флотилии минават в подножието на Родоския колос. Червените кораби на финикийците и черните кораби на лидийските пирати кръстосват морето на Цикладските острови, където в ясни дни мореплавателите винаги виждат бряг или остров на хоризонта. С големите си кораби те пренасят богатствата на Азия и Африка – слонова кост, рисувана керамика, сирийски платове, златни вази, пурпур и бисери, а често дори и жени, отвлечени от някой див бряг.

Смешението на племена и раси създава един хармоничен и лесен език – смесица от келтски, зендски, санскрит и финикийски. Този език, който обозначава величието на морето с името на бог Посейдон и небесната тишина с името на Уран, имитира всички гласове на природата – от чуруликането на птиците до звъна на мечовете и тътена на бурята. Той е многоцветен като гръцкото море с неговата палитра от преливащи сини багри; многозвучен е като вълните, които тихо заливат бреговете или с грохот се блъскат в подводните скали – полюфлосбойо таласа, както казва Омир.

Заедно с търговците и пиратите тук често идват и жреци, които ги ръководят и властват над тях. Те носят на корабите си дървеното изображение на някое божество. Изработката е груба, но тогавашните моряци го почитат така, както много от нашите мореплаватели почитат изображението на своята мадона. Жреците са посветени в науките и божеството, което те отнасят от храма си в чуждите страни, е олицитворение на някакъв възглед за природата, на една цялост от закони, на гражданска и религиозна организация, понеже по онова време целият умствен живот излиза от светилищата. Племената се покланят на Юнона в Аргос, на Артемида в Аркадия; в Патмос и Коринт финикийската богиня Астарта става Афродита (Венера), родена от пяната на вълните. Мнозина посветени в тайните се появяват в Атика. Една египетска колония пренася и разпространява в Елевзина обожаването на Изида под името Деметра (Церера), майка на боговете. Ерехтей въвежда и установява обожаването на една девица, дъщеря на синьото небе, приятелка на маслиновото дърво и на мъдростта. При чуждо нашествие, при сигнал за тревога народът намира убежище в Акропола и се тълпи край богинята като край жива победа.

Някои мъжки и космоногични богове господстват на местните божества. Но те обитават високите планини и са засенчени от бляскавата свита на женските божества, затова имат малко влияние. Богът на слънцето, делфийският Аполон, вече съществува, но играе незначителна роля.

Според древното предание баща на поезията е Олен. На финикийски език това обаче означава Всемирното Същество. Името Аполон има същия корен. Ап-Олен или Ап-Вхолен означава Всемирен баща. Първоначално и в Делфи се покланят на всемирното същество под името Олен. Обожаването на Аполон е въведено от жрец, запознат с учението за Слънчевото слово, което тогава обикаля светилищата на Индия и Египет. Този реформатор уподобява всемирния Отец с двойното му проявление: метафизичната светлина и видимото слънце. Тази реформа не излиза вън от светилищата. Орфей обаче дава нова сила на Слънчевото Слово на Аполон, като го оживотворява с тайните на Дионис (по Д’Фебър. Златните стихове на Питагор).

В полите на покритата със сняг Ида, по хълмовете на Аркадия и под дъбовете на Додона проповядват жреците на всемогъщия Зевс, но пред тайнствения и световен бог народът предпочита боговете, които представляват природата в нейните обаятелни или страшни проявления. Подземните реки на Аркадия, планинските пещери, които достигат до недрата на земята, вулканичните изригвания в островите на Егейско море още отрано карат гърците да обожават загадъчните сили на земята. Природата предизвиква страхопочитание както във висините така и в дълбините си. Тези божества обаче нямат нито социален център, нито са религиозно обединени и водят помежду си ожесточена борба. Враждебните храмове, съперничещите си градове, народите, разединени от обредите, от амбициите на жреците и царете, водят кръвопролитни сражения.

Отвъд Гърция се намира дивата и груба Тракия. Планини, обрасли с исполински дъбове и покрити със скали, образуват на север вълнообразна верига, разстилат се кръгообразно или се сплитат, за да станат непроходими. Северните ветрове брулят хълмовете им и бурното небе често се надвесва над техните върхове. Овчарите в долините и войните в полетата са силни племена, резерв на дорийските гърци. Това са хора мъжествени, красиви със строго изсечените си черти и с решителния си характер, но те могат да бъдат и грозни – с ужасяващата величавост на древните медузи и горгони.
Подобно на всички цивилизации – Египет, Израел и Етрурия, – които придобиват своята организация от Тайните, и Гърция притежава своята свещена география, според която всяка местност е символ на някоя от областите на духа. Защо за гърците Тракия винаги е свято място, страната на светлината и истинската родина на музите?

Според Фебър д’Оливие името Тракия произхожда от финикийското Ракхива – етерното пространство, или небесната твърд. Истината е, че за гръцките поети и посветени в тайните като Пиндар, Есхил или Платон името Тракия има символичен смисъл и означава страната на чистата наука и на произлизащата от нея свещена поезия. Ето защо тази дума има за тях философски и исторически смисъл: от философска гледна точка тя означава страна на духа, място на ученията и традициите, които доказват появата на божествения разум; от историческа гледна точка това назовава страната и племената, където изникват дорийското учение и поезията, тази издънка на древния арийски дух, за да процъфтяват по-късно в Гърция, в светилището на Аполон. Правдоподобността на тези тълкувания се доказва от съвременни изследвания. В Делфи съществуват жреци наречени тракиди – те са пазители на висшето знание. Амфиктионията в древността се пази от тракийската гвардия, т.е. от войни, посветени в тайните. Тиранията на Спарта премахва тази неподкупна гвардия и я замества с бруталната сила. По-късно глаголът „тракизирам“ се употребява иронично за последователите на древните учения.

Защото тамошните високи планини крият най-старите светилища на Хронос, Зевс и Уран. Оттам слизат поезията, законите и свещените Изкуства. Легендарните поети на Тракия доказват това: Тамирис, Лин и Амфион може би са имена на действителни личности, но в езика на храмовете те олицетворяват преди всичко поетичните жанрове. Всеки от тях възпява победата на една теология над друга. В тогавашните храмове историята се пише само алегорично. Личността е нищо, учението и неговото осъществяване на дело е всичко. Тамирис, който разказва за войната на титаните и е ослепен от музите, възпява поражението на космогоничната поезия. Лин въвежда в Гърция меланхоличните песни на Азия и бива убит от Херакъл. Той възвестява, че в Тракия навлиза една вълнуваща и страстна поезия, която мъжественият дух на северните дорийци отначало не приема. Тази победа същевременно ознаменува надмощието на една лунна религия над една слънчева. Амфион пък, който според легендата раздвижва и скалите със своите песни и строи храмове със звуците на лирата си, представлява пластическата сила, която слънчевото учение и дорийската поезия упражняват върху изкуството и върху цялата гръцка цивилизация.

Страбон твърди с положителност, че древната поезия е езикът на алегорията. Дени д’Аликарнас потвърждава това и признава, че тайните на природата и най-възвишените морални възгледи са пазени в тайна. Така че не е метафора формулата, че древната поезия е езикът на боговете. Тайният й магически смисъл , в който се съдържат силата и обаянието на поезията, можем да намерим в самото й име. Повечето етимолози извеждат думата поезия от гръцкия глагол пойейн – правя, създавам. На пръв поглед това е вероятната и естествена етимология, но тя не се съобразява със свещения език на храмовете, от където излиза първоначалната поезия. По-логично е да допуснем заедно с Фебър д’Оливие, че пойезис произхожда от финикийската дума похе (уста, глас, език, реч) и от исх ( Висше същество, Същество – принцип, Бог). Етруският Аес или Аезар, галският Аес, скандинавският Асе, коптският Ози (Господ) и египетският Озирис имат същия корен.

Съвсем друга е светлината, с която сияе Орфей. Той блести във вековете с лъчите на един творчески гений, чията душа в съкровенните си дълбини трепти в любов към Вечната Жена, и от дъното на сърцето му извира откликът на Вечната Жена, която живее в природата, в Човека и в Небето. Религиозните обреди, традицията на посветените в тайните, песните на поетите, гласът на философите и още повече делото на Орфей, което е самата Гърция – всичко това свидетелства за истинността на музиканта спасител.

По онова време Тракия се раздира от ожесточени борби. Слънчевите и лунните религии си оспорват върховенството. Тази война между поклонниците на слънцето и луната не е дребен спор между две суеверия, както би могло да се помисли. Тези две вери представляват противоположни теологии, светогледи, религии и социални организации. Небесните и слънчеви вярвания имат своите храмове в планините, своите жреци и строгите си закони. Лунните вярвания господстват в горите и долините, те имат жриците си, сладострастните си обреди, неправилно практикуват изкуството на тайните и всеки обред завършва с оргия. Смъртоносна война се повежда между жреците на слънцето и жриците на луната. Това е борба между половете, борба между мъжкия и женския принцип, борба древна и неизбежна, открита или тайна, но вечна – това е борбата между мъжа и жената, която изпълва историята на човечеството и в която се крие тайната на световете. Както сливането на мъжа и жената е самата същност и тайната на божествеността, така и равновесието на тези два принципа може да породи велики цивилизации.

Мъжките, космогонични и слънчеви богове в Тракия обитават високите планини и пустите места. Народът предпочита съблазните на женските божества, които предизвикват опасните страсти и слепите сили на природата. Тези религии приемат, че върховното божество е от женски пол.
Жриците на луната, или тройната Хеката, проявяват своето могъщество, присвояват си обожаването на Бакх и го придружават с кървав ритуал. В знак на своето върховенство те се наричат вакханки и така узаконяват господството на жената над мъжа.

Те са или магьосници и прелъстителки, или кръвожадни приносителки на човешки жертви и обитават светилищата си в затънтени и диви долини. Какво мрачно обаяние, какво пламенно любопитство привлича народа в тези усамотени местности, обрасли с разкошна и величествена растителност? Разголени жени, нежни танци вдън горите… после смехове, силен вик – и стотина вакханки се хвърлят върху чужденеца и го повалят на земята. За да не умре, той трябва да им се закълне, че ще им бъде покорен и ще изпълнява техните обреди. Вакханките опитомяват пантери и лъвове и ги водят на празненствата си. Със змии, увити около ръцете им, те нощем коленичат пред тройната Хеката, после с буйни хора призовават подземния двуполов бог Бакх с лице на бик.

Бакх с лице на бик се среща в XXIX орфически химн. Това е спомен от древни вярвания, който изобщо не принадлежи на чистата орфическа традиция. Орфей пречиства и преобразява простонародния Бакх в божествения Дионис, символ на божествения дух, който еволюира във всички царства на природата. Любопитно е, че вакханският Бакх не е забравен и преминава дори в средновековието като Сатаната с лице на бик, призоваван от магьосниците в техните нощни бесовски сборища.

Но тежко на чужденеца, тежко на жреца на Юпитер или на Аполон, който идва тук – той бива разкъсан.
В началото вакханките господстват в Гърция, докато тракийските племенни вождове остават верни на старите традиции. Но по-късно жриците обайват някои техни царе, чийто варварски нрави ги изкушават да живеят в азиатски разкош и изтънченост. Вакханките ги запленяват със своето сладострастие и ги опитомяват със заплахи. Така боговете разделят Тракия на два враждебни лагера. Жреците на Юпитер и на Аполон обаче са безсилни срещу Хеката, която царува в долините и от бездните си заплашва олтарите на синовете на светлината.

Тогава в Тракия се появява един млад човек от царско потекло и с пленителна красота. Твърди се, че той е син на една от жриците на Аполон. Красивият му глас е обаятелен, той говори с нов и поетичен език и изглежда боговдъхновен. Русата му коса, гордост за дорийците, пада на златни вълни по раменете му, а мелодичният му глас излъчва нежност и печал. Неговите тъмносини бездънни очи сияят от сила, кротост и вълшебство. Свирепите траки отбягват погледа му, но жените, вещи в изкуството да се харесват, говорят, че лазурният цвят на тези очи е получен от смесването на слънчеви лъчи и лунни целувки. Самите вакханки, привличани от красотата на младежа, често обикалят около него като влюбени пантери и се усмихват на непонятните му думи.

Внезапно този млад човек, когото наричат син на Аполон, изчезва. Говори се, че е умрял, че е слязъл в ада. Всъщност той отива в Самотраки, а после в Египет, където търси убежище при жреците в Мемфис. Там той научава тайните им, за двайсет години преминава всички изпитания и се завръща като посветен в тайните, за да изпълни мисията си. Сега той се нарича Орфей или Арфа, което означава онзи, който лекува със светлина.

Думата е финикийска: аур означава светлина, а рофае – лечение.

Най-древното светилище се намира в планината Каукайон. В миналото жреците на това светилище са били велики първосвещеници. От върховете на планината, естествено укрепена срещу внезапни нападения, те са господствали над цяла Тракия. Но откакто лунните божества царуват в долините, слънчевите последователи намаляват и храмът запустява. Жреците от планината Каукайон посрещат египетския посветен в тайните като спасител. С научните си знания и със своя ентусиазъм Орфей увлича много от траките, преобразява религията на Бакх и укротява вакханките. Неговото влияние бързо прониква във всички светилища на Тракия. Той възцарява Зевс в родните си земи и Аполон – в Делфи, където полага основите на Амфиктионията, която става символ на социалното единство на Гърция. Накрая със създаването на Мистериите той оформя религиозната душа на родината си, защото слива религията на Зевс с религията на Дионис в една световна мисъл. С неговите наставления посвещаваните в тайните получават чистата светлина на възвишените истини, а тази светлина – по-слаба, но не по-малко благотворна – достига и до народа чрез поезията и обаятелните празненства.

Така Орфей става първосвещеникът на Тракия, великият жрец на олимпийския Зевс, а за посветените в тайните – и откривателят на небесния Дионис.