И ДРУГИ ИСТОРИИ“

„Мило лице! Ти защо ли сега се явяваш пред мене?…Но приближи се до мене! И нека за миг се прегърнем, двамата да се наситим взаимно с ридание горко.”

„Илиада”, XXIII, 76-116

Любовници ли са били двамата велики герои или само приятели, тясно свързани от воинското всекидневие?
Подобни терзания могат да се сторят кощунствени за някой възторжен любител на Омировото творчество, но по време на Троянската война този въпрос може би изобщо не са си го задавали, защото хомосексуалната любов между воините е била толкова всекидневна и обикновена, колкото въздухът, който са дишали.

Предпоставките за подобен социален феномен са били заложени в самия тогавашен обществен и битов живот. Всички специалисти по древна история са единодушни, че в края на бронзовата и началото на желязната ера обществото и семейството твърдо са били разделени на две сфери на живот – мъжка и женска – и съприкосновението между тях е било твърде регламентирано. На битово ниво жилището на семейството е било разделено на две – мъжка част – в предната половина и женска – в задната. Рязкото разграничаване се е подчертавало дори и с наличието на отделни входове за двата пола. И това е било на всички социални нива – от дома на най-обикновения свободен гражданин до палатите на велможата, старейшина или цар.
Рязко са били разграничени и правата и задълженията на двата пола. Мъжът се е грижел за присъствието на семейството в обществения живот, за стопанските и битовите дейности в дома – така наречените мъжки работи. За жената били оставени домакинските грижи по прехраната, по обличането на рода и робите, по изхранването и по отглеждането на децата до определена възраст. В това отношение дори съпругата на царя не се е отличавала кой знае колко от останалите робини в къщата и е била „безгласна буква” спрямо повъзмъжалите си синове. В „Одисея”, глава XXI, 316-355, Телемах отговаря тъй на един разумен довод на майка си Пенелопа:

„Майко, лъка ще предам, или не, на когото си искам…
Горе пък ти завърни се и своите работи гледай –
хурката, още и стана, нареждай на всички робини ревностно там да се трудат. Речта на мъжете подхожда,
главно на мене, че моя властта е над цялата къща.”

И Пенелопа си тръгва „смаяна от разумната реч” на сина си – голобрадия юноша Телемах.
В това строго разделено по полов признак общество радостите и скърбите на живота се споделят преди всичко, и най-вече, в средата на еднополовото обкръжение.

„Лесбийският кръжец” около поетесата Сафо от остров Лесбос не е изключение, а правило. Това е само един исторически факт, който е достигнал до нас, и е добил широка популярност в изкривена интерпретация. Иначе Сафо си е била съвсем нормална жена от онези времена, а и на всичко отгоре смъртта й е най-доброто доказателство, че в половата й ориентация не е имало никакви деформации – поетесата се самоубила поради несподелена любов към колегата й по перо – Алкей.

Е, може би трябва да приемем като изключение и проява на крайна еманципация бунта на лемноските жени, които избили до крак мъжете от острова, защото отказвали да споделят с тях леглата им. Подобна реакция към другия пол трябва да е била доста пресилена дори и за нравите на онези времена. Пък и лемноските жени явно са си падали повече по мъже, отколкото по представителки на собствения им пол, защото, когато по-късно на острова са се появили по стечение на обстоятелствата 50-те аргонавти, горките авантюристи едва успели да се измъкнат от ласките на зажаднелите вдовици.

Ако се върнем отново към мъжката дружба и любов, трябва да отбележим, че за широко разпространение на хомосексуализма голяма роля играела не само откритата полова сегрегация. Своя значителен принос в това отношение давали и безкрайните, направо вечни грабителски походи, наричани ту пиратство, ту война в зависимост от мащаба на акцията. Ненапразно, където и да отиде Одисей, домакините го посрещат с въпроса „странник ли е, по сделки ли пристига или е пират, зло носещ на други”. Безцелното странстване, търговията, пиратството по суша и море били не само изключително мъжка привилегия, но по онова време и достопочтени професии (амазонките като изключение само потвръждават правилото). При тези условия на изключително мъжка околна среда зараждането на любов към съседа от бойния строй или корабното весло не е било кой знае колко трудно.

Ако пък някой, прочел по-внимателно „Илиада” например, се сети да възрази, че шатрите на войните пред Илион били едва ли не претъпкани с пленнички, то може би ще е необходимо да напомним, че в текста става въпрос за палатките на вождовете, а не за навесите на десетките хиляди обикновени бойци. Пък и царете също се подчинявали на съществуващите тогава обществени и нравствени норми. А те ясно и недвусмислено подкрепяли мъжкото приятелство. Самите богове Аполон и Зефир се скарали за красивия юноша Хиакинт и това за съжаление довело до смъртта на розовобузестия ефеб от Амикла, град до по-известната Спарта. Едва ли Ахилеос и Патроклеос са били изключение от общоприетото правило.

Интересното в отношенията между двамата е, че Патроклеос явно е играел ролята на нежната половинка, въпреки че по роднинска линия се пада нещо като чичо на Ахилеос. Въпреки отношенията „племенник – чичо”, разликата във възрастта между двамата не е била много голяма, защото според мита Егина сключила брак с Актор доста време, след като Зевс я е ощастливил с вниманието си. Пък и двамата герои израстват заедно в двореца на Пелей, така че нищо чудно да са били почти връстници. Родното място на Патроклеос е град Опунт (или Опоент), седалище на баща му – царят на локтрите Менетий (Менойтий). Опунтийските локри играят значителна роля не само в древните митове и легенди, но и в по-късните, вече писмено засвидетелствани исторически времена. Освен това видяхме, че по бащина линия Патроклеос е в тесни роднински връзки с Ахилеос, което потвърждава ако не едноплеменен произход, то поне смесена кръв от две сродни племена. Би било интересно да просредим и етимологията на името Патроклеос. Значението на втората част на името –λεος ( ~λαος) вече ни е известно – „мъж, воин, народ”. Коренът на първата част идва от πατερ – баща, родител, родоначалник.

Следователно името Патроклеос би могло да бъде преведено като „воинът с потекло”. Вярно, че три поколения назад родословното му дърво опира до митологични прадеди и прамайки, за разлика от родовите линии на данайците например, но за причините за това ще стане въпрос на друго място. Същественото на което трябва да обърнем внимание тук е словообразуването на първата част на името.

Като родственик на мирмедона Ахилеос, Патроклеос както установихме поне по бащина линия също би трябвало да бъде мирмедон. В същото време той е и локриец, тъй като баща му е цар на локрите. Локриец обаче е и „малкият Айас”, генеалогията на чийто баща Йолай също опира до митичността. Пред стените на Троя се подвизава и „големият Айас”, който пристига от остров Саламин, но баща му е роден брат на бащата на Ахилеос – Пелей, който е мирмедон и като такъв е родственик на опунтийските локри.

Още в първа глава установихме, че мирмедоните са траки (каквото и да означава за момента това понятие). Свързвайки новооткритите нишки става ясно, че и локрите от Опунт са от големия тракийски племенен кръг. В такъв случай няма нищо чудно, че фонемата „Патрок” е изградена по езиковите правила, по които са изградени и известните от писаната история имена на тракийски владетели – Амадок, Спараток, Спарток и т.н.

Още нещо – разгръщайки страниците на „Илиада” ще видим, че изключвайки атридите, основният кръг на герои се оказва роднински свързан по племенна линия – двама Айаси, Тевкър, Патроклеос, героят на героите Ахилеос… Малко странични от този кръг остават дивият Диомед и хитроумният Одисей, но тяхната родова история, макар и малко по-друга, също се преплита с тракийските корени. На практика се оказва, че атридите заминават за Троя, събрали войска от наемници, които по племенен произход са много по-близки до троянците, отколкото до данаидите. Този факт хвърля нова светлина върху взаимоотношенията в лагера на нападателите на Троя и логично обяснява независимото и „арогантно” поведение на Ахилеос спрямо Агамемнон. Мирмедонът е само един наемник и нищо не го обвързва с Агамемнон и Менелай. Той е подчинен само във формалните граници на воинската дисциплина и единоначалието във всяка армия, но нищо повече. При това до убийството на Патроклеос (или Патрок) мирмедоните едва ли са били най-надеждният съюзник на Атридите. Нищо и никой не би могъл да ги спре в един момент да минат на страната на трояните, ако решат, че там им е по-изгодно. Добре им е било на Агамемнон и Менелай, че боговете са били предрешили окончателната гибел на великата Троя. Всъщност, ако трябва да сме честни, слуховете за огромните богатства на Троя са изиграли много по-голяма роля във „верността” на мирмедоните към династията на Атридите , отколкото волята на боговете.

Иначе как да си представим участието на страната на данаидите на един Тевкър например. Братовчед по бащина линия на Ахилеос, т. е. от голямата племенна общност на едоните, по майчина линия Тевкър се пада първи братовчед на Хектор – могъщият троянски воин, защото баща му Теламон е женен (и!) за Хезиона, сестрата на троянския владетел Приам. Тези роднински връзки, разбира се, изобщо не попречват на Тевкър да изпрати с точните си стрели към царството на Хадес десетки вождове от троянските защитници. Както се казва кръвта си е кръв, но плячката – плячка.

Случаят „Тевкър” все пак не е един от най-тежките. В края на краищата майка му се е озовала в ложето на Теламон като военна плячка от предишен пиратски набег срещу Троя (предвождан преди това от Херакъл) и в тази си роля тя едва ли е имала кой знае каква възможност да надскочи и без това тесните рамки на майчинското влияние върху родовото чувство на отрочето си.

В баталията на Троянската война като космополит се проявил и един Хераклов потомък за когото „род” и „племе” били доста изпразнени от съдържание думи. Според митологията царят на кетеите (мизийско племе) Телеф бил син на Херакъл и Авга, аркадска царска дъщеря и жрица на Атина, което я обричало на вечно целомъдрие. Авга обаче не устояла на чара на героя на героите и направила баща си Алей дядо. Възмутеният до дъното на душата си аркадски владетел веднага я продал в робство чак в Северозападна Мала Азия, но местният владетел, царят на кетеите Теврант (Тевтрас), моментално се влюбил в нея и дори обявил отрочето й ( което между другото било и на Херакъл! – тук се намесват други митологеми) за свой наследник. След смъртта му Телеф, за когото казват, че най-малко приличал на великия си баща, наследил официално завещания от пастрока му трон. В това си високо обществено положение той посрещнал крайно негостолюбиво дебаркиралата в земите му пиратска флота на Агамемнон, която в първия си опит да достигне до Троя, се изгубила из островите и теченията на днешното Бяло море.

Виждайки неканените гости Телеф организирал мощна отбрана и едва след ожесточената битка бил принуден да сключи почетен мир и да покани в двореца си „гостите”. В последвалия задушевен разговор се разбрало, че тръгналите на презморски поход дори не знаели къде точно се намира прочутият с богатствата си град Троя. (Станно впрочем за една войска, в която половината вождове са наследници на славните аргонавти.) Както и да е, митовете разказват, че Агамемнон помолил Телеф да му посочи пътя към баснословните богатства на цар Приам. Телеф обаче отказал ползотворното сътрудничество, мотивирайки се с роднински връзки… Оказало се, че и той като саламинския герой Теламон имал семейни отношения с цар Приам – бил женен за друга негова сестра – Астиоха.

Все пак, притиснат от обстоятелството, че една рана на крака му можела да бъде излекувана само от Ахилеос (който собственоръчно я причинил), Телеф накрая издал пътя към съкровищата на тъста си, но твърдо отказал да се присъедини към пиратската експедиция. Нещо повече – по-късно, в разгара на битката пред стените на Троя, в помощ на защитниците пристигнал голям отряд от кетеи, ръководен от сина на Телеф и Астиоха – Еврипил. И доста данаиди загубили завинаги блясъка на слънцето в очите си под ударите на мощната ръка на Телефовия син – преди и той самият да се отправи към Аид. А злите езици пък твърдят, че Еврипил бил отпратен към полето на кървавата сеч от родната си майчица, която го оценила на една лоза в цял ръст, изваяна цялата от масивно злато – това бил „подаръкът”, с който цар Приам подкупил сестра си за малко свежа кръв в подкрепа на старата й родина. Кой знае, може и така да е било – парите не миришат, както казал векове по-късно римският император Каракала. Златото – още по-малко.

Само боговете знаят и за кого е стискала палци пред стените на Троя красивата Текмеса – предана съпруга на Айас Теламонов и майка на първородния му и единствен син Еврисак. Все пак баща й е бил Телеф и следователно мизиецът (някои го наричат фригиец) Еврипил й се е падал роден брат.

Сложни семейни саги, би рекъл любителят на днешните телевизионни „сапунени” сериали – случвали са се и в древността. Това, което се случило с жителите на тесалийския град Лариса, обаче нямало нищо общо с романтиката и си било чиста проба военно наемничество – конкистадорство, казано на по-късен език. Изреждайки участниците в грандиозната битка, Омир във Втора песен поставя и следните тесалийци сред бойците на Агамемнон:

„Всички живеещи в древна Лариса и китна Гиртона, Орта, Илона и в белия град Олосон известен,
водеше сам Полипет, най-мъжествен и смел воевода, син на герой Пиритоя, роден от Кронида безсмъртен.
А Полипета роди Хиподамия от Пиритоя,
тъкмо когато наказа обраслите с косми кентаври:
от Пелион ги прогони и до етикийци преследва.
Сам той не тръгна, а с вожд Леонтея, потомък на Арес, син на безстрашния Корон и внук на Кенея прославен.
Кораби черни четиресет с тях на редица вървяха.”

През една страница безсмъртният Омир брои сред защитниците на Троя:

„Водеше цар Хипотой племе с копие силно, пелазги, тези които живееха сред плодородна Лариса,
тях ги предвождаха в бой Хипотой със Пилей войнолюбец,
двамата сина на Лет пелазгийски, потомък Тевтамов.”

Че пелазгите на Хипотой живеели в град Лариса, веднага става ясно от текста. Малко неясен за читателите обаче остава предишният откъс, който описва лапитите на Полипет, идващи все от места, които отдавна не съществуват на картата или местоположението им трудно се уточнява от специалистите по древна история. Всички те обаче прекрасно знаят, че бащата на Полипет – Пиритой, бил цар на лапитите от град… Лариса. Точно така – няма грешка. От Лариса е и Леонтий, внук на хермафродита Кеней – Кенея, убит при пиянска сватбена свада между лапити и кентаври.

Излиза, че в тесалийска Лариса мирно и кротко съвместно са живеели лапити и пелазги, сваляли си любезно широкополите шапки петасос, когато се разминавали по улиците или се срещали на широкия площад – агората. После едните поели каузата на рогоносеца Менелай, докато другите решили да проливат кръвта си за красивото жиголо Парис. Дали лапитите не са пелазги, а пелазгите лапити, ще стане въпрос малко по-късно, още повече, че древните наричали жителите на Лариса най-често „переби”. Но дори и да приемем, че са били две племена, то при положение, че с блага усмивка са си поделили пространството между градските крепостни стени, явно единствената причина да заемат позиции от двете страни на полесражението е бил блясъкът на златото. Пък може и цялата история да е бил хитър политически ход. От документирана история на тракийското племе сапеи е известен случаят с двамата синове на цар Котис – Раскос и Раскупорис, които се намесили в гражданската война на Рим след убийството на Цезар, заставайки от двете страни на фронтовата линия. Раскупорис се оказал в сенатската армия на Брут и Касий, а брат му Раскос подпомогнал цезарианите Октавиан и Антоний – любовникът на митологизираната Клеопатра – онази египтянка с дългия нос, която била най-красивата царица на света.

И макар че сапейските братя играли със сигурния залог 50/50 цели десет века по късно, защо да не приемем, че и прадедите им не са били също толкова реалистично и мъдро мислещи. В края на краищата и политиката, и войната, а и животът изобщо са си една голяма хазартна игра, в която залогът винаги трябва да е подсигурен. А жителите на Лариса изобщо не са се интересували от това кой ще излезе победител в края на пиратската акция срещу Троя – и в двата случая печалбата им е била осигурена.

Колко са вредни емоциите по време на война показва съдбата на един от най-великите омирови герои – Айас Теламонов. От яд, че Одисей му отнел доспехите на Ахил, той се самоубил на морския бряг. При това не с какво да е, а с любимото си оръжие – меча, подарен му лично от божествения закрилник на трояните – великият Хектор. Макар че и жестът на Хектор може да се изтълкува като преклонение и уважение към човека, когото все се опитваш да накълцаш на бойното поле, но иначе във времена на затишие на драго сърце го каниш на някой и друг гуляй – практика, която не била изолирано явление в ония времена, в които разликата между царя и пирата била само в гледната точка. То е ясно, че само глупаците виждат в лицето на съперника враг. Умните виждат насреща единствено възможност за печалба.