Опитната психология, облегната върху физиологията, която от началото на този век се стреми да стане отново наука, е завела съвременните учени до прага на един друг свят, собствения свят на душата, където, без да престанат известните вече, царуват нови закони.

Думата ми е за медицинските опитни наблюдения на днешния век върху животинския магнетизъм, върху сомнамбулизма и върху всички състояния на душата, различаващи се от будността, начиная от прозорливия сън, чрез двойното виждане и свършвайки с изстъплението. Модерната наука още се лута, вървейки пипнешком в оная област, където науката на древните храмове бе съумяла да се оправи, защото е притежавала нужните за това начала и ключове. Не по-малко е вярно, че тя е открила там редица факти, които й са се видели удивителни, чудни, необясними, защото те често противоречат на материалистичните теории, под влиянието на които тя е привикнала да мисли и да произвежда опитите си.

Няма нищо по-поучително от негодуващата недоверчивост на някои учени материалисти пред всички тези явления, които се стремят да докажат съществуването на невидим и духовен свят. Днес всеки, който би се решил да доказва съществуването на душа, еднакво скандализира православието на атеизма, както някога се скандализираше православието на Църквата при отричането на Бога. Наистина сега човек не рискува живота си, но рискува репутацията си. Както и да е, онова, що произлиза от най-простото явление на мисленото внушение от разстояние, явление, хиляди пъти установено в летописите за магнетизма, е един вид действие на духа и на волята, вън от физическите закони на видимия свят. Така че вратата в Невидимото е вече отворена. Във всичките явления на сомнамбулизма този свят напълно се отваря. Но, спирам се тук само до онова, което е констатирано от официалната наука.

Ако от експерименталната и обща психология преминем към сегашната вътрешна и лична психология, която се изразява в поезия, в музика и литература, ще намерим, че те са проникнати от духа на безсъзнателна тайнственост. Никога стремежът към духовен живот, към невидимия свят, потъпкан от материалистичните теории на учените и от светското мислене, не е бивал по-сериозен и по-истински. Този стремеж се съзира в съжаленията, в съмненията, недоволствата, мрачната меланхолия, че дори и в богохулствата на нашите натуралистични романисти и на нашите декаденти поети.

Никога човешката душа не е чувствувала по-дълбоко неудовлетвореността, мизерността и нереалността на живота си, никога тя не се е стремяла по-пламенно към задгробното невидимо, без да успее да го повярва. Понякога даже тя успява да сведе висши истини, които не съставляват част от системата, възприета от разума, и които противоречат на повърхностните мнения – това са неволни проблясъци на скрито съзнание. Като доказателство за това ще цитирам думите на един от редките мислители, който е опитал цялата горчивина и цялата морална самота на днешните времена.

които идват след нея. Божественият живот е редица от последо

„Всяка част на съществото, казва Фредерик Амиел, се стреми към по-възвишена сфера и има вече откровение и предчувствие за нея. Идеалът във всичките си форми е предвкусване, пророческо видение на онова по-висше от неговото съществуване, към което всяко същество винаги се стреми. Това съществуване, по-върховно по достойнство, по естеството е по-вътрешно, тоест по-духовно. Както вулканите ни откриват тайните на вътрешностите на земното кълбо, тъй и възхищението, унесът са мимолетните избухвания на този вътрешен душевен мир, и човешкият живот не е друго, освен подготовка за встъпване в този духовен живот. Степените на посвещаването са неизброими.

И тъй, бодърствувай, ученико на живота, какавида на ангел, труди се за бъдещото си излюпване в този духовен живот, защото божествената Одисея е една цяла редица от метаморфози, все повече и повече нематериални, при които всяка форма, резултат от предидущите, е условише за ония, които идват след нея. Божественият живот е редица от последователни прераждания, при които духът отхвърля своите несъвършенства и своите символи и се поддава на растящата привлекателна сила на неизразимия център на влияние от страна на слънцето, на интелигентността и на любовта.”

Амиел беше един твърде интелигентен последовател на Хегел, притежаващ качествата на възвишен моралист. В деня, когато е написал тези вдъхновени редове, той е бил дълбок философ. Защото човек не би съумял да изрази по по-поразителен и по-ясен начин самото същество на езотеричната истина.

Тези бележки са достатъчни да докажат, че науката и модерният дух се готвят, без да знаят и без да искат, за възстановяването на древната теософия с по-точни сечива и върху по-здрава основа. Според думите на Ламартин човечеството е тъкач, който работи над платното върху вътъка на времето. Ще настане ден, когато, преминавайки на другата страна на платното, то ще съзерцава великолепната и величава картина, която е изтъкало през течение на векове със собствените си ръце, без да е виждало друго, освен размесените и сплетени на опакото на платното нишки.

Написването на тази книга изцяло се дължи на пламенната жажда за узнаване на висшата, пълната и вечна истина, без което частичните истини не са друго, освен примамка. Ще ме разберат ония, които като мене съзнават, че сегашният миг на историята, с веществените си богатства, е една печална пустиня от гледна точка на душата и на нейните безсмъртни стремежи. Моментът е от най-важните и крайните последици на отрицанието започват да се чувстват, благодарение на обществената безредица. За цяла Европа се отнася вече – да съществува или не. Касае се за поставянето на неразрушимите им основи, централните и органическите истини, или за окончателното ни падане в пропастта на материализма и анархията.

Науката и Религията, тези пазителки на цивилизацията са изгубили – и едната и другата, върховната си дарба, обаянието си, онова обаяние на възвишено и мощно възпитание. Индийските и египетските храмове са произвели най-великите мъдреци на земята. Гръцките храмове са създали герои и поети. Апостолите на Христа са били възвишени мъченици и са породили хиляди такива.

Средновековната Църква, въпреки първобитната си теология, е създала светци и рицари, защото тя вярваше, и защото духът на Христа трептеше в нея. Днес нито Църквата, затворена в догмата си, нито Науката, заключена в материята, не умеят вече да създават съвършени хора. Изкуството за създаване и за образуване на души се е изгубило и няма отново да се намери, освен тогава, когато Науката и Религията, отново слети в една жива сила, се заловят заедно за това изкуство и с общо съгласие за благото и спасението на човечеството. За да се постигне това, Науката не би имала нужда да променя метода си, но да разшири само областта си, нито пък Християнството би трябвало да напуска традицията си, но да схване само нейния произход, духа и значението й.

Ние сме уверени, че това време на умствено възраждане и на обществено преобразуване ще настане. За това съществуват вече известни предзнаменования. Това време ще настане, когато Науката ще знае, Религията ще може и Човекът ще действа с нова енергия. Изкуството на живота и всичките изкуства не могат да се възродят, освен чрез взаимното си съгласие.

Но очаквайки това, какво трябва да се прави в този век, който прилича на слизане в пропаст, сред заплашителна мрачина, когато новото време изглежда като изкачване към свободните върхове при бляскава заря?

„Вярата”, е казал един велик доктор, „е смелостта на духа, който се спуска напред, уверен, че ще намери истината. Тази вяра не е враг на разума, а негова ламбада, тя е вярата на Христофор Колумб и на Галилей, която изисква доказателство и потвърждения, provando e riprovando, и тя е единствената възможна днес”.

За онези, които са я безвъзвратно изгубили, а те са многобройни, защото примерът е дошъл от горе – пътят е лесен и всецяло начертан: Да вървят по течението на времето, да се примирят с века си, вместо да се борят срещу него, да се помирят със съмнението или с отрицанието, да се утешават с презрителна усмивка при всичките човешки съвременни и бъдещи катаклизми и да прикриват дълбокото нищожество на нещата – в което единствено вярват – чрез блестящото було, което величаят с хубавото име идеал – без да престават да мислят, че това е само една полезна химера.

Що се отнася до нас, бедните изгубени деца, които вярваме, че Идеалът е единствената действителност и единствената Истина, след един променлив и бегъл свят, които вярваме в санкцията и в изпълнението на неговите обещания, в историята на човечеството, както и в бъдещия живот, като знаем, че тая санкция е нужна, че тя е наградата на човешкото братство, като разум на вселената и Божествената логика – за нас, които имаме това убеждение, не остава друго, освен едно решение: Да провъзгласим тази истина без страх и колкото е възможно всегласно; да се впуснем за нея и заедно с нея в арената на дейността; и пред тази неясна бъркотия да се опитаме да проникнем чрез размишлението и чрез индивидуалното посвещаване в Храма на неприложените Идеи, за да се въоръжим там с несломими начала.

Това съм се опитал да направя в тази книга, с надежда, че други ще последват примера ми и ще успеят по-добре от мен.