БЛАЖЕНО НЕВЕДЕНИЕ

Любов и смях ме оглушават.
И сплитъкът на ветровете
с върха си ме зашеметява.

Умирането тихо шушне –
тъй тихо, че не го и чувам –
с крило на смешна еднодневка,
със стон на стъпкана тревица
и с тътен от далечна пушка.

Умирането е край мене,
наоколо ми обикаля,
да ме превземе все не може.

Спокойна в сигурната кожа,
усмихвам се победоносно,
тъй както се усмихва в залез
неопитната еднодневка,
като тревата сляпа, тъкмо
преди фаталната ми стъпка,
с невинността на горско пиле,
преди цевта да го подуши.

Умирането шушне, шушне.

ЧЕРНИЯТ КЛОН

Изплаках насън за далечните дни.
Сърцето изплака, приятели мои –
в ония години у мен се вклини
неясно блаженство. Тревожен покой.

Тогава в страната на вашта любов
бях първи министър, макар и неук.
Хвърчах над земята в живота си нов
с вълшебните чехли на Малкия Мук.

Днес всички обични са вече далеч –
през земни морета, подземни реки.
Духът, оцелял в ежедневната сеч,
сега би преплувал по-лесно през Стикс.

Неведоми мои, добри същества,
знам, знам, че ме чувате в глухия сън!
Целувам душите ви с хладна уста
и виждам в почуда – напъпват листа
по черния клон на надеждата вън.

КЪЩАТА

Пътят – камък, стръмнина, безкрайност.
Армия от борове. Покой.
Облак прах. Треви със цвят на тайна.
Пътят – към звезда ли води той?

Но достигнал билото, се скърши.
Ауспухът задъхан изпухтя.
И пред нас изгря внезапно къща.
Странна съборетина в цветя,

увенчана с бурен и коприва.
За да не умре от самота,
тя едно поточе бе главила
да й свири в жегите с уста.

Със стени от тухли, кал и клечки.
С пръстен под и покрив разлюлян.
Без врати, прозорци… Да не пречат,
хвръкне ли из нея нечий блян.

ПО ВЕЧЕРЯ

Нещастие по дирите ни броди, чувстваш ли?
Сънувам го, усещам го, подушвам го
във въздуха, в дъжда тревожен…
Вятърът
нахлува през балкона невъзпитано,
с крилото си помита ефимерното…

А спомням си –
нахлуха във съня ми ято гарвани,
за плячка гладни, клюнове раззинали.
Седяхме ние кротко покрай масата,
един за друг по-сладки от вечерята,
когато те изгубих между птиците.
Те лепнеха върху ни като кръстове
над мърша, дето беше дух и тяло.

Сега навън бушува дъжд.
Със него уж тъй дълго се обичахме,
а ето го, предателя, довел е
предчувствието ми за самота, за гарвани,
за юнска горест, за земетресение!

А ти мълчиш, не казваш както винаги:
„Защо помръкваш – това са само сънища.“

КАПАНЪТ

Капанът ще ти каже „щрак!“ – веднага
железните му зъби ще усетиш.
Решавай бързо – после ще е късно.
Навън, навън – там е така прекрасно!
Но вътре пък е сито, безопасно.

А облаците сипят пух от птици,
а птиците пък ти намекват нещо –
за небесата или за трохите?

Наполовина вече си в капана.
Наполовина – вънка си остана.

ЗАДУХ

Досада ли е то или умора,
или и двете, смесени със трето –
горчилката, пролазваща нагоре,
към гърлото – или сърцето?

Когато някой ден, почти случаен,
от сутринта в очите залютява,
и въздухът боли необичайно,
и цветният прашец те задушава.

И ти се струва, че си сам, в пустиня –
в космичния въртоп на самотата,
че цялата ти обич е слугиня
на някой скъп за тебе неприятел.

Че задухата, над града преляла,
със лепнеща усмивка ще прегърне
непротивящото се твое тяло –
и няма повече да ти го върне.

ГОСТЪТ

Във стая светла и разхвърляна,
успокоена в самотата си,
представях си, че съм загърбила
тъги, терзания, нещастия,
че ще блаженствам чак до края си
(презряла ревността, въздишките)
със малките безценни радости
от сорта: вдишване-издишване.
То той влетя – и раят свърши се.
Раздвижи с рамене стените ми.
Покоя с лекота прекърши
и свободата ми изрита.
Под кожата ми се промъкна.
Нахлу в кръвта ми, спря в сърцето.
Осъмна с мене и замръкна.
И тъй до днес. Все още слети
като сиамските близнаци –
неразделими и в смъртта си.

РАЗДЕЛИ

Имена, имена…
Домашно-уютни, източно-песенни,
фантастични като съновидения.
Думите – дълги и много, усмихнати, бавни,
тържествено-кратки,
въздушни целувки.
Празник е всяка минута –
шейсет секунди танцуват,
други ги сменят –
трептят ангелските им гласове,
ситно потропват босите им крачета…

Само в разделите времето дъх затаява:
вериги сковават езика.
Сърцето е мида безплодна –
облива се в сълзи,
а бисери няма и няма.

КРАЖБИ

Много навреме си тръгвате всичките. Моля!
Старият куфар с богатства е вече опразнен.
Скучни навързани вестници. Вехта рокля на стола.
Ех, защо не съм фокусник, та все нови неща да ви вадя.

Слънчево зайче изчезна с муцунка помръкнала.
Балът привърши. Обръщам столове и маси.
В банката всички чиновници вече си тръгнаха –
никой не осребрява чекове за разбирателство.

Бяла салфетка на топка. И купчина фасове.
Скромно наследство остави любовният унес.
„Няма страшно – сама си повтарям, –
по-просторна душата ми става
след душевните обири… И крадците се трудят
напусто.“

ВЛЮБЕНИ ТРЪСТИКИ

Кратко ли беше? Безкрайно? Прашинката време
никой от моята шепа не може да вземе.

В нея за миг се превръща безликата стая
в малък, но прелестно точен модел на безкрая
и се полюшват сред него две умни тръстики.
Захарно зрънце горчи на върха на езика.

Вижда ли някой стени, и страни, и тела?
Само две диви тръстики, преплели стебла
в здраво въже, във което духът да се вкопчи,
щом пустотата затисне го с каменна плоча.

УЧАСТ

Не се срамя от този кръст:
да бъда тиха и почтена.
Сестра на цялата вселена,
премерила с тревите ръст.

Когато всичко не върви –
да ободрявам до припадък.
Сред поголовния упадък
да храня детските глави

с надеждите и същината
на притчите за светлината
и по-честити бъднини.

За хаотичните ни дни,
за времето с превит гръбнак,
за още войнстващия мрак –

това е моята разплата.

ВЪПРОСИ

Запитах се – обидена и гневна:

от телетата в телчарника,
от свинете във свинарника
и от рибите в рибарника,
и от змиите в змиярника –

човекът по какво се различава?

По телешкия му прастар възторг,
когато му подхвърлят пост висок?

По свинските си лъскави очички,
натъпче ли се повече от всички?

По рибешката му уста, зашита
пред онзи, който плюе по звездите?

По змийската си гъвкавост, с която
с отровно зъбче драска по мечтата?

…Забравям отговорите. Мълчете!
Пред нас едно дете полива цвете.

РОЗАТА

В лабиринта от тежки облаци
няма видимост между двама ни.
Тегне въздухът от отломъци,
звезден прах, метеорни камъни.

Безпризорни се реят чувствата –
не за тях ли до днес се трудихме?
Мрак в градината ни запусната.
Мярвам стряхата ни – порутена…

Вятър с тънки ножове гали ни.
И не зная дори прогнозата…
Ала виж там – две пъпки алени
не за нас ли разпуква розата?

ЧУЖДЕНКА

Във този град, унил и притеснен,
като измръзнал великан безсилен,
във шепата му – цяла в студ и лед –
и аз треперя – беззащитно свита.

А той съвсем не знае, че съм там.
Нима ще ме почувства, тъй нищожна!
Отчаян пътешественик – пълзя
по каменната му неравна кожа.

Градът, личи си, много е видял.
Безбройни са дълбоките му бръчки,
превърнати в надменни булеварди,
в старинни улички и чудни къщи.

И няма спор – висока красота
е скрита в йероглифите от камък.
Но аз не мога да ги разчета –
душата им за мен е непонятна.

Да, време е назад да полетя.
Видях, дивих се – нека има мяра.
Единствено във моя южен град
щастливо пее даже и кръвта ми.

ПРАШКА

Когато съм безпомощна да сторя
от камъните мъртви – живи хора,
от грубата житейска слепота –
шестмилиарден храм на нежността,
от черното, виреещо в душите –
червен балон, към слънцето политнал;

когато съм безпомощна в нощта
и детските сълзи да пресуша –
тогава си припомням за Давид,
за Голиат, непобедим на вид,
и с упоритост, може би хлапашка,
все пак опъвам смешната си прашка.