САМОВЪЗХВАЛА НА НЕВЪЗМУТИМОСТТА

ПИСАНИЯ от светлина нападат мрака, по-чудесни от метеорити.
Въздигащият се неузнаваем град укрепва над полето.

В живота си и в свойта смърт уверен, аз гледам честолюбците и ми се иска да ги разбера.
Денят им е тъй стръвен, както ласото във въздуха.
Нощта им е затихване на яростта в желязото, готово да нападне.
Говорят за човечност.
За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на една и съща бедност.
Говорят за родина.
Родината ми е сърдечен ритъм на китара, няколко портрета и една старинна сабя,
молитвата забележима на върбака в свечеряванията.
Полека времето ме изживява.
По-тих от сянката си, блъсканицата пресичам на надменната им алчност.
Те са насъщни, изключителни, заслужилите утрешния ден.
А мойто име е един и всеки.
Минавам бавно като някой, който идва от така далече, че и не се надява да пристигне.

ПРЕДЕЛИ

ИМА един ред от Верлен, който така и не ще си припомня.
Има една улица наблизо, която е непристъпна за крачките ми,
Има едно огледало, което ме е видяло за последен път,
Има една врата, която съм затворил до свършека на света.
Сред книгите в моята библиотека (гледам ги)
Има някоя, която вече не ще разтворя никога.
Това лято ще навърша петдесет години;
Смъртта ме изхабява непрестанно.

ЗАГУБЕНОТО

КЪДЕ ли е животът ми, какъвто можех
Да го живея, но не бе такъв, в сполука
Или пък в тъжен ужас, който е мъждукал,
И друг, на меча или щита цял предложен,
Какъвто той не бе? Къде ли е изчезнал
Прадядото норвежец или пък персиец,
Къде – да не остана сляп – онази орисия,
Къде е котвата в онази морска бездна,
Къде – забравата и кой съм? Къде е, чиста,
Нощта, която на орача груб дарява
Деня неук, на труд отдаден до забрава,
Според литературата каквото иска?
И мисля за онази спътничка, която
Ме чакаше и още ме очаква вероятно.

ПАТИО

С ВЕЧЕРТА
гаснат багрите на патиото скъдни.
Тази нощ луната, бляскавият кръг,
над пространството му не господства.
Патио, небе вградено.
Патиото е наклонът,
който в къщата небето влива.
Несмутима,
вечността на кръстопътя от звезди все чака.
Благодарно е да се живее с дружбата стаена
на преддверие, лоница и дъждовна щерна.

……………………….

Патио – непокрито пространство в къщите или други сгради, затворено със стени или галерии; вътрешен двор.

Превод Рада Панчовска