ПЛАТНО
/Какво добро видях на този свят
какво добро?!/
Живях до светлото море, за мене тъмно.
До – солници, добили сол от мойте сълзи
и до съпруг /общественик/, комуто бях
един копринен шарен параван
самоушил се и самообрамчил,
титуляра нежно да прикрие.
Дори децата ни не ми простиха,
мойта шареност, коприненост, изпънатост…
А как мечтаех да съм снежнобяло
ПЛАТНО
на ладия към
ВЯРА заминаваща –
избелено в свекървена река,
изгладено от бащина тъга,
с кормилото на вятъра в ръка,
по-дълго във морето
да плува радостта.
МОЯТА КАРУЦА
Отдавна пръснах колелата.
Едното горе към звездите
лети от двадесет години.
Дали е стигнало до някоя?!
А другото изтрака грубо
върху капака на ковчега,
наместо буца пръст за мама.
Помогна ли ѝ да достигне
прекрасните врати на Рая?!
А третото пък подарих
на двете си деца, но те
не си го даже поделиха.
Приеха го за сувенир
и стаята си украсиха.
А може би им е резерва,
простете грубата ми дума!….
Едно-единствено – за мен,
за четиридесет години,
напряга всичките ми крайници,
а не съм балансьор от цирка.
Едва ли нявга ще сбера
и четирите колела.
Едва ли моята каруца
по моя друм ще заскрибуца.
СТЕНАТА ЛИ?!
Берлинската стена ли?!
РУХНА.
Това е, което човекът си мечтае.
Само че тя
израсна пред моята пътна врата.
Не може да я прескочи синът ми.
Минава през нея, само в съня ми.
МАГНИТНОТО БЕБЕ
на Карат-Томова
Магнитното бебе?!
Душицо, видя ли го?! Сияеше.
Светеше… Небето бе негово,
БЛАЖЕНСТВОТО – мое…
– Дена, какво ти е, едва от два месеца…
а ти вече – бебе?! Как сладко се любеше.
Не съм срещал друга…
– За пръв път
в
ЖИВОТА СИ
нахълтах във себе си
заедно с тебе. Излязохме. Литнахме.
А ГОРЕ БЕ БЕБЕТО…
– Но аз съм тъй беден, как ще го гледам?!
– Ти не разбираш, къде отиваш?! Земните бебета
са вече за бебета. Твойте години – втора от моите.
Но ти го видя. Добре го погледа. Спомни си сега…
То не ти иска ни хляб, ни вода. То е божествено.
Благодаря! Сега си отивай! Съпругът ще дойде.
Щом те завари, ще ме убие. Но не – и БЕБЕТО…
Жените в света си имат по двенки – почти всяка седмица.
А аз, сиромашката с късмета си дребничък…
Сега си отивай! Стомахът ме свива! За теб ще си спомня
в последния час. Вероятно – сама. Дано го направя
тъй както сега. Ще литна към бебето. Така на небето
да не бъда сама. Отивай си страх! Фарисеи мълчете!
Това не бе грях – мойто сияйно единствено бебе
/поне засега/. Едно и едно бе равно на три.
Ще го разкажа на мойте сестри.
Дали да разказжа наивната аз. Те сигурно знаят.
Но има и друго… Щом се закълби –
/без съпруг и съпруга/ –
например в съня ми и почне да иска
и татко и мама, как ще му кажа, че татко
го няма, прогонен от мене през СЕДЕМ
ГРАДА. Ще се разпадне магнитното чадо.
Не знам кой от двата – е наистина Грях.
Но знам, че МАГНИТНОТО
БЕБЕ ПОЗНАХ.
„ГЕН НИ Е“
– Синът ти – голяма глава !…
– Зная, сестричко, това.
– На тебе прилича, Дене.
„Ген ни е“, моля, „ген ни е“!
На – татко си и на мене.
– Но „гениите ги убиват“!
– Да, „прокурорче“- загиват
/ти/ нещо май не дочуваш,
душата ми май линчуваш.
„Ген ни е“ равниш на „гений е“.
В института тъй го наричат.
Не е ли туй неприлично?
Гений е Всемогъщия.
Дава ни хляба, насъщния.
Ние сме само таланти
с душици прозрачни – брилянти.
Затуй ни е Бог надарил…
а другите – „друг“ озлобил…
…не мина време, и ето
че ми затриха момчето…
Пред сестра му не плача.
Как ще реша таз задача?…
Тя има син със дечица.
От мойта съдба – плетеница
как да измъкна скръбта,
да разцъфти радостта…
„Ген ни е“, „гения“, може би…
Ала жестоки, жестоки съдби!!!
СВОБОДАТА
Завързана е във торбата.
Самата тя не е свободна,
на друг да може да помогне.
Заскрипана е със два фльонга-
един е вероятно – руски,
а другият, най близък-турски.
А може би има и друг-
натиска ѝ се за съпруг…
А девствена я иска оня,
за нея готви милиона.
В торбата да си спи на мира,
да не я някой дефлорира-
ще народи свободнячки.
От тука ще избягат всички.
ГЪЛЪБОВИ СПОМЕНИ
Гълъбите нямат злъчки –
ветеринарят не греши.
Виждате ли как се любят –
сливат се като души…
Баба често ги сънуваше
и към църква ме отвеждаше.
Татко ще я напопържа,
мама с кърпа ще ме върже.
Още от портала бързах
кърпата си да отвържа,
та дано да види ангела
плитките ми махагонени,
с тях криле да ми превърже.
Чак до попа се провирах,
ангел бляскав си избирах..
Чаках все да ме прегърне,
молех се, но пак изстивах…
… После цял живот го търсех.
… По перата на терасата,
чувствах, че е близо някъде..
Гълъбите посещават,
къщи, пазени от ангели.
Гълъбите нямат грижи,
а аз търся още ближен.
БОДИЛ ИЗДИГА РЪСТ
На живата Н.А. и отвъдните поети –
„наградени“ днес с думички проклети.
Родино, Родино, за едни си мила,
а за най добрите „май-че“ си немила.
Прогони надалече мъдрите си рожби,
надарени свише със много заложби…
Една от тях коя е ? – Натали Андре!…
В далечната Германия, дали е по добре?…
Съсипа до гроб редки,
оригинални интелекти.
Между тях непрежалим
е моят скъп единствен син…
… познат от лит. издания
и с много признания …
А колко ли пък други, подобни на тях
съвсем, съвсем не знаем. Грях.
Изплуват като пяни,
разни, непризвани…
Книжарниците – пълни,
но кой ли пък ще зърне
и ще различи
вредните от светлите лъчи.
Помогнеш ли на някой,
изпива твойто мляко.
Подрежда твои, скъпи думи
безразборно като глуми.
„Вижте го пък тоз, смята се за бос!“.
Дори когато е във гроба,
ИСТИНАТА среща злоба…
В святата ѝ пръст, бодил издига ръст.
ДЕВЕТА ГОДИНА
Наближават Девет години,
откакто те няма, сине.
На нашта тераса глухарчета,
цъфнаха – верни другарчета.
С „охра“ ме „ослепиха“.
С мъхчета ме оглушиха…
… да не чуя бели азалии
как припяват скръбните арии.
Да не гледам дебелата Мара,
как теменуга преваря/преварва/
и цъфти в лилави облаци,
дъждоносни, болезнени навлеци
Дебелият в нашта държава…
спонсора си заслужава.
А стройният бързо умира,
със злото се бори, препира…
… Пък внуците, как да ги уча
доброто щом не сполуч/в/а?“
„Маестро“ Манол пак ще каже
и хайку ще пише даже:
„Дена не поучава,
тъгите си заслужава,
ненужна е в нашия град!“
/Наш ли?!/
А Дена го стори „брат“,
до преди три Девятки…
за него пробивни и сладки.
От карти много разбира,
псувничките често „препира“.
Дошлият от село незнайно
граждани мами потайно.
Гръмко всевишния хвали…
писателят: „кучета яли!“…
А има младички, дето,
в гробчето са в ДЕВЕТА.
Гражданче младо умира,
селячето всичко прибира
от църквици всеотдайни-
молитви красиви, омайни,
прусурки, житце и дрешки.
То е стабилната пешка.
На „таблата“ няма грешка,
Особенно на църковна…
Варакосана и любовна…
Ах, защо го няма сина ми,
не идва дори в съня ми!?…
Чудно би всичко описал…
всички поети би слисал.
А аз си плача в Девета
всред разните, там, стихоплети.
И трябва да ги обичам,
хвалбици да им изричам.
Не хвалех зодия лъв –
синът ми, в науките пръв.
Плачи сега майчице Дена,
уж стара, а още зелена!.
Онуй пре/умо/зряло селяче
за твоя син няма да плаче.
Излъга дори общината,
която му дава заплата.
Тъй както плачеш в Девета,
можеш да стигнеш Десета.
Дори, дори да не искаш,
мъката в шепи ще плискаш.
Десетопръстна система,
пак ще ти стори поема.
Сама си приказваш, ах Дена!!!
Ами, сама съм на смяна.
На лов отиде Диана…
А аз не съм като нея…
Тя покорява, аз пея….
Ноти от сълзи нареждам..
Девето, не съм невежа.
Със стихове тача момчето.
В семейството тъй е прието.
БЕЗДЪННОСТ
на всички скръбни родители
Най-страшно е да гледаш как залязва слънцето…
Една бездънна „охра“ слиза в чуждо дъно –
напомнящ сетен миг за детето свидно.
… Как пристъпваш бавно, десета годино!?
Родителят е жив – ще или не ще…
Но е ли той щастлив?! Научи, дете, на други да помага.
А днес вина бездънна, в сърце свое, полага.
… Е, не е… по Дънов…
Родителят е, може би, на Дънов ученик …
Може ли да бъде срещу смъртта войник?!
Една бездънна утрин, утре може би,
отново за живота ще го озари…?
Особено щом чуе гласът на своя внук …
…Телефонът звънва – цифрофил бездънен,
съвсем недоумрял, по-дълго и от рожбата
свидна преживял…
Живей си телефонът без „охра“ и „цинобър“,
не мисли и за гроба.
Тоя черен негър, с белоснежни цифри,
/като бели зъби/ за гроба не мисли.
Внукът съобщава за траурните кифли:
„Не, не са сурови!“… Скърбящият родител,
ще ги раздаде на съседи нови …
Очите му са вече кладенци бездънни.
Реките потичат по лице безсънно…
Мъката бездънна… Не, не е по Дънов…
На родител тъжен май че не изнася
тази скръб бездънна вече да понася.
А дали ковчегът най ще му приляга?
Да… за враговете… убили детето….
Дори ще носят цвете. Бездънни лицемери.
Бог греха да мери!!!….
ЩЕ ЧАКАМ
Нека да съм малка перла
в тъмносиня мида скрита.
Нека ти да ме намериш,
блясъка ми да изпиташ.
Нека само да повярваш
без „ако“ и без „обаче“,
че ти пръв ме завладяваш,
между толкова търсачи.
Аз ще чакам и ще светя,
в тъмната си малка стая.
Но когато те усетя,
твоя ще съм, обещавам!…
АЗ СЪМ МАЙКА, НЕ МЕ ЧАКАЙ
Не ме чакай пак напразно в мрака,
нощите си с мене не трови,
друга обич другаде те чака,
а пък мене, мене забрави.
Не ще дойда, но не се срамувам
да ти кажа, че и аз тъжа,
а на тебе вярвам ти се струва,
че това е може би лъжа.
Както искаш ти мисли за мен.
Аз съм майка, чакат ме деца
и не искам в някой близък ден,
друга да съм в техните сърца.
Любовта си аз ще съм убила,
има ли в убийство красота,
но за тез, които съм родила,
ще пожертвам даже любовта!
БЕЗ БРОНИ
Двайсет години те няма, съпруже.
Десет го няма любимият син.
Да ви говоря, дали е нужно
ако ви няма при Божия син?
Обраха тебе, обраха мене
кръвни роднини, стръвен колега.
Вечерта късно съм много проблемна
змия кълбовидна в сърцето ляга.
Щом се опие с кръвта нещастна,
тя се увива по цялото тяло,
стяга ме силно, хапе ужасно.
Изчезва, изчезва бездънното бяло.
„Бездънната охра“ рядко ме търси,
но щом ме намери, стихове пищи.
Тежки поеми при мен ще изтърси.
Плащам ѝ скъпо – хиляда въздишки.
А те по двайсет и още по десет
и триста шейсет и пет – милиони.
А нямам пред своите слаби гърди
никакви /като вас/ истински брони.
…Освен молитви – съвсем първобитни.
О, Боже, прати ми най-авангардни.
Как искам Душата до Тебе да литне.
Не искам Духът /ми/ до Ада да пада.
Двайсет години те няма, съпруже.
Десет го няма любимият син.
Да ви говоря дали е нужно,
ако ви няма при Божия син.
НА БЪРЗАК
антитеза
Защо ли им е на тополите да се навеждат?
/един поет ги съжалява за тази невъзможност,
за тази им съдбовност/
Ако една от тях се наведе, ще се пречупи,
ще умре.
А хората са друга категория.
Те имат нужда да се наведат,
и зеленчуци да си посадят,
да се изправят и погледнат небесата,
да се молят за съдбата на децата.
А тополите?!
Те имат нужда единствено от бриза,
да раздуе трепетните ризи,
да изтърсят всички прахоляци…
и листенце по листенце да изсвирят
песен… дето май не подозират…
А „поетите“ са истински чудаци.
Един мисли тъй, а друг пък инак.
И всичките се мислят за юнаци
Понякога предават и дори убиват,
своите „ортаци“.
РЕТРО КЛУБ
Ремонтираха го дълго време.
Сложиха старинните тапети.
Окачиха като тежко бреме,
снимки със отминали адети.
Кукери и трифонзарезани,
селски червендалести девици,
градски пълногърди тежки дами.
Кастор шапки със пера от птици.
Романтични къщи със колони.
Стил – италиано тинторето,
във бръшлян потънали балкони,
само дето липсват Жулиети.
Само дето днес я няма мама,
за да види времето, в което
е живяла или е проляла,
океан сълзи, аман, в гайлето,
дето татко беше й създал.
И звучи пак Ботев „Тежко, тежко“
Само в джоба леко. Листа бял,
чака да го пълня с мъка жежка.
Ретро клуб, с цени не твърде ретро..
Мога ли със стих да купя чай?
Някога купувах и мезето.
Ретро ли е ретрото комай?