Както е известно, до февруари 1917 г. Русия е управлявана от две големи династии – това са Рюриковичи (862-1598) и Романови (1613-1917).

В периода между тях (17 години) е управлявал известният Борис Годунов, по произход от българските родове Сабурови-Годунови. Както отбелязва А. Халиков, „официалната родословна книга, съществуваща в две версии, гласи, че Годунови са потомци на княз Чета, преселил се от Златната орда през 1330 г. при Иван Калита…”

Според преданието първите руски управници идват от северозапад, това са викингите – Рюрик, Синеус и Трувор. Нищо не знаем за техния произход, връзките им с други династични родове, общата им етническа култура и др. Нищо, освен имената. Но ние знаем династическите им гербове – двузъбец, идентичен със знака на рода Дуло, и тризъбец. По тази причина руските историци ги смятат за свои. Така например археологът П. Н. Третяков пита: „И не принадлежат ли на русите (далечни потомци на роксоланите, росоманите?) остатаците от материалната култура на аланския (салтово-маяцкия) тип от пастирското поселение и коланът със сърматски по своя произход „знаци на Рюриковичи” от Мартиновското съкровище?” Знаците на Рюриковичи са отдавна известни и публикувани, но те не са проучвани от генетична гледна точка. А те съвпадат със знаците на Златноординските ханове от XII- XV век.

Това потвърждава информацията на „Джагфар тарихъ”, че българите са били родоначалници на руските князе. От същия източник е известно, че град Киев е основан в 620 г. по заповед на кан Кубрат, но както подчертава българският историк Лъчезар Попов тези факти са напълно непознати за съвременната наука. Същият учен отбелязва, осланяйки се на „Историята на Джагфар”, че ”…Бат Угор Мумин е син на Джилка – оня потомък на Бат Баян, който напуснал престола си в Киев, прогонен от хазарите и брат си Лачин в 865 г… това е една паметна година за българската история, в която междуособицата между двама братя спомогнала на хазарите да разделят българската държава – васал, така наречената Черна България със столица Бащу (Киев), на две части – Черна България (Кара Булгар) с център Хоридзан (град Путивъл) и княжество Рус с център Бащу (Киев) – така наречената Киевска Рус… прогонен Джилка става първият владетел на новата Волжска България… неговите синове са… Бат Угор, но и всеизвестният Алмуш, при когото българите приемат исляма.” (Л.Попов. Авитохол и Ирник. Варна, 1999, стр 129)

Когато княз Владимир покръства киевчаните през 988 г. всички мъже са с характерния кичур на бръснатите си глави, а през 1654 г. по време на присъединяването на Малорусия (Украйна) към Русия в Киев се развяват многобройните бончуци, осъдени на изчезване в Дунавска България още от времето на Борис – Михаил поради забраната от папа Николай. Според съобщението на Кул Гали през 922 г. братовчедът на царя Алмуш – Джафар Угър Лачин (Игор Рюрикович) основава украинската държава със столица Киев. По-късно от нея се отделя суздалското княжество, наречено Московия, или Московско. Руска държава, Рус.

И в двете държави управлявали потомците на българския владетел Угър Лачин – или „рюриковичи”. Може би оттук идва съвпадението на гербовете, за които споменах по-напред. Освен това, според Кул Гали Москва била основана от Кан Мосха през 1088 г.. Централната улица на Москва и до сега се нарича Арбат – старинен български антропоним, а един от централните градски райони – Балкани. Да не забравяме, че крепостта Псков по-рано се е наричала Плисков (от Плиска), старото название може и сега да се види издялано върху една от градските стени.

В периода до 1237 г., т.е. до монголското нашествие, отношенията между Волжка България и Рус подробно се фиксират от руските летописи. Известни са 16 войни между двете държави – в 913 г., 929 г., 970 г., 978-980 г., 985 г., 994-997 г., 1087 – 1088 г., 1107 г., 1120 г., 1154 г., 1164 г., 1171-1172 г., 1184 г., 1186 г., 1216 г.. Богатството на Волжка България е било естествена причина за тези войни. В същото време на нас ни е известно, че княз Владимир проучвал чрез своите агенти възможността за ислямизацията на Рус, но не му харесал „сухия закон” на мохамеданите: „На Руси эсть веселие пити, не можем без того быти” („Повесть временных лет”).

Цивилизационният модел на българите, живеещи свободно и богато, привличал русите, но конфронтацията между двете държави станала неизбежна след покръстването на Рус. Известни са няколко династични брака между източните българи и русите. Така Л. Мюлер, А. Халиков и др. историци смятат, че княз Владимир бил женен за знатна принцеса от Волжка България, от която той имал синове Борис и Глеб, по-късно обявени за християнски светци. През 985 г. княз Владимир извършва поход по суша и по Волга срещу българите, след което българите сключват с русите договор, действал според А. Халиков до периода на Златната орда. В изпълнение на своя договор българите редовно снабдявали Рус с жито и няколко пъти я спасявали по време на страшен глад (през 1024 г., 1229 г.)

Този период от историята на Волжка България се характеризира с необичаен разцвет на архитектурата, поезията, търговията, материалната и духовна култура във всички сфери. Площта на великия град Биляр достига осемстотин хектара. В този град имало всичко за комфортния, удобен и естетически пълноценен живот на всички хора.

Българите от всички социални рангове били добре облечени и обути, жените притежавали множество великолепни бижута, смайващи нашето въображение и сега, конкуриращи по своето съвършенство прочутото троянско съкровище. Тези традиции в своя бит казанските татари – преки наследници на волжките българи, запазват почти изцяло до 1917 г. Както отбелязва Гайнетдин Ахмедов в своята „Болгар тарихъ”, „българите, както и казанските татари подарявали на своите жени много скъпи неща” и „българите, както и казанските татари, харчели огромни средства за дрехи и разкошни украшения”.

Още през XI век всеки човек се хранел от собствена чиния. По време на сражението с княз Владимир през 987 г. българските воини били обути в „ичиги” – знаменитите български ботуши. Когато това забелязва Добриня, чичото на Владимир, той казва: „Тези с ботушите няма да ни плащат данък, хайде да потърсим други, цървуланковци.” Целият народ е бил грамотен – за това говорят многобройните мастилници, калеми и хартиени остатъци, намирани при разкопки.

Хартията била широко използвана в България, докато в съседните страни пишели още на брезова кора. Хартията предварително била импрегнирана със специален разтвор от нишесте, след това я изсушавали и излъсквали със стъклено или кристално топче. Дори думата „съдба” – „язмъш”, в български тюрки означава „написаното”. През средновековието Волжка България е известна като страната на градовете и достига огромната площ от Енисей до Ока, и от Северния Ледовит океан до Хорезъм.

Българи контролират основните търговски пътища в Средна и Северна Евразия и именно това става траен източник на благополучието на тяхната държава, тогава още непознаваща мафията и разпределяща огромните богатства, прииждащи от държавите във вид на данъци. Разумно и социално мотивирано с тези средства общините подържали в идеално състояние градския водопровод, канализацията, обширната и благоустроена комуникационна пътна мрежа, транспорта.

Русите изцяло взаимстват така наречената ямна служба от българите: системата, при която конете се сменят на всяка станция, знаменитият „ямщик” (кочияш) е дума от тюрко-български произход. За съвършенството в търговските отношения говори развитата парична система, сеченето на монети, известно тук още от X век. В същото време страната притежавала добре обучена и изрядна армия с най-модерно въоръжение. Както отбелязва Гайнетдин Ахмедов, мощта на българската армия съставяли така наречените БАХАДУРИ, на руски „богатири” (според нас те са били потомци на гигантопитеките – атланти, преселили се в българските земи в далечното минало и намерили там надеждно убежище).

Както пише Абу-Хамид ал-Андалеси (ал-Гарнати) в своите записки за пътуванията си из Източна и Централна Европа, „аз видях в Булгар в 530 г. (1135-1136 г.) един висок човек от потомците на адитите, ръстът на който беше седем лакти, а името му беше Данки. Той вземаше коня с една ръка, както човек вдига малко агне. Владетелят на Булгар му поръчал ризница, която извозили с талига, а шлемът за главата му е като котел. По време на сражение той се биел с дъбова тояга, която държал с ръка като пръчка, но би могъл да убие с нея и слон. Но той беше добър, скромен; когато се срещаше с мен, поздравяваше много почтително, макар че моята глава не стигаше и до кръста му.”

Аналогични наблюдения за гигантопитеките във Волжка България намираме и у други автори. Може би, според някои данни, те обитавали там чак до XVIII век. Въпросът за произхода на тези гигантски хора още не е проучен от антрополозите. Ние можем само да предполагаме, че те са остатъци от предишната гигантска човешка раса, обитавала нашата планета по време на съществуването на Атлантида и Пацифида (Му). Известна е картината на Николай Рьорих „Исус и черепът на гигантопитека” на фона на Хималаите.

Тук е уместен въпросът защо гигантопитеките живеели при българите? Възможно е тези земи да са били тяхна изконна територия след потъването на родните им континенти, а с българите ги свързвали отношения на взаимно опазване. Както съобщава руската преса, три черепа на такива хора са открити край Санкт – Петербург. В поемата на Пушкин „Руслан и Людмила” гигантската глава на заровен великан опазва границите на царството. Очевидно Пушкин е бил посветен в народните свидетелства за подобни хора, по-късно превърнали се в легенда.

Съседството с такава високоцивилизована държава не можело да не се отрази върху руската култура. Както показват археологическите изследвания, в тази епоха битовата култура на русите относително изостава от сакралната им култура. Но в същото време процъфтява сакралният живот – строят се великолепни православни храмове и манастири, развива се църковната писменост на основата на старобългарския език, преписват се старобългарски ръкописи, пишат се нови книги.

Строят се нови градове. Особено висока е културата, характерна за новгородските земи, загубили своята независимост едновременно с Казанското царство. Но богатството на Волжка България не дава покой на русите, те постоянно нападат своята заможна съседка, която често им нанася и ответни удари. Този конфликт не носи фатален характер, и двете държави продължават да се развиват по своя път. Тук ще напомним, че Русия по онова време не е била централизирана държава, а се е състояла от няколко относително независими княжества, докато Волжка България отдавна е надминала това състояние, превръщайки се в икономически и политически център на огромна територия.

Многобройните народи на тази многонационална държава живеят в мир под закрилата на българските бахадури, като плащат годишен данък от едно домакинство по една кожа от златка, на българската хазна. Държавата поддържала високия стандарт основно за сметка на преминаващите през нейната територия стоки, десет процента от които отивали в нейната хазна. Всичко това т.е. цялата финансова организация на българската държава преди татарите, говори, че тя не е страдала от корумпирани държавни митничари и благодарение на тяхната честност е било поддържано високото благосъстояние на всички жители на страната.

Вероятно органите на контрола също така добросъвестно са изпълнявали своите функции. Изобщо, държавното устройство на Волжка България по това време е рядък пример за ред без насилие, това, което нейната приемничка Русия така и не можа да постигне.