1946 – 2002

*  *  *

Денят изтегля острото си жило
и в мойта длан,
от теб желала милост,
потрепва светлинка и залинява.

Мълчанието – гущерче зелено –
обидено в листата се стаява.

Гората ляга в склонове далечни
застинали в очите сякаш вечни
и здрач оплита паяжини вънка.

Усещам те как бавно се стопяваш –
все по-изящна,
мъничка
и тънка…

ЕСЕН

Есен, дълга песен,
звън на колела,
дъх на дюли пресни
в майчина пола,

дъжд, мъгла над листи
в мъртвия им спор –
есен, тъмен пристан
в моя кръгозор.

Скланям лик с надежда
да те съхраня,
слънцето изцежда
като сок деня.

И за миг унесен,
вдишвам с цяла гръд
твоя мирис, есен,
дълъг като път.

*  *  *

Пусто наоколо. Слънце следобедно
грее в очите ми. Топло и сънно.
С едно зелено листо от ореха
се спусна лятото и долу прозвънна.

Гледам към крушата. Плод е наляла.
Кога съседката ще си откъсне?
Оная, с нехайната пазва бяла,
дето все някого чака до късно.

Време е вече да заминавам.
Изтегля слънцето огнено жило.
И сам си вярвам, че съм удавник,
във който още се крие сила.

СТРАХОВЕ

Все тази мисъл ляга късно
и зад очите ми снове.
Сънувам вече, че ни търсят
порасналите синове

Вървят по стъпките ни едри,
понявга груби; може би.
С документирани успехи
и неразказани съдби.

Очите им са много бистри
и питат за какво ли не.
Те искат да узнаят истината
или причините поне.

На съд ни викат, не прощават,
за лошото ни сочат с пръст.
И всяка сутрин като ставам,
усещам този тежък кръст.

АЗ ДРУГО НЕ ПОМНЯ

Денят не достига…а нощите – кратки.
Слаби за обич са думите сладки.
Небето, надвесило черна муцуна
опъва до скъсване някаква струна…
И в делник без име – от нямото кино –
усетих, че може и аз да се срина.
Какво са мечтите? Незнайни предели.
Реалност не са те, а божи недели…
Почти бях потънал. Но ето, изсмя се
зад мен някой шумно. Бе изгревът ясен.
Денят беше кацнал на моето рамо.
Аз друго не помня, а утрото само.