Мизерия, глад, оскъдица съпътстват семейството на Ванга до края на тридесетте години. След 1928 г. тя е опора на всички.
Дава им съвети, нейната изобретателност няма граници, труди се денонощно и успява да помогне на баща си да свърже двата края. Тази хронична бедност, безкрайните „сънища” нощем, трудът от тъмно до тъмно я довеждат до пълно изтощение.
1939 г. е паметна за европейските народи. Те започват да изпитват на гърба си сблъсъка между зли гении, поставили си за цел световното господство. През тази година Плутон навлиза в знака на лъва и астролозите вещаят бурни събития. Всичко това, прибавено към изтощителния начин на живот, изглежда влияе и върху здравето на Ванга. Студът през отминалата зима, вечното недояждане, изморителният физически труд прекършват нежния ѝ организъм и тя се разболява от плеврит. Пари за лекарства няма. Вероятно се е лекувала с билки и с това, което съседките са я посъветвали. Боледувала цяло лято, повече от 8 месеца. Толкова била отпаднала, че Любка я слагала в едно корито и в топлите дни я изнасяла на слънце.
От залежаването по тялото ѝ започват да се появяват рани. Идва лекарка от близката Маларична станция, предписва пудра и дезинфекционен разтвор за раните, но смята, че Ванга е вече „пътник”. Повикали свещеник, който ѝ дал последно причастие, съседите започнали да събират помощи за погребението ѝ. И тогава отново става чудо. Любка отишла за вода и когато се върнала, заварила Ванга да мете двора и да я подканва да побърза, че скоро ще дойдат много хора. Сестра ѝ толкова се изненадала, че изтървала стомната с водата.
Ванга пред никого не споделя как е станало чудното изцеление. Може би все още осмисля това, което незрящите ѝ очи виждат? Но от този момент нататък се преобразява, като че ли я движи някаква вътрешна сила. Така за 16 години – от вихрушката през 1923 г. до чудното ѝ оздравяване през 1939 г., Ванга се оформя като феномен, човек с необичайни възможности, такава, каквато я знаят до края на живота ѝ.
Може би в минутите, когато е била сама, при нея за първи път е дошъл Сияйния конник, с когото тя след време често разговаря? Може би наистина се е запътила за отвъдния свят, но е била върната оттам с някаква мисия? Това често се случва с хора, достигнали до ръба на живота. А може би това е един от скоковете в нейното здравословно състояние, каквито се наблюдават и при други хора и засега остават необясними?
След много време, в началото на 1988 г., това събитие отново намира място в нейния живот. След като три дена мълчи и не продумва нито дума, на четвъртия Ванга повиква своя племенник Митко Гайгуров. Заговаря му с непознат глас, от който го побиват тръпки:
„Аз съм духът на Жана д’Арк и идвам много отдалече. Тръгнала съм за Анадола, защото сега там се лее много кръв и аз отивам, за да настъпи мир. В нищо не обвинявайте тази душа, защото тя не е от вас, тя не е от никой. Има свидетел – това е твоята родителница, която я носеше в корито, когато беше на смъртно легло. Тогава в един миг душата ѝ излезе и в нея се всели друга и тя се съвзе, за да продължи земния си живот.”
След това гласът заръчва Ванга да отиде в Париж в „Нотр Дам” и да престои в бдение една нощ, за да ѝ се разкрият големи тайни за света и за нея самата.
Какво конкретно е станало, ще си остане една загадка, но е ясно, че това съобщение дооформя представата ни за бъдещата мисия на Вангелия Пандева след нейното чудотворно оздравяване. От този ден нататък тя вече е пророчицата Ванга. Не само защото ѝ е дадена тази дарба, а понеже най-сетне и тя самата осъзнава своята мисия:
„Трябва да изметем навсякъде, защото скоро ще започнат тук да идват много хора!“
Нейното чудотворно оздравяване носи и едно друго послание: да покаже на околните, на съседи и роднини, че с Ванга става нещо, че тя не е обикновен човек, че има вече мисия сред тях, която трябва да изпълни.
През пролетта на 1940 г. Сияйния конник ѝ се явява край село Хамзали. Двете сестрички са повикани там от бащата, който е нает на работа в предприятие за обувки. Любка налива вода на чешмата, когато Ванга го вижда. Тя вероятно вече го е сънувала неведнъж. Застанал зад Любка да си чака реда на чешмата. Ванга го моли да не се сърди на Любка, защото тя не го вижда . А той я погледнал, поговорили си и на тръгване казал:
„Виждаш ли тази тревичка с дребните бели цветчета, която расте около кладенеца. Това е „звездна билка” и помага за лечението на много болести.“
Любка наляла вода и подканила сестра си:
„Напълних съдовете, хайде да вървим!“
Ванга не помръдвала, гледала като унесена в някакъв сън. Вероятно и други неща са си казали в този диалог с конника, защото времето е доста дълго за една единствена реплика . Но Ванга не споменава никога за тях.
Сестра ѝ се разплакала и започнала да я дърпа. Тогава Ванга излязла от унеса си и ѝ разказала за срещата. За първи път тя говорела за своето видение като за нещо реално. Любка се оглеждала около кладенеца и наистина виждала тревичката с малките бели цветчета, за която Ванга ѝ споменала. Това било още един знак, че казаното от сестра ѝ е вярно. Любка се уплашила още повече, защото не видяла нито конник, нито птичка даже да прехвръкне над полето. Наоколо царяла необичайна за селския бит по това време странна тишина…
Подобно на вихрушката, и това странно събитие става отново край чешма, на самотно място в полето, скрито от „зли очи”… Може би тогава Ванга научава и се подготвя за голямата загуба, която ѝ предстои в края на годината…
В средата на лятото баща ѝ паднал и си счупил ръката, появила се рана, която не можела да заздравее. Любка се надявала, че той е по-добре и ще се оправи, но посред нощ се събуждала и виждала как Ванга седи в леглото и плаче.
Вероятно тя вече знаела за скорошната смърт на най-близкия си човек. Той наистина си отишъл на 8 ноември 1940 г. и оставил децата си кръгли сираци. Но Ванга вече имала друга опора в живота и тя оставала до нея до края на дните ѝ. Есента на същата година е тревожна и хората често се събират в двора на Ванга. От пазара в градчето започнали да изчезват стоки от първа необходимост, всички предчувствали бурята, която се издигала над света. Ванга всеки ден повтаряла:
„Събирайте пари! Трябва да се даде курбан в църквата „Свети петнадесет мъченици”, за да се запази градът от разрушение! След една година ще има война!“
Тя споделяла, че сънувала всичко това, но съседите ѝ го приемали като нещо нормално, защото знаели, че тя наистина много сънува. Без да се замислят, че повечето от сънищата, за които им е разказала, са се сбъднали.
* * *
Висок, рус, божествено красив, възседнал буен кон с бяла опашка, който риел с копита земята пред Вангината къщичка…
Това бил Сияйния конник! Той слязъл от коня и влязъл в стаята, където спели двете сестри. Това бил същият конник от чешмата, Ванга вече го познавала. В стаята станало светло като ден.
„Скоро светът ще се обърка и много народ ще се изгуби – заговорил ѝ той с плътен глас. – Тук ще стоиш и ще предсказваш за мъртви и за живи. Аз ще съм до теб и ще ти казвам какво да препредаваш!”
Това разказва сестра ѝ Любка пред Красимира Стоянова. Тя е била през тази нощ до нея. Събужда се от побутването на Ванга и вижда как сестра ѝ трепери и я пита дали и тя вижда конника. До сутринта и двете не могат да заспят.
„Не знам – казала Ванга, – може и да съм сънувала, но това е много страшен сън…”
За тази среща споменава и проф . Д .Филипов в книгата си „Леля Ванга – святост и мъдрост”:
„Тя самата посочва датата 6 април 1941 г. Тогава според нея се явил древен златен конник, който ѝ известил, че от тоя ден ще започне да предсказва и да помага на хората, защото скоро ще започне война, голяма война. Неотдавна, при освещаването на църквата „Света Петка” тя съобщи, че този безименен златен конник е Св. Йоан Златоуст. Той и по-късно ѝ се явява, но само когато изпадне в транс.”
Тъй като единствено в тази книга срещаме свидетелство, че Ванга е говорила за Св. Йоан Златоуст, ще се въздържим да коментираме споменаването на името на големия светец.
* * *
Половината от известните, достигнали до нас изображения от времето на траките, са предимно върху камък. Те са на тракийския конник-херой. Срещат се само по земите, обитавани от траките. Това божество е безименно, навсякъде надписите гласят: „На господаря бог-херой”.
Обикновено той държи в ръката си фиала или патера, за да приеме направеното му излияние. Среща се и като воин, нападащ противника си, ловец, преследващ дивеч. Копието е негов атрибут, а патерата показва божествената му принадлежност.
Съществуват повече от 3 000 изображения на бога-конник. Понякога пред него има олтар, върху който гори огън. Олтарът е поставен под дърво и около дървото се увива змия. Това всъщност е дървото на живота. Филострат, споменавайки за Резус, убит от Диомед под стените на Троя, пише:
„Този Резус… както се разказва, обитавал Родопите. И много негови чудеса се възпяват. Пък и казват, че той отглеждал коне, носел оръжие и се занимавал с лов. А доказателство за заниманията на хероя с лов било това, че глиганите и сърните, пък и каквото животно има в планината, се отправяли на двойки и тройки към жертвеника на Резус, принасяли се в жертва без да ги връзват и сами се подлагали на ножа. Говори се още, че този Херой отблъсквал чумата от планината, а Родопите са гъсто населени и много села има около светилището му.”
Появата на змията на много от релефите трябва да се свърже с пролетното събуждане на природата. Тя е атрибут и на боговете-лечители Асклепий и Хигия. Като добавим и дървото на живота, стигаме до извода, че този конник-херой е покровител на живота. И е естествено да има свой антипод-божество, което го свързва с отвъдния свят или бог на смъртта. На някои от релефите над задната част на коня и зад гърба на конника има малка фигурка на конник, препускащ в обратна посока. Той не е въоръжен, не държи фиала и патера, а бяга и отстъпва пред силата на доброто и се движи винаги наляво, бихме казали назад във времето. Никъде този втори тракийски конник не се изобразява сам. Сякаш той е видение или втора духовна същност на героя. Конник, който го придружава в най-трудните му моменти. Както става и при Ванга…
Сияйният тракийски конник Херос е бог на дивата природа и олтарът му е под открито небе. Той е бог на пролетното събуждане, но и бог на мъртвите, ако съдим по елементите, които го придружават и най-вече по фиалата, която държи. Тя е символ на култ към мъртвите, претворен при траките в религия . Херодот, когато споменава за религията при траките, пише:
„От боговете почитат само Арес, Дионис и Артемида (богове от гръцкия пантеон). Отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в неговото име и изкарват от него произхода си.”
Безспорно най-популярен по нашите земи от древни времена е Дионис. Споровете за неговия произход продължават и до днес. Сведения за неизяснения му произход намираме още при Омир, където се споменава за храм, посветен на Дионис. Явно е, че като божество той е символ на вегетацията на природата и се е чествал в един период от време от сегашния празник Трифон Зарезан до Гергьовден. Вероятно вълната от чествания е заливала Балканския полуостров в този промеждутък от време и е тръгвала от Беломорието, за да стигне чак до Карпатите. Откъслечни сведения за подобно шествие намираме в документи от ІV век след Хр. и това са по-следните подобни чествания. Аристотел посочва, че от тези празници посветени на Дионис и от фалическите песни и дитирамбите водят началото си трагедията и комедията. С приемането на християнството много елементи от тези празници се преплитат в новия християнски календар и се запазват и до наши дни.
Но като че ли за нашия случай е уместно да споменем за божеството, с чието изображение се олицетворява не само тракийската култура, но и културата на най-старото население на Балканите – така нареченият „тракийски Херос”. В над 7 000 паметника, открити досега, са засвидетелствани негови изображения, най-вече върху оброчни плочки. Поставян е винаги на кон, обърнат надясно, в ход, готов за скок или застанал спокойно. Както при всички древни божества, така и при Херос всеки един от атрибутите му носи дълбок, закодиран смисъл. Конят се свързва със соларния култ, жезълът, който е в ръцете на Херос, символизира царската власт и в същото време дървото на живота.
Освен бог на лова, здравето и природата, той е символ на отвъдния свят. Винаги край него е изобразено животно, с което конникът трябва да се пребори. Това е изпитанието, на което се подлага първият човек, за да стане цар-жрец. Култът към Херос толкова дълбоко е навлязъл в бита на жителите на Балканския полуостров, че в малък параклис в село Заберново, Малкотърновско, до преди десетина години са се палели свещи пред оброчна плоча с изображението на Херос, като се приема, че това е стара икона на Свети Георги. Това е и най-голямото наследство, останало ни от траките от най-дълбока древност, трансформирано по-късно в почит към най-тачения български светец – Георги Победоносец.
Светецът е конник и притежава много от атрибутите на някогашния тракийски бог – конник, който може да е бил отначало и безименен герой. В античната митология винаги се споменава, че култът към Херос е много широко разпространен в Тракия през епохата на римското владичество. Светилища на Херос има в античния град Петра, днес близо до Петрич, в пернишкия квартал Даскалово.
Християнството стига до иконата чрез консуларните диптиси – произведения от слонова кост, изобразяващи владетелите и техния триумф и те са основата на възникналата иконопис. Твърде вероятно е и някогашните оброчни плочки на Херос или Хермес или други богове-конници да са послужили в един период от време като прототип на изображенията на Свети Георги. Защото това е времето, когато все още е трудно да се говори за изображения на Христос и Пресвета Богородица.
Този процес става на Балканите, далече от разгромената от варварски племена Западна римска империя, близо до родното място на Ванга. А случаят в село Заберново е само един далечен отзвук от тези процеси.
В този ред на мисли ми се иска да спомена и за Мадарския конник, който съществува също край древно светилище. Край него са изписани редове за делата на българските ханове и дори когато България официално приема християнството като религия, той продължава да бъде на почит.
Така виденията на Ванга се родеят с една историческа реалност, съществувала по същите тези земи стотици години назад във времето. В българските коледни песни, които пазят най-стария пласт от народното песенно наследство, се пее за Добри добър юнак и добра коня. А юнак по смисъл е равностойно на Герой, Херой, Херос. Иначе самото име носи характеристиката на човека и повторението „добър” става излишно. Този Добри добър юнак като че ли обединява старите тракийски митове за Херос и по-късните наслагвания на тази тема, дошли от славяни и прабългари. В народните песни често се среща Господ като „сам си Добър Юнак”, епитет, който не съществува в каноническата християнска литература от това време.
На друго място е Дан Богдан (даден от Бога), който гони Сура елена. Той е вълшебен ловец. Наречен е и с епитетите Латин и Кара Добри, защото осъществява връзката с отвъдния, и с тъмния, подземния свят. Това много го доближава до оброчните плочки на тракийския Херос. Много често в коледните песни намираме и неговата връзка със световното дърво на живота.
Не само древните светилища на античния град Петра осветяват духа на Пророчицата. Ванга настоява на всяка цена да се върне името на Свети Врач (сега Сандански). Често се сеща за Мелник. Този район, заедно със Западните Родопи, е място, което се сочи за родина на тракийските племена (долината на река Струма). Да не пропуснем и наименованието на рекичката, която тече в края Струмица, защото тя има пряко отношение към траките – Тракайна.
Можем само да предполагаме, че в съществуващите наблизо няколко тракийски светилища се е почитал този Сияен конник, застанал на границата между живота и смъртта, който е посещавал посветените жреци и царе или се е явявал в сънищата им. Ванга е наследила и притежава техните способности, а и той самият се появява в нейния живот точно в моментите, когато ѝ е най-необходим. Това умение е свързано със свръхестествената способност да се развие у човека неговото трето око, което е някогашната му връзка с духовното, оставащо невидимо за обикновените очи. Този Сияен конник, можем да го наречем и Херос, и Свети Георги, и Добри Добър Юнак или както Ванга го нарича Свети Йоан Златоуст, събужда у нея онези мозъчни центрове, които в другите хора са в латентно състояние.
Ванга попада в друго измерение на времето и пространството и като че ли се носи заедно със Сияйния конник далече напред във времето и дълбоко назад в историята на човечеството. Като по-млада тя обича да обикаля заедно със семейството на Любка из околностите на Югозападна България, свързани с различни исторически събития, да посещава свети места. По време на такива пътувания се усамотява на самото историческо място и децата знаят, че в такива моменти не бива да разговарят с нея. Явно тогава тя пътува заедно със Сияйния конник. След половин час отново се приближава към близките си и започва да разказва невероятни истории, станали по тези места преди стотици години.
Както всичко предречено дотогава от Ванга, така и предупрежденията ѝ за приближаване на нова война се сбъдват. Германските войски навлизат и в Македония, прегазват Струмица. Населението бяга от домовете си, но Ванга и Любка няма къде да се скрият и остават в порутената къщурка. В един момент влиза германски войник, оглежда бедната стаичка. В единия ъгъл са се сгушили двете сестри.
Няма нищо, за което да се хване, на двора няма и домашни животни. Това го принуждава да си тръгне. Когато съседите се връщат след две седмици, заварват Ванга много променена. Тя стояла под горящото кандило и отговаряла на въпросите им с плътен, несвойствен за нея глас – всъщност вместо нея говорел Сияйния конник – била изпаднала в транс. Същият, в който изпадали и питиите, когато предсказвали важни неща и говорели с гласа на Аполон.
В човешката история има и много други подобни феномени. Много от авторите на книги за хора-феномени наричат това странно състояние, в което изпадат отделни личности – обсебване. Друг е въпросът от какво – от зли или от добри сили или духове. Същите симптоми се забелязват и при редица мозъчни или психически заболявания, какъвто е например Синдромът на Турет. Тази болест има далечна връзка с психомоторната епилепсия и вероятността да е на генетична основа е голяма. Болният започва да се гърчи, друга личност говори през устата му с друг глас. Страдащият проявява ясновидски дарби, пророчески талант. Има случаи, когато болните говорят и разбират чужди езици, които не са изучавали.
Подобен случай в литературата описва Блати в романа „Екзорсистът”. Но разликата между болестта и обсебването, което се наблюдава при феномените, е голяма.
В съвременната психиатрия болестта е отбелязана като Multiple Personality Disease – болест на множествената личност. Характеризира се с раздвоение на личността – в един единствен индивид се появяват различни комплексни личности.
Променя се изразът на лицето, то се изкривява от различни гримаси, изменя се тембърът на гласа, неговата височина, женският глас се променя в мъжки, в лицето нахлува някаква нова индивидуалност. Всичко това е придружено с превъзбуденост, признаци на лудост, движение на крайниците. Но състоянието, в което изпада Ванга, се различава от заболяването точно с това, че липсват признаците на лудост, несъзнателното движение на крайниците. За околните тя се държи като нормален човек.
Ванга изреждала имената на съседи, които са мобилизирани, споменавала кои ще се върнат живи и кога, кои няма да се върнат. Започват да ѝ задават въпроси, свързани най-вече със съдбата на близки хора и тя веднага отговаряла. Този хипнотичен сън продължава дълго време и там е може би разликата между едно психическо заболяване, което се появява епизодично, и феноменалната способност на Ванга. Умеела вече да насочва мисълта си така, че да отговаря на всеки въпрос, като пред очите ѝ минавали картини от миналото и бъдещето на човека, който стоял пред нея, виждала негови близки – живи и мъртви. Отначало отговаряла само на въпросите дали мъжете ще се върнат от фронта, след това започнала да помага на съседите си, да дава съвети за лекуване на различни болести.
За Ванга се заговорило като за най-добрия гадател в района, разказите за пророческата ѝ дарба ставали все повече. Едни я приемали с благодарност, други се страхували от нея, като виждали в пророчеството ѝ тъмна, дяволска сила. А Ванга продължавала да бъде една от най-набожните в Струмица.
Така животът ѝ потекъл в ново русло. Ежедневно приемала десетки свои съграждани, съветвала ги, решавала различни спорове, лекувала. А Сияйния конник започнал да се появява само в минутите, когато ѝ било много трудно. Обикновено това ставало при посещение на хора в траур, чиито близки са починали наскоро. Голямата им скръб вероятно „обсебвала” Ванга и тя изпадала в транс. Тогава на помощ идвал конникът и тя заговаряла с неговия глас.
Вероятно не ѝ било лесно да заеме трона на пророчица, да вижда и хубавото, и лошото в хорските съдби. Но природата дълго я подготвяла за този момент, проправяла път за дейността на ония части на мозъка, които при обикновения човек са в латентно състояние. Тя вече можела да бъде там, където поиска, да разговаря с хора от миналото и бъдещето. В научната литература това се нарича билокация – естествена дарба на свети хора да бъдат на две места едновременно. В езотеричната литература тя се обяснява като излъчване на астралното тяло или като халюцинация, причинена от телепатия.
„Удвояването” на човешкото тяло според църковната доктрина става по волята на Бога. Такива случаи могат да се намерят в автобиографичните записки на светците и аскетите и в показанията на свидетелите, присъствали на тези чудни явления. Но дарбата на Ванга надхвърля и билокацията, защото тя може да се движи напред и назад в категорията Време, която ние условно или по Божия воля сме си създали. Иначе примерите на билокация, присъстващи в много протоколи, са причина за издигането на много монаси в ранг на светци.
Ванга лекувала по начини, които не са познати на обикновените билкари и се опитвала да предпази хората, които заставали пред нея, от необмислени действия и от фатален изход за живота им, когато виждала такъв. Но все още всичко това ставало инстинктивно, неосъзнато и от самата нея. Тя си обяснявала това свое умение с виденията на Пресвета Богородица и Сияйния конник, може би се раздвоявала между тях, вярвала, че те ѝ диктуват това, което говори. Не осъзнавала, че вече може сама да насочва своите способности, но за това е необходим Учител, представител на човешкия род. И той не закъснява.