– Удрете го, бе, какво го гледате? – и десетина кривака се вдигнаха едновременно, но хората тъй много се струпаха изведнъж, та не можеше никой да шавне.

– Чакайте, джанъм, чакайте – викаха някои по-стари хора и притиснати от тълпата се люлееха като вълни на живо море.
– Отместете се всички настрана – викна някой силно – или ще стрелям.
– Кой ще стреля, кой? – завикаха някои и се мъчеха да си пробият път между хората.

Изведнъж няколко бързи револверни изстрели проечаха. Отговориха им пушки от някъде. Като стадо животни се разбягаха всички на разни страни, някои изтичаха към близката гора, другите полягаха един върху други в траповете на шосето. За няколко мига пътят остана почти празен.
Висок светлоок момък с малка тяжка в ръка стоеше сред тая купчина от разбягани и уплашени хора и ги гледаше повече с любопитство, отколкото със смущение. После понаведе малко главата си, поусмихнат, и си тръгна да продължи пътя си.

– Лягай, че ще те претрепят – викна му някой от лежащите на земята.
– Чакай малко, бе приятелю – викна му друг – чакай!
Момъкът се спря пак.
– Ти ли стана причина за скандала?
– Мисля, че вашите хора, караулите ви. Не ме пущаха да мина – каза момъкат, – а аз исках да мина.
– Забранено е сега минаването – му викнаха двама-трима изведнъж.
– Забранено си е за вас, ама аз съм човек странник, нямам нищо общо с вашите караници! Вие ако сте решили да си чупите главите за една гора, да правите нови вдовици и сираци – добре! – ваша работа.

– Не даваме си ние гората, не даваме! – викна някой.
– Не даваме я! – викнаха стотици хора изведнъж, като по команда и взеха да се приближават около говорившите, дигайки нагоре криваци, пушки или револвери и брадви. – Нека дойдат само!
– Хем да видите, това е техен шпионин изпратен нарочно.
– Да го арестуваме!
– Да се претрепе! Късо го режете!
– Отрежете му квитанцията! – викаха от всички страни и никой никого не слушаше.

– Чакайте, чакайте, бе, хора – викаше един по-възрастен селянин и като надяна калпака си на кривака, вдигна го високо над главата си. Може би това беше някакъв условен знак, защото всички се умълчаха и се струпаха наоколо.
– Драги селяни, – започна същият – чакайте да се разберем. Ако е за бесене, да го обесим, най-после веднъж сме тръгнали през просото – да вървим. Глас народен глас Божий.
– Вие казвате така, – чу се ясният глас на момъка, – пък аз ви казвам глас Божий трябва да стане народен глас!
– Вятър! Глупак! Празна работа!
– Абе дръжте го вие по-здраво, той ще си каже какво търси по тия места, я кмета да го разпита!

– Долу шпионина! Да се обеси на някое дърво – техен човек е!
– Чакайте! – викна момъкът тъй силно, че всички млъкнаха изведнъж. – Чакайте! – подхвана той по-тихо – нека си поприказваме по човешки. Не съм от онуй село, както не съм и от вашето. И те тъй ме спираха – но минах, отивам си по пътя. И те тук през два баира са се струпали пак като вас с брадви и пушки – гората ще превземат.
– Смърт на тях! Нека дойдат, ще им видим сметката! – обадиха се десетина души и вдигнаха пушките нагоре.
– Внимание – викна пак момъкът силно и пак всички неволно се подчиниха – тия, които държат пушки да внимават да турят предпазители да не пребият някого неволно. И на тях се чудя на акъла, ама и на вашия. – продължи момъкът спокоен, като че ли всичко наоколо му беше тихо и спокойно, а не настръхнала тълпа готова да го утрепе.

– Я покажете гората, за която ще се биете. Да речем, че от много години си е ваша, но вашите бащи и деди, като дошли от някъде, преварили техните деди и бащи и я завладели; ами тя тяхната ли е била? Че на кого е земята, гората, наша ли е?
– Наша-а-а – викнаха всички – нашите бащи и деди са владели тук.
– Добре де, като е била тяхна, защо я не взеха със себе си?

Дрехата като е твоя, носиш я със себе си, цървулите също, а земята ваша ли е? Защо се лъжете само? Че нали имате учители, я ги попитайте, тая земя, дето стоите по нея е била на много, много народи преди вас, и вие сега за нея искате да се биете и убивате. Та смешно е това. И цялата гора един човек жив не струва. Гората може да я насадите и да израсте отново, ами убития човек?

Ами я се погледнете, хора големи, бащи на семейства, тръгнали с пушки, с колове, тояги, секири, срещу кого? И ония през два баира от тук като вас се трупат и същото мислят. И каква ще стане? Като се избиете, на кого ще бъде гората? На орлите, на гарваните. Ще се повлечете, които останат живи, по съдилища и затвори, ще оставите жени и деца да се мъчат, ще давате пари по адвокати и съдилища. По стотинки ще ги събирате, по шепи ще ги давате. Ризата от гърба си ще продадате и какво ще добиете? – Нищо. Вашите семейства и имоти ще се разнебитят, а вие ще гинете без време в гробищата или в затворите. Защо да се не разберете помежду си?

– Не щем да ги видим! Крадци са ония!
– Лъжци са – викаха мнозина.
– Добре де, така да е, ами хич ли няма добри хора между тях?
– Няма, няма. Лоши са, зверове.
– А бе що го слушате да се майтапи с вас? Нему му е широко около шията и си приказва човекът.
– Няма назад, реченото – речено, ще им светим маслото: гората не отстъпваме!
– Какво ще я отстъпвате, тя не е ваша най-напред.
– Ами на кого е?
– На никого – на дърветата си е. Това е град от дървета, живеят си, а вие ги сечете, както колите овцете и воловете. Че я помислете: двадесет години волът ви оре, той влачи ралото, ти викаш само. Най-малко като тебе е страдал и той… А после ний прибираме житото – нему плявата. А като мине двайсет години работа, и то каква! – без стачки – без опака дума, децата ти изхранил както се казва, вместо почивка – хайде в касапницата…Ако го изяде вълк, ходите, с пушката го гоните и убивате, че звяр бил, а вие, дето толкова ви е слугувал и работил – като го заколите и изядете – окото ви не трепва даже!
– Хем тъй си е,брей – обади се някой високо.
– Мълчете – тишина! – чуха се няколко гласа изведнъж което сочеше с какво внимание слушаха всички.
– Ами че на, погледнете се сега: разумни хора сте, а сте вдигнали пушки и криваци, та така на война се ходи. А и те нали са уж от същия народ, от една вяра…

– Кучешка вяра имат тия, хайдуци и разбойници са!
– Вагабонти и крадци! С тях не може да се говори честно – обади се някой.
– Ами и те така ми казаха за вас.
– Тъй ли ?– викнаха неколцина изведнъж.
– Ами! И по-лошо ви наричат. Тъй приказвате вие, защото не ги обичате, казвам им, ако ги обикнете другояче ще говорите.

„Кой? Ние тях да обикнем, тия такива – онакива? – казват ми те”.

Чакайте – викам им аз, чакайте, аз ще ви докажа ей сега, че не са всички такива.
„Такива са, господине, викат ми те, всички са такива”.

Млъкна момъкът, но и всички мълчаха. Изглежда той ги заинтересува, а и на всички очите са вперени в него.

– Е, после какво? – запитаха мнозина.
– Е после – продължи момъкът – казвам им: я, кои са женени за жени от селото на другите, да излязат малко напред. Излезе един, после трима, после осем – събраха се около двайсетина човека, женени за жени от вашето село.
Бре, питам ги – вие обичате ли жените си?
„Па, обичаме ги”, думат.
Ами те нали са от другото село?
„Ако, пак си ги обичаме”.
Ха, казвам, на, видяхте ли че имало и хора за обичане в онова село.
– Гледай ги къде ги подхванал,- обади се някой.
– Та и вас ще подхвана сега, – обърна се бързо момъкът. – Нямате ли жени вие от онова село? Не ги ли обичате и почитате? Няма ли момци от вас да се любят с моми от там? Няма ли техни момци да се любят с ваши моми? Защо ще разваляте човещината си? Тия гори са били на вашите бащи и деди – но никой не ги взе със себе си. Толкова са и ваши. Срамота е така да се отнасяте едни към други.

– Широко ти е тебе около врата, ама я да си на нашето място! Да ти е допрял ножа до кокала, та да те видим тогава какво ще пееш.
– Нищо няма да пея, ами ще работя!
– Та ние не работим ли?
– Не работите, вие се мъчите, трудите се, но не работите. Когато човек зорлан работи нещо, от няма и къде, то е робство, мъчение. Когато работи, да си изкарва прехраната – то е труд, а когато пее и работи с радост – на това викам аз работа. Така работи човек на себе си, на близките си – синът на бащата, бащата на сина. Четири часа работа на ден стигат.

– Даскале, отиде ти комунизията. Тоя синковец конкуренция ви прави. Вие във вашата комунягия искахте осем часа, а тоя само четири.
– Пиши ме и мене там, – провикна се някой, който селяните слушаха с почит, види се – важен беше.
Нареченият даскал излезе веднага напред, премести шапката си на тила, изправи се и загледа говорещия.
– Ако е само приказки да се приказват, то е лесно. На охолния, на богатия, всичко му е лесно, но на сиромаха, който няма хляб да яде…

– Богатият е натоварено добиче, а сиромахът – разтоварено, – прекъсна го момъка. – Богатството на човека не е в кесията, тя може да се вземе или изгуби, а в ума му, в неговата права мисъл, в неговото сърце, в благородното чувство и в добрата постъпка.
– Какво, например, наричаш добра постъпка?
– Добра постъпка е да мислиш за себе си, както за другите и да не плюеш в извора, от който пиеш.
– Какво добро можеш да направиш, когато петаче нямаш в кесията си? – обади се някой – Петаче нямаш…Или благородство е да гладуваш?
– Да помогнеш на себе си, какво ти трябва? Да мислиш добро за хората, колко пари ти трябват?
– Хора ли? – провикна се някой – Не искам да ги видя, мразя ги, хеле някои…

– Ами като не искаш да ги видиш, тогава защо ги мразиш? Ти само ги мислиш, че са толкова лоши, а то е защото не си ги видял добре… Мислиш ги такива без да ги познаваш. То е грехота.
– Ами как мислиш ти? – намеси се отново нареченият даскал, който до сега само слушаше – Има грях, казваш? Значи има и кой да го пише. Кой е този писар?
– Природата си го записва.
– Че защо й е?
– За да ти го припомни, когато му дойде времето. Когато някому хляб не стигне – някой друг някъде е преял. Пийнеш си повечко, хапнеш си повечко отколкото трябва – тя пише – и после, видиш, заболял те стомах, затлъстял си, болести са те налегнали, плащаш си данък за лакомията и подготвяш лоши условия за живота си и душата.

– Чак сега го рече! Можеш ли да ми покажеш да видя някъде душата си? – запита сериозно даскалът.
– Та вие сърцето си не сте виждали, а то си бие, и дробовете си не сте виждали, а те работят, и мозъка си не сте виждали, а той си мисли. Не всичко се вижда. Има и невидимо.
– Басни, човекът е сбор от клетки. Никаква душа не съществува, науката е доказала това.
Момъкът се засмя.
– Много на едро приказвате, та коя наука? Има математика, история, логика, антропология, астрономия, психология, философия и прочие. Коя от тия науки е доказала това, че няма душа? А и вие всичко ли знаете от науката? Има ли човека тяло, има и душа, има и дух.

– Дух, демек таласъмин, привидение, искаш да кажеш? – запита пак учителят. – Това са бабини деветини.
– Добре, а това, което говорите, то ли е наука? Да отречем нещо е лесно, то и баба знае, ама трябва да го разбереш. Науката всичко открила ли е?
– Е, не е.
– Открива ли все нови работи?
– Е, открива, разбира се.

– Тя създава ли ги или ги открива? – Открива ги. Тях си ги има около нас, ама ние ги не видим. След време ще ни ги покаже някой, та ще ги забележим. И всичко е така. Около нас има много, което не знаем. Тялото на човека е като автомобила: всички го виждат; парите на бензина, те са като душата – никой ги не вижда, но без тях колата не тръгва. Излезе ли от човека тая пара – и той не мърда. А духът пък е планът, мисълта на инженера, който е построил цялото – без нея нямаше да има нищо. Тя не се вижда, но всеки, който разбира от тая работа – разбира. А другите и не мислят за това. Или другояче да кажем: вашите коли са човешкото тяло, конете са душата, теглят колата, а човекът, който управлява накъде да върви, е духът.

– Едно нещо ще те попитам – каза учителят, като се поусмихна и зае самоуверен вид, – ама ще ми отговориш точно – па тогава ще се разберем, ако ще се разбираме.
– Да видим – каза момъкът.
– Искам да ми кажеш битието ли предхожда мисълта или мисълта битието? Разбираш ли какво искам да те питам?
– Как да не те разбирам, то по-рано беше другояче на мода да се пита: кокошката или яйцето…

Мнозина се изсмяха. Учителят ги изгледа недоволен и те се умълчаха.

– Разбираш ли какво те питам и можеш ли нещо да отговориш?
– Мога, разбира се. Всеки човек си има свой живот и своя мисъл. Умният започва работата си с мисъл и после работи, глупавият ходи насам-натам, докато обърне някъде колата и после му мисли.
– Не хвана, даскале – провикнаха се някои – отиде ти кьорфишека!
– Битие и мисъл са едно и също нещо, няма защо да ги противопоставяте.
– Как така?

– Ами така: нищо без мисъл, без основен закон не съществува. Една машина не е само желязо, има и нещо в нея – това е затворената мисъл. Ако не я намериш – може да обикаляш около машината – не работи. А и като се разглоби или развали – пак не работи. Защо? Защото не е само материята, а има и мисълта на изобретателя сложена в нея. Нещо невидимо е, но тя е, която прави от купчината желязо машина. И в човека е така: има нещо, което като си излезе, напусне човека, тялото му е труп. Когато го напусне духът, той става животно, а когато го напусне душата – труп…

– Е, какво ще докаже това?
– Че какво има да ти го доказвам – вие и сами ще го проверите. Каква нужда има да се пали свещ, когато е изгряло слънцето? Досега със свещи ходехте и все се спъвахте. Не се познавахте в тъмното, че сте братя, и посягахте да се биете и убивате. А сега, слънцето изгрява вече. Слънце на обич към всички хора, обич на едни към други. Тогава ще видите пътя си по-лесно и няма да се спъвате – ще се познаете, че сте братя…
– Трай коньо за зелена трева – провикна се някой, – тук те обират бирници, бият те стражари, преследват те, а ти си седнал да ни говориш за ланшния сняг.
– Ще ви преследват, защото и вие сте дигнали криваци и пушки да преследвате другите: а казано е, че каквото сееш, това ще жънеш.

– А другите, които ни преследват и бият?
– Казано е: с каквато мярка мериш, с такава ще те мерят – ти с каквото мериш, а не те – другите… Свобода ви трябва на вас, за да разберете Истината, защото само свободният може да разбере Истината. Но свобода без любов е начало на злото, насилието и разврата.
– А бе тя се видя, че ние лесно няма да се разберем с тебе, ами я нека всички насядат наоколо на търкало.

Това беше изпълнено с голяма охота, бързо и с викове, като малки деца. Но скоро се наредиха и умълчаха, готови да слушат. Всички гледаха на момъка с голямо внимание. Поканиха го да седне, но той си остана прав по средата. После смъкна шапката си, и като постоя известно време в мълчание, започна да им говори:

– На всички вас животът ви тежи, но това, което наричате живот – не е живот! Това е човешко ястие – дала природата чиста вода, а човек боя си търси, сладчина – сиропи или вино ще направи. А те в устата сладнят, а в стомаха горят – зъбите развалят.
Треперите и се плашите, защото на студени огнища се греете – не гори огънят на обичта в тях. „Да става що ще!” казвате „Огън да гори комшията – стига до мен да не стигне”, а той тъкмо до вас вече е дошъл. Някога обичаха да казват: „Когато на комшията му е добре – и аз съм добре…”. Не е важно как мисли човек, а дали е така както мисли. И как вярва и в каво вярва не е важно, а дали е тъй както вярва.

На мнозина се молите – и на кмета, и на бирника, и на околийския, и на депутати, и на министри – но вие на слугите се молите, забравили сте Господаря на всички. Треперите пред слабите, защото не вярвате че съществува Силният. Колибата, в която се чуват молитвите от Господа, струва повече от позлатения храм, в който ехтят химни и се носят облаци тамян, без никакъв отзвук отгоре… Па вие науката имате и защо ви е? Училища имате, а невежи сте – не знаете как да живеете. Вяра Христова имате, а в нищо не вярвате, държавници имате, на които плащате да се грижат за вас, а от грижите им едва не издъхнахте.

– Вярно – обадиха се много гласове, – така е, закъсали сме във всичко.
– Накъде да вървим? На кого да вярваме? Всички лъжат!
– Вярвайте на слънцето, което е изгряло, вярвайте на топлия хляб, който ядете, на чистия въздух, който дишате, на бистрата кристална вода, на извора, който ви я дава безплатно. Вярвайте на човека, който обича овцата не заради млякото и вълната й, а защото е живинка. Вярвайте на човека, който почита не защото иска да го почитат и него, а защото вижда в човека Великия майстор, който го е сътворил.

Вярвайте в човека, който дава както изворът дава – без да ви пита от кое село сте, от коя народност и партия, защото всичко това са дрехи – преходно… Партии, земи, имоти, пари – всичко това си отива. Спомен остава само от доброто, от братската помощ, дадена навреме и от доброто дело. Учете и учени бъдете, за да знаете кое е истинската светлина.

Силни бъдете, за да помагате безкористно на слабите и винаги обичайте, защото във великата книга на природата е казано: Няма сила по-велика от Любовта, тя всичко разтопява, в радост го превръща. Камъните без цимент не се градят и хората без обич не струват нищо.
Законите не поправят престъпниците: от хиляди години закони се пишат и затворите са пълни. Законите трябва в сърцата да са написани. Затова учете, за да знаете какво да правите, любете, за да се разберете и познаете, че сте братя – помагайте си, защото не са еднакви тягостите. А на когото повече е дадено, и повече се иска.

Истинското богатство го имате всички, но то не е в имоти, къща и пари – животът е най-доброто богатство, здравето – най-голямата ценност, доброто – най-скъпият дар.
Когато градите къща, вземате прави дървета, когато градите мост – вземате здрави дървета – за да не паднем с гнилия мост във водата.
Когато градите живота си, не туряйте основата на пясък – непроверени обещания; не градете върху гнили вярвания. Не слушайте, че тъй казали хората. Когато хората ядат, ти може да си гладен – но важно е че си ял. Който е ял, той знае цената и качеството на хляба.

Ако е хляб – живот ти дава, ако е вода хубава – сили. Ако е стопанин – принася вкъщи, ако е разбойник – отнася. Това ли не разбирате?
Богати сте всички, но богатствата си не знаете. Кой от вас няма ум, кой от вас няма сърце да обича и жали? Парите идват и си отиват, на милиардерите не са стигнали, та на вас ли ще стигнат? А и парите що са без човека? – Купчина книжки или мъртви монети…
Направи човек монети, с ръце ги направи, и кланя им се после и на тях се надява. Не е ли това идол?
Всичко може да се купи с пари, а пред очите ви богатите не се ли влачат сакати от болести, не умират ли?
Не – богатството е в душата на човека. Ако някой има много и за много още е лаком, жали и плаче – той е беден човек – малко има.
Ако има малко и е радостен и му стига – той е истинският богаташ! Не е в многото, а в достатъчното!

Докато им говореше, през гората се бяха промъкнали селяни от съседното село. Отначало поединично, после на групи, те се приближаваха като зверове, настръхнали, стискащи в ръце пушки, криваци и секири.
Но за тяхна изненада, селяните насядали на търкало, нито даже помръднаха като ги видяха, като че ли думите на момъка ги бяха обвили с нещо меко, обхванати бяха сърцата им и някои от тях даже им помахна леко с ръка – да не шумят!

– Я, поглежте ги, бе братя, не са ли и те като вас? – викна момъкът. – Не са ли напукани и техните ръце като вашите? Не лъжат ли и тях както вас? И те не страдат ли както вас? И вие и те не искате ли радост и щастие в живота? Колко са ги имали?
– Вярно, наши братя са и тия – викна един станал неочаквано и кресна ентусиазирано:
– Ур-а-а, да живеят!

И другите като че ли само това чакаха, скочиха всички и завикаха „Да живеят!”,- застискаха си ръцете, някои други, види се роднини и се прегърнаха и заплакаха, като да не бяха се виждали с години.
Умиление обхвана сърцата. Всички говореха с такава радост, че мнозина не можаха да сдържат сълзите си.
Всички усетиха, че нещо стана със сърцата им, но какво – не разбраха, но всички го почувстваха.
И по едно време се понесе вик:

– Момъкът, момъкът къде е? Не пускаме те ние тебе! Да викнем и „Ура!” за него.
– Не го пускайте!
– Братя, да го нагостим както цар се гости!
– Вярно! Да го нагостиме!
– Да живее – викаха всички един през друг.

– – – – – –

Но колкото и да търсеха момъка – не можаха да го намерят. Тъкмо затова говорят и сега за него.
На същото място побратимилите се селяни се срещат всяка година, а гората остана за общо ползване.