Предговор към книгата „Херувимският странник“, автор Ангелус Силезиус. Издание от 1905 г.

Съвместна публикация с издателство „Фрувег – ПЗП“

При тази неясна ситуация светският човек, изследователят на природата, трябва да си каже, че първоначално е напълно безразличен към тази мистика. Става въпрос за настроение, за което не се спори, няма разумни аргументи.

Един човек му казва, че е в мир със света и изпълнен с радост. Но той не е придобил от каузалния свят смисъла, който го прави радостен. Няма значи как да има нещо в света, което да го оборва. Това е основното настроение. Изследователят, чиято задача в живота е да разкрива причинни връзки във времето и пространството, ще трябва да си каже, че няма какво да направи по този въпрос, но също така и няма нужда нещо да се прави. Може да сключим мир и да празнуваме пълното си безразличие. На това място сигурно са в сила често недоразбираните думи: Където свърши науката, от там започва вярата.

Голямото неразбиране на това, какво е вярата, беше ориентирано към другата страна, поради нещастната идея, че навсякъде, където посред научно-естествените факти и хитопези изведнъж за известно време зейне празнина, тогава може „вярата” да се вмъкне за заместник. Например ако биологията не може веднага да обясни първоначалното зачатие, тогава удобно веднага се намесва мистичната ръка на Твореца отгоре. Има теологически писания, където това се съпровожда с една въздишка на облекчение и спасение: Слава Богу, най-после, най-после има една празнина в науката, където НАШИЯТ свят може да помогне, като замести науката. Има нещо трагично в този вид съзидателен световен принцип, който трябва да чака веднъж да не се потвърдят научните хипотези и се отвори едно свободно местенце и за него.

Религиозният човек на вътрешното съзерцание ще отхвърли такава работа по заместване с възмущение, защото той свързва „създаването” с установяване на времево и пространствени рамки, което се случва или никога, или постоянно. Но той няма заблуда по отношение на онази дума.

Но аз ще отида една крачка по-далече, една крачка, която светският човек, който е свикнал да мисли и не са му безразлични сериозните човешки въпроси, определено е в състояние да направи. Не е напълно безразлично, че в този свят, където валят градушки от какви ли не нещастия, е имало винаги една част от хората, които вътре в себе си са помирени и изпълнени с радост, и даже най-много са такива, когато наистина ги засипват нещастия. Това, че има такива хора на истинската мистика, и те никога не губят мира и щастието си, е във всички случаи един реален феномен, който никой честен изследовател не може да отрече.

Изследователят, който е свикнал да търси причините, ще трябва да помисли какви са факторите, които са обусловили този добър резултат. Тъй като пред себе си ученият вижда нещо, което се проявява като чисто настроение, но самите му носители не могат да го обяснят с определени причини и преживявания (самият мистик поставя вътрешното си спасение извън време и пространство), – то ученият ще предположи, че това е специфично действие на подсъзнанието, което от една маса от преживявания е извлякло интуитивно заключение, което в горното съзнание е налично само като настроение, без да се вижда някаква роля на отделните фактори на преживяванията горе.

Ние имаме този процес в живота много често: Едно интуитивно извличане на резултата от всички възможни впечатления, което остава, без да изброяваме и да си даваме сметка за всички впечатления. Нашето разбиране за това, кои са нашите отколешни приятели или врагове, почива почти винаги на такива обобщения, на една единствена настройка, която замества безбройните отделни трептения.
Настройката на мистѝка обаче би трябвало да е такъв подсъзнателен резултат от неговия ЦЯЛОСТЕН жизнен опит, защото тя има силата да владее целия му живот и да издържа на всички неволи на света. Изглежда неговият свят така се е уплътнил, че да може той после постоянно да държи света в шах.

Ето тук трябва да се изненадаме, защото наистина този резултат, в който няма съзнателно самозалъгване, а което е сякаш следствие от прост вътрешен подбор на впечатленията, на вътрешна математическа формула, при която има плюс, а не минус – този резултат е очевидно много добро, освобождаващо, спасително, по смисъла на света възвисяващо обобщение.

Посред цялата тази постоянна градушка, която пада върху всеки индивид в този свят, се издига този вик: Не, основните неща са добре, навсякъде има смисъл, който е спасителен и за най-клетия нещастник. Не може да се докаже (затова мистикът си намира и тази теория), – но хората го имат и го държат.

Ако се огледаме, ще открием безкрайно много такива мистици, но те не го знаят. Те всички са оптимисти на основното настроение, вярващи в смисъла на живота, които въпреки градушките от неволи вървят по пътя си и следват дълга си с твърдото убеждение, че има един краен смисъл на всичко, без да могат да го докажат теоретично или въз основа на безбройните моменти на практическия опит. Ако не бяха тези хора, които и при пълна тъмнина имат смисъла на света, осветяващ им пътя, ако ги нямаше тези хора, не мисля, че човечеството щеше още да съществува.

Теоретично трябваше да очакваме обратния резултат: В абстрактната теория някой като Лайбниц може да стигне до оптимизма и световната хармония, но ужасният практически живот трябва да възпитава в интуитивния живот на милионите измъчени хора само черен песимизъм. Само че е обратното:

Най-големите песимисти на света, които не виждат никакъв изход, са тук и там едни много абстрактни мислители. Масата до най-дребния човек там долу ЗНАЕ всичко за страданията на света и че е изложена неспасяемо на тях, тя не се заблуждава и гледа с растящо отчаяние на всички земни неща, все повече с напредъка на възрастта – но тези хора ЖИВЕЯТ, интуитивно продължават да живеят, сякаш тъкмо поради това нещата придобиват един много дълбок смисъл, те в сърцето си са оптимисти на смисъла.

В тази връзка онова, което мистиката показва концентрирано и облечено в думите на големите си възвестители със символични картини, то е наистина едно основно настроение, основен и масов феномен на човечеството – нещо, което заслужава да събуди любопитството на учения. Той може би ще се заинтересува от факта, че точно дълбокият интуитивен резултат в човека е толкова положителен, толкова оптимистичен.

Близко е до ума, че той първоначално ще каже, воден от цялото си знание за природата и развитието, че тук се издига до прага на съзнанието, под формата на едно основно настроение, големият движещ мотив на живота въобще, на целия живот на земята, който, стигайки до най-дребния индивид, иска винаги да се утвърждава, да е положителен, да се съхранява, който се размножава и ражда отново и отново, приспособява се към всякакви тежки условия, само и само за да се задържи. Да го кажем с думите на Шопенхауер, това е самата „воля за живот”, която изправя глава на прага на съзнанието, в противодействие на всяка песимистична мисъл. Това е същото, което ни кара винаги да обичаме, да правим деца, въпреки всички тревоги и съмнения.

Така обаче се оказва, че сме постигнали нещо, което се откроява от чистото безразличие. В мистичното основно настроение тогава бихме имали едно особено дълбоко, най-дълбокото упование на отделния човек на висшата сила в него, на живота в най-големия му размах, за разлика от малките фази и смущения. Между всичките наранявания в борбата за пространство и всички трупове на преходните моменти индивидът би се концентрирал върху победоносния общ принцип, би черпил сила от него, както Антей от своята земя, той би си казал: Това е само добавка, средство, временна спирка, но вътрешното няма как да пострада, то е винаги победоносно и вътрешно ти си винаги в него и то е в тебе – това е вечният живот.

Такива думи вече звучат като думи на истински мистик, но ние говорим с изследователя на природата само за реалното биологично понятие на целокупния живот, който се възпроизвежда, съзидателен е в индивида, но в същото време обгръща и обезличава неговото повърхностно Аз! Модерният изследовател на природата обаче няма нужда от напомняне, че този живот е едно отделно явление в една още по-широка взаимосвързаност. Това е всъщност принципът на развитието на вселената, който управлява слънцата и млечните пътища, вечният закон за утвърждаването и запазването на всички неща.

Потъването в себе си на мистика не би било нищо друго, освен връщане у дома във вечната велика необходимост на природата, отказ от противене спрямо вечния пълноводен поток, който ни носи. Както в живота, когато градушката ни удря безмилостно и ние събираме молитвено ръце и казваме: Сега сме в Божиите ръце! Казваме си: Животът е такъв, не питай и не се оплаквай, нищо не можеш да промениш.

Тази мисъл без съмнение, ако е много голяма и стабилна в нас, се впива в тялото ни като гвоздеите на кръста и ни носи  покой и пречистване на душата, голямото „Ето това е и не може да се промени, това е вечната необходимост, в която сме всички”. „Съдба” е утешителната дума. Когато паякът изсмуква мухата, тази дума трепва в сърцето ми. Но аз потъвам в дълбочината и намирам мир в необходимостта. Това е същата всеобща валидност на каузалния закон, на чиято основа стъпвам също и аз. Това е поредицата от идеи, която е завършена у Спиноза и така запазва съответствието си с определени линии на строгото естествено-научно мислене.

И все пак, тъкмо когато нещата се доведат толкова далеч, се появява един недостатък. Когато обикновеният човек се оставя в ръцете на Бога, тогава той намира истинска утеха само в една (макар и несъзнателно) допълнително прибавена мисъл: „Би трябвало да има своята правилност, даже и да не я виждам; би трябвало да е така, защото необходимостта би трябвало да носи смисъл.”

Един такъв „смисъл” обаче търси и по негово убеждение намира също и мистикът. Без смисъла той не би приел никога в своята символика сияйните райски картини, да ги възхвалява и възпява в такова пълно блаженство и ярки краски. Само простата дълбока свързаност с безмилостно управляващата каузалност не може да даде толкова много. Той би могъл да проповядва, че също и адът на земята е необходим, но той не би проповядвал, че от дълбочината всъщност се издига раят. Това би било възможно, само ако в необходимостта се криеше също и смисъл – а най-задълбоченото съзерцание на необходимостта е същевременно най-дълбоко съзерцание на този целокупен смисъл.

Сега обаче се пита, дали ученият ще иска да продължи да се съгласява. Едно широко разпространено мнение е да се счита ученият, който търси каузалните взаимовръзки, за безразличен спрямо всеки вид „смисъл”. Страх от смисъла се е развил в определена степен точно така, както и страхът от мистиката като цяло.

Един стар и удобен обичай, който продължават днес да следват, ако не учените от естествените науки, то някои историци, е да използват смисъла или пък мистичната намеса в събитията като резервни коне. Ако колата на каузалността върви сама, добре. Ако пътеката обаче, поради всякакви външни причини, се окаже неосветена, стръмна и неравна, тогава те впрягат резервните коне зад колата: вместо причина слагат смисъл. Докато колата най-накрая внезапно се преобръща. В съвременната естествена наука тази кола неспасяемо се е преобърнала, толкова неспасяемо, че никой вече не смее да говори за онези резервни коне. И добре, че е така, защото смисълът не е резервен кон на каузалността, а нещо съвсем друго. И ето сега се пита, дали смисълът не е все пак нещо – и може би винаги е бил.

Според мен има един смисъл в живота на природата, от който не може да се отрече и най-строгият учен в естествените науки. Една проста поредица от мисли може да покаже, какво имам предвид.

„Смисъл” е ценностно отсъждане. Всичките ни ценностни преценки са обусловени от простата противоположност: Приятно – неприятно, наслада – страдание, чувство за хармония или за дисхармония. Смисъл на някое събитие е винаги обръщането му към приятното, хармоничното. Не-смисъл е дисонанс и като резултат страдание. Дотук казаното важи за чувстващите същества или в по-тесен смисъл за човека. Ако можехме да управляваме всичко, което се случва в света, ние бихме направили света „смислен”, което ще рече: ще настроим каузалните връзки за хармонични резултати.

В нашия ежедневен живот, където можем да променим нещата, ние вече работим по този въпрос. Целият ни живот е проникнат от такива действия. Нашият социален живот се просмуква с всяка следваща крачка с хармоничен смисъл. Ние отхвърляме далеч от нас пагубните каузални вериги на болестите, и така нататък. Но цялата велика природа ние не можем да дирижираме. Пита се: тя как вижда сама по себе си проблема със смисъла?

Едно широко разпространено днес мнение казва: Безразлично. Изводът е, че също и ученият в естествените науки, чието призвание е описанието на природата, е безразличен към смисъла. Но на първо време се откроява една малка неточност в този отговор.

Според учението за развитието в природата и антропологията ние самите сме част от природата. Т.е. в нас действа също една част от природата (дори да е едва забележима), която със съзнателно намерение е насочена към хармонията, към „смисъла”. Това намерение, да предположим първо, може би съществува у хората от едва няколко хилядолетия. В животното, което работи за отстраняване на някоя причина за злополука, тоест по принцип работи в нашата посока, има милиони такива изключения. Дали и за другите обекти в природата е възможно такова нещо, е все още открита хипотеза. Също така има поне теоретичната възможност да се случи голяма космическа катастрофа да разруши това земно кълбо и така набързо да сложи край на нашето „осмисляне”. Срещу „изключителното намерение” на природата (смисъла) би стояла огромната част от „останалата природа”, която определено не е „човек”. Какво ли би станало по-нататък със смисъла?

Много е странно обаче, че цялата тази останала природа се явява основа, на която стоим ние хората с нашето „изключение”. Сигурно е голяма дързост да считаме природата с нейните млечни пътища пиедестал на нас, хората. Но при все това малко размисъл може да ни наведе на мисълта, че – колкото и наивно антропоцентрично да изглежда – всичките звезди и млечни пътища трябва да съществуват, за да ни има нас. За да може нашата планета да се наслади на сто или повече милиона години спокойствие без космически катастрофи, в което време са се развили органичните форми, стигайки до човека, да се развие културата от ескимосите до Гьоте – за тази цел нашата планетна система е трябвало да функционира в определен ред, без големи и твърде груби смущения. За да се задържи тази форма на балансирано движение на планетите около слънцето, трябва то да е било през цялото това време в постоянна хармония с всички останали звезди в системата си, която да е в баланс с другите системи, и т.н.

Горните размисли са от голямо значение за понятието „хармония”. Защото всичко това, което ние споменаваме като системи, баланс, закономерни процеси без сътресения, не е нищо друго освен една безкрайна верига от вече съществуващи космически хармонии извън онова, което ние хората съзнателно и целенасочено правим за да хармонизираме света, това е дори само като време милиарди години по-старо от нас и предпоставка за нашето съществуване, а също и като пространство, което нашето въображение не може да си представи.

Тези чисти природни хармонии не са само в звездните системи. Те са също така много близо около нас и зад нас. Човешкото тяло, с това великолепно съдружие на клетките, с тъканите и органите, е една хармония от първа степен, която ни е дадена и ние я притежаваме. Любовният живот и продължението на рода са хармонични системи, които обхващат всички индивиди. Безкрайната драма на хилядите и хиляди приспособявания в животинския и растителния свят, от които самото наше тяло е произлязло, се базира на опити на живота за изравняване и баланс, които думата „хармония” обобщава.

Всичко това се признава от всички, но тъкмо последният пример може да ни даде ключа, че и при най-очевидните хармонии не става въпрос за „смисъл”. Дарвин показа, че биологичните приспособявания при животинските и растителни видове става по пътя на естествения подбор. Хиляди възможности се изхвърлят и остават само най-приспособените – това е хармонията на безбройните „приспособявания”. За животните и растенията може лесно да се обобщи, защото те живеят според небесните хармонии.

Имало е сътресения до един момент, след който се установява един балансиран подбор, който продължава после милиарди години. Сега може да си съставим картината, стигайки до онези най-малки пра-атоми, които се движат по права линия от всички страни насам, попадат в различни форми на сблъсъци и сътресения и според простия закон на световната логика, че хармонията е по-трайна от нехармоничното, постепенно се групират в стабилни системи.

Ще призная (по един отново и отново повдиган спорен въпрос), че законът за естествен подбор на видовете е решаващ за всички видове, по-низши от човека. Също така искам (за да избягам от заплетени спорове) да остана при представата, която днес са възприели без колебание всички учени от естествените науки (не Хекел!): Всички процеси, по-низши от живота, са чисто обективни (механични, както обичат да казват), т.е. хармонично подреждащите се атоми нямат чувства. Искам да обясня процесите на живота само с този „обективен” подход, като отивайки малко по-далеч от Дарвин ще се позова на Льоб, който така дефинира биологичния проблем:

Растението съществува на базата на законите на минералите, а животното на базата на растението, при което минералът се приема за механизъм, лишен от чувства и усещания. Искам да остана на крайната позиция (която спрямо висшите животни е вече силно прекалена) – в познатата ни природа само и единствено човекът може съзнателно да създава хармонично завършващи каузални вериги, за разлика от дисхармоничните.

Дори и така да е, не може  просто да се отрече, че тези обективни, механични процеси отново и отново водят до хармонични и все по-хармонични дадености, които ако попаднат един ден в сферата на възприятията (чувствата), биха били почувствани като приятни и смислени. Примерът на човека, дори да е единствен в целия космос, ни учи, че такова възприятие е поне възможно, то може би дори се базира на онези „механични” движения към хармонични състояния.

Всяка система, всяко събиране на движещи се тела или средоточия на сила (в обективния свят има само такива) с времето се развива от едно повече хаотично към едно повече хармонично състояние. Това е в съответствие с простия закон, че хармоничните отношения, веднъж започнали, имат по-голяма вероятност да се задържат, отколкото дисхармоничните. Всяка крачка към хармонията е същевременно крачка към стабилността, продължителността.

Тъкмо от тази трайност, от това вечно напред във времето, от този вечен плюс зависи победата на хармонията над дисхармонията. Космически тела, раздрусани картофи в чувала или приспособяващи се животински видове минават всички по този път: Колкото повече ги раздрусват, толкова повече побеждава балансът, редът, приспособяването. Всички дисхармонични движения проблясват бързо и веднага отминават, а всички хармонични се сумират, образуват редове, образуват сила, една свръхсила, победата. Резултатът, който е самата хармония, във всички случаи е тъкмо това нещо, което, когато стане предмет на възприятие, се възприема като самото приятно, „смисълът”.

Ние обикновено директно не чувстваме нищо приятно в закономерното движение на звездите и планетите, а виждаме само, че съществуват и без тях нямаше да ни има нас и другите приятни неща около нас. Но и след най-краткия размисъл ще намерим веднага „смисъл” в това разрешение да съществуваме чрез баланса на звездите, който съществува от милиони години, бихме открили в този баланс върховен смисъл, една постоянна свързаност с всички приятни смисли на този земен живот, както строителят говори за смисъла на фундамента за къщата, който носи хармонията на конструкцията и цялото щастие, което цъфти в тази къща.

Един „резултативен смисъл” следователно съществува и в цялата останала природа. Това, че виждаме и дисхармонии, не му противоречи, защото ние не стоим пред извършващия се процес. Но само ако помислим за звездните системи и за животинските и растителните видове, стигайки до човешкото тяло, ще видим ,че е огромно постигнатото от подбора на хармонията. За продължението имаме пред себе си вечността.

Ако ние сме единствените чувстващи същества в цялата природа, тогава има истински „смисъл” само за нас, но това е достатъчно, никой не иска повече, най-малко мистикът.
Но тук някой може да възрази: Онези хармонични резултати на механичната природа се покриват като резултат с един смисъл за нас, но те не са възникнали по смислен начин, и това е решаващото. Звездите, картофите в чувала и животинските видове толкова дълго са били на сляпо „друсани” от случайността, докато най-накрая след милиарди неуспехи от безразборното друсане най-после е произлязло хармоничното и способното да се запази. „Смисъл” и „случайност” обаче най-енергично се изключват.

Кой ще отрече, че това възражение е много силно? То върви като косач през цялата ни сегашна епоха и се опитва да унищожи реколтата на едно задълбочено виждане за света. Но то не е убедително в сърцето си. Една проста поредица от мисли го побеждава и премахва опасността от него.
Съвършено правилно е, че една т. нар. „щастлива случайност” в обикновения живот има ефект, който може да се нарече „смисъл”, но ние се въздържаме да го разглеждаме наистина като смисъл, защото неговият метод си остава без смисъл, защото е „случайност”. Това би се отнасяло със същата сила за смисъла на един свят, възникнал посредством чисти случайности. Нека сега обаче си представим в ежедневната действителност следния случай:

Аз наблюдавам много събития, които се случват. Едно е приятно, добро, смислено за целите на моите чувства. Но аз продължавам да преживявам други неща, последващи случки, и се срещам с всякакви глупости, безразлични неща, ядосващи ме неща, едно непреодолимо заплитане на полу- и изцяло смислени и полу- и изцяло безсмислени хвърляния на заровете. Няма истински смисъл в тази игра, казвам аз. Владее пълна липса на гаранция, т.е. противоположното на смисъл. Аз отминавам недоволен и не се занимавам повече с тази глупава лотария. След време обаче се връщам на същото място и преживявам нещо странно.

Сумата на смислените хвърляния със заровете се е увеличила значително спрямо сумата на безсмислените хвърляния. Аз се усъмнявам в преценката си и пак се отстранявам, да дам още време на нещата – този път с нетърпение какво ще заваря, като се върна отново. При завръщането виждам еднозначна ситуация: Сега вече всички хвърляния са смислени. Всички събития са се превърнали в хармонична система, която вече работи само на едната страна. Аз тогава променям гледната си точка и си казвам: Трябва да съм се заблудил при първата среща, не само случайността, но и един ЗАКОН е бил в сила през цялото време, един закон, който през цялата уж игра на късмета е работил в посока на ДОБРИТЕ хвърляния.

Едва този пример отговаря на общия целокупен процес в природата, какъвто го виждаме. Навсякъде виждаме, при оставени сами на себе си образувания, едно постепенно надделяване на хармоничните отношения – едно „самоочистване” посред всичките хвърляния на късмета в полза на тези хвърляния, които остават в хармонията на системата и които се обозначават като добри и смислени от чувстващите същества, чието приятно или неприятно чувство е психичен израз за такава хармония или дисхармония. Също и тук по необходимост стигаме до същия извод, че има закономерност в полза на хармоничните хвърляния от самото начало, на която закономерност се ДЪЛЖИ съществуването на крайния смисъл. Така нещата изглеждат вече доста различни.

……………………….

Превод от немски: Николай Димитров Стефанов

Заб. Това е първият превод на тази книга в България