СПАРТАК

Светът се нуждае от Спартак,
но Рим няма да го даде!…
Тогава?…Трябва да се роди!…

Не беше сипнала зората и в лагера настъпи шум…
Битка предвещаваше денят!
Огньове…
Дим затулил е небето…
Копита, тропот…
Сподавен шепот… …
Чакаха Спартак.
Забързани видяха Окноман и Крис…
ще бъде битка!
Оттатък, зловещо
Легионите
на Крас мълчаха…
Звънна желязо
и нечий глас извика
– Спартак! Искаме Спартак !…
…Наметнал кървава тога,
с лице, изпито от нощта,
пред легионите
застанал бе Спартак.
до него – Крис и Окноман…
Потръпваха телата
в утринния мраз…
Стопи се шепотът в мълчание..
Извади меч Спартак…
и коленичи…
след него –
олюля се пъстрото море…
Стомана като огледало блесна..
гласът на Окномон –
светкавица в мрака –
разтресе тишината:
-Спартак!…Спартак ще ви
говори…
Изправи се Спартак… и взря се в гъхналите легиони.
Под очите му кристали ваеше студът…
Братя!…Легиони!…
Трак съм аз! Свободен!
…И вие, иностранци,
родината спомнете!
Пред нас е Крас.
Пред Крас сме ние!
Зад Крас е Рим!
Рим!…
Аз свърших!
Олюля се пак тълпата…
Многохилядна въздишка,
от една уста,
екна в римското небе:
Спартак!…Води ни!
…И сляха се и вик, и ехо:
Спарта-а-к!…Води ни-и!..
…И беше страшна битка..,
Печеше слънце
… и гарвани,
засенили небето,
политаха на леш….
Кръв…
Тела в кръв…
На умиращ вой последен.
Коне пръхтяха,
загубили
е битката покой…
Удряше стомана…
Хрущяха кости…
…и гарвани…
…и слънце…
Настъпи здрач…
Миришеше на кръв
и изгоряло…
На кладата горяха войни…
Само Крас в мрака търсеше Спартак…
Погубил бе Спартак елитните му легиони… …
и славата от толкова войни!
Стена от трупове –
сред тях – Спартак!
В могъщите ръце все още – щита!
Лицето – снежнобяло…
Очите – мъртви -гледаха към Рим!
До него – Окноман и …Крис
…и неговите легиони,
смълчани
във вечния си сън…
…И рухна Крас
пред тая гледка…
Коленичи…
Поглед вдигна…
Обхвана с две ръце небето…
…и викна на възбог:
-О,Рим!
Тежко ти,

ЛИРИЧНО

На моите дни пророк
не бях…
Така живях…
Така живях…

Понякога душата –
корда сякаш –
до скъсване звучеше…
Сред пустота замираше й стона…
и после
пак мълчеше…
пак мълчеше…
И пак сред тишина –
един живот
минаваше в забвение…
Така живях…
така живях…

РАЗМИСЪЛ

Когато виждам
как времето минава
в мрачен и дъждовен ден,
без слънчев лъч,
без вяра…
като влажен въздух
в сърцето ми нахлува самота….
…В тези мигове
на мъка и размисъл
аз виждам сенките на
миналите времена,
изчезнали със своя дух, борби и имена…
Оставили в наследство
куп кумири и дела –
Аз виждам
върху зидове,
от огън
и от чума
обгорени,
построени
нови монументи
на глупост и лъжа!…
И никой
сметка не си дава,
че някога
строихме храмове
на Бог-отца,
че днес
и вчера сме строили
храмове на глупостта!…

НОЙ

Съсипан е светът ти, Ной –
от думи и идеи…
Спаси ковчега, Ной –
на Бог прехвалената мъдрост!
О, Ной – човека!!!
Коритото е старо, Ной –
за повече идеи –
студен –
без божия промисъл –
океана…
Ще изчезне всичко,
Ной! –
Човек… и Бог…,
и Рай…,
и Ад…
Всичко, Ной!!!…

Величието е
неизмерима величина!

БЪЛГАРИЯ

Не си земя, България,
а сплав
от кръв,
сълзи и
рани! …
Не си земя!
Земята и червеите ражда!
А твоята разкъсана
от взривове утроба
раждаше титани!
Не си земя, България,
А сплав
от кръв,
сълзи и
рани! …