„Първият самиздат в България е дело на поета дисидент Божидар Славов. През 1987 година той и съпругата му Рашел Леви отпечатват тайно и разпространяват стихосбирките му „Кажи, Живот!“ и “ Ако ти, Народ!“ Комитетът по печата ги инкриминира и забранява разпространението им. Следват репресии. Двама свободомислещи журналисти съобщават за самиздата в младежко предаване по програма „Хоризонт“. Следва предупреждение към Божидар Славов да напусне страната. Влошеното му здраве осуетява прогонването му от България. Умира през 2000 година в крайна бедност.“
Уикипедия
ДУМИ ЗА БОЖИДАР СЛАВОВ
От Рашел Леви
Ако трябва да намеря най-точното съответствие на живота и творчеството на Божидар Славов, мога да си послужа с любимия му митологичен разказ, този за Паламед.
Той много често цитираше изпълнените с трагизъм думи на древногръцкия герой: „О, истино, съжалявам, че трябва да загина преди теб!“
В края на 1983 година за първи път чух стихотворението „Кажи, живот!“, изпълнено от неговия автор. Странната и почти болезнена интонация напомняше за пророкуване, за откровение свише.
Някъде дълбоко в човешките ни сетива е заложен усетът ни за голямото, за истинското. Това усещане ме завладя тогава – тържествено и плашещо едновременно.
Досега не сме си отговорили на всички наши народопсихологически загадки. Една от тях е въплътена в горчивата Ботева констатация: „Мизерията уби таланта ми“. Мизерията беше вечният спътник на Божидар Славов, на този, по думите на руския литературовед Лорина Димова, „роден поет„.
Биографията на Божидар Славов е най-добре синтезирана в собствените му думи: „Бях гонен, унижаван, репресиран… Бях вън от онова общество!“
Роден е през 1940 година в село Стрелци, Пловдивско. Остава сирак и е осиновен от известния в Старозагорския край анархист Слави Ламбев. През 1962 година „изкупва“ биографията на баща си в Беленските кариери – последния комунистически концлагер. По-късно за волнодумство и бунтарски стихотворения му присъждат „званието“ – „обществено опасен елемент„. Не завършва медицина. Не е допуснат до държавен изпит. По-късно работи като журналист във вестнците „Банкя“ и „Здравен фронт“, но бързо скандализира цензорите.
Младият бунтар се спасява като по чудо от психиатричната клиника в Раднево, където е въдворен поради безсилието на властниците да се справят по друг начин с него. Преживява стотици експерименти с препарата “антабус”. Трябва да бъде превърнат в човешка сянка. Спасява го младостта и една покъртена от видяното млада лекарка – д-р Димова.
Единствена работа, до която е допускан през 70-те и 80-те, е в мините. Има една малка светла пролука – в края на 70-те. Стиховете му попадат в Института по литература. Тогавашният му директор Тончо Жечев го привиква всеки ден. Разговарят… В един изключително кратък период сякаш усеща нечие благоволение. Много вероятно е да са искали да отговорят на македонската провокация от 1979 година с Вапцаров чрез творчеството на Божидар, заради силата и органичността му – така характерни за императивната мъжка линия в българската поезия: Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров.
През 1981 година прикрепеният към Божидар цивилен му казва само: „Спасявай се! “ Ден след смъртта на Людмила Живкова. Следва същият сценарий… В онова общество беше по-добре да си мъртъв, отколкото да живееш компрометиран… Днес компроматите не правят впечатление никому… По странен начин тази ситуация се повтори в началото на 90-те години. Отново казаха “да се спасяваме”…
През 1987 година, въпреки всички мерки за сигурност, отпечатахме първия самиздат в България след 1944 година. Тогава направих бойното си кръщение на площад ”Славейков” – разпространявах книгата на Божидар там по времето, когато имаше само една будка за вестници. Прибираха ме всеки ден по различни районни МВР-та и пишех протоколи. Изглежда еврейската ми фамилия поне малко ми вършеше работа.
Издадохме стихосбирките, защото двама руски литературоведи бяха рецензирали творбите на Божидар. Една голяма част от българския културен елит получи лично от мен стихосбирките. Комитетът по печата санкционира книгата, но Народна библиотека прибра един екземпляр.
Не искам да разказвам за 90-те години на този достоен българин. Трябва да напомням отново и отново епилога на „Немили-недраги”. Стихосбирките бяха изгубени в издателство „Христо Ботев” при тогавашния му директор Иван Гранитски. Животът за нас, като винаги, беше суров и страшен… Има много неща, за които не искам да говоря…
Божидар почина в края на 2000 година. Малко преди смъртта си, измъчван от силикозните си дробове и покосен от инсулт, ми разказа, че сънувал изключителни багри и картини… Сякаш не от този свят… Беше видял душата си насън…
Стихосбирките „Кажи, живот!” и „Ако ти, народ…” на Божидар Славов /1940 – 2000 г./ са първият самиздат в България след 1944 год.. Като първи акт на свободното слово в страната ни от онова време, те носят своята уникална стойност. Далече от конюнктурността, апокрифността и идеологемите, от налагането и отхвърлянето на авторитети, време е да преоткрием българското слово в неговата цялост. В мрачната съдба на някои книги се крият навярно и най-големите послания за времето и човека…
…………………………………………..
„Игнорирането на поета самотник не значи игнориране на самотата въобще…
Велика е човешката душа в своята самотност и безсмъртна в общото…
На тези, които нарушават законите на приетото и навлизат в лабиринтите на човешката ерес,… посвещавам….“
Божидар Славов
/Посвещението на стихосбирката „Кажи, живот” е писано около 1968 година, когато са създадени и по-голяма част от творбите… Това е времето, когато записват в делото му, повдигнато в Стара Загора – „обществено опасен елемент” Р.Л./