ДИОМЕД

През времето на Александра всепобеден
един човек, на име Диомед,
от стражите при царя бе доведен
със вързани ръце, във робство сякаш взет.
А той бе млад и скиташе навред
с пирати по моря – без роден кът; –
и там пред царя бе възправен блед,
наказан за да бъде той на смърт.

С въпрос към него царят се обърна:
– Защо стана пират, човеко млад? –
Но смелият пират с въпрос отвърна:
– Защо, о царю, ме зовеш пират?
За туй ли, че открай на този свят
аз скитам по морята с чълн прогнил?
Да имах флот, с оръжия богат,
тогаз и аз всесилен цар бих бил!

Но туй е то съдбата ми човешка,
против която аз не съм роптал,
макар да ме ориса толкоз тежко
и ми присъди незаслужен дял!
Прости ми ти премъдро, не от жал!
И знай, че с власт при обща беднота –
тъй простият пират казал –
не може да вирей законността.

И смръщил поглед, царят отговори
с учудване и благост в своя глас:
– Прощавам ти! И твойта тежка орис
от зла в добра ще променя сам аз! –
И стана тъй. – Пиратът оттогаз
не стори зло – бе кротък и любим.
И помни се – през векове до нас –
че бил дори велик наричан в Рим.

БАЛАДА НА ОБЕСЕНИТЕ

Човеко-братко, който оставаш жив след нас,
към свойте братя бедни жесток недей бъди!
Но имай капка милост, защото бог тогаз
за туй по-късно с прошка и теб ще награди.
Съзреш ли ни да висим край пътя под греди,
а наште кости в пепел и прах щом видиш ти,
над нашта зла участ недей се смя унило,
но помоли се богу нас всички да прости!

Към тебе ний вопием – макар че всички нас
тук окачи присъда – ти с присмех не съди!
За никого тук нивга до сетния му час
добро не може никой по-рано отреди!
О, вече всичко земно Смъртта в нас победи!
Прости на нас, сретени пред Божията сила,
та Неговата милост да бъде нам закрила
и ни спаси от Ада, който под нас кънти! –
Ний сме отломка вече, душата мрак застила,
но помоли се богу нас всички да прости!

Тук дъжд без жал ни жули; разкапва част по част
и слънцето прегаря тук нашите гърди,
а гарвани дълбаят очите и от нас
кълват и стръвно скубят и вежди, и бради:
покой не знаем нивга и тук, както преди!…
Насам-натам ни люшка вихрушката завила,
а черни птици дебнат над нашите бесила,
без милост, за да ръфат плътта ни дни и нощи…
Недей ти отминава нас – вече мърша гнила,
но помоли се богу нас всички да прости!

* * *

О, нека господ, който над всичко има сила,
от Ада ни предпази под своята закрила,
че всеки тук в смъртта си се с Ада разплати!
Не отминавай, братко, душата възопила,
но помоли се богу нас всички да прости.

БАЛАДА

До самия поток от жажда аз умирам;
разпален като жар, аз леденея в мраз;
във своя роден край в чужбина се намирам;
до огъня стоя, а зъзна и тогаз;
от червей съм по-гол – облечен като княз.
Усмихвам се в сълзи и чакам без надежда; –
и безнадеждността за мен разкош изглежда –
а в радостта навред скръбта е мой завет; –
всесилен съм, но в прах безсилие ме свежда –
на всички съм любим, низвергнат съм отвред!

Открай в Незнайното аз знайното прозирам;
и смътно ми е туй, що ясно е за вас:
съмнявам се в това, което сам разбирам;
с науката държа, а в случая съм аз;
печеля всичко тук, а губя всеки час;
при изгрев „лека нощ!“ денят ми сам отрежда;
лежа прострян на гръб, а пропаст в мен се вглежда; –
във всичко тук съм прав, а няма друг по-клет;
не съм наследник аз, а с алчност мръщя вежда; –
на всички съм любим, низвергнат съм отвред!

Безгрижен съм, а с труд едва блага събирам!
И нищо земно тук не дири свойта част;
би ми казал добро тоз, който не намирам –
тоз, в който вярвам, сам да заклеймя пред вас;
а имам аз другар, очакван всеки час,
бял лебед, но и той на гарван чер изглежда,
и с помощта си той неволно ме уврежда!
О, всичко все едно за мен е този гнет!
И всичко пак ловя, без да получа нещо; –
на всички съм любим, низвергнат съм отвред!

* * *

Недей, Владико свят, от мене взор отвежда!
Аз в много тук прозрях, но пак съм нищ невежда,
пристрастен към едно и приобщен с безчет!
Що чакам занапред? – Какъв залог? – Надежда? –
На всички съм любим, низвергнат съм отвред!

БАЛАДА ЗА НЯКОГАШНИТЕ ЖЕНИ

Кажи ми, днес в кой край лъчист
е Флора, римлянката дивна?
Архипияда и Таис
и Ехо, чийто глас призивно
повтаряше звука без грешка?
А красотата им все пак
бе повече тук от човешка?
Кажи ми, де е ланшний сняг?

Де мъдрата от ранни дни
днес Елоиза – толкоз млада,
че Абеляр от Сен-Дени
за свойта страст скопен да страда?
Де хищницата отмъстена
с туй, че в чувал по неин знак
бе хвърлен Буридан във Сена? –
Кажи ми, де е ланшний сняг?

Царица Бланш – тоз девствен крин,
що пееше с глас на сирена?
И Берта с крак на исполин?
И господарката на Мена?
Алиса? Беатриче? Де са?
И Жана д’Арк със бойний стяг?
О, Майко, днес те всички де са?
Кажи ми, де е ланшний сняг?

* * *

Узнай за днешната им орис
и ни кажи, Владико благ,
да млъкне тоз припев на горест: –
Кажи ми, де е ланшний сняг?

Превод: Георги Михайлов