ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО ЦИТЕРА

С възторг – тъй, както птица в зори възбог хвърчи,
сърцето ми запърха над мачти и въжета,
а корабът летеше в лазура на небето,
опиянен като ангел от слънце и лъчи!

Но кой е този остров, що в скръб черней? – Цитера!
– Казаха. – Нявга в песни бе край боготворен!
И рай обетован бе за всеки стар ерген!
Но вижте – днес е пуста земята на Венера!

О, кът на сладки тайни, на празненства и страст!
И днес надменний призрак на древната богиня
се носи ароматен върху водата синя,
сърцата да изпълни с любов и марна сласт.

О, кът в зелени мирти, с разцъфнали чертози!
О, край, до век почитан у всички племена!
Въздишките сърдечни струеха на вълна
подобно дим кадилен в градини, пълни с рози,

или гугукането на влюбен гривек сам.
– Цитера днес е спомен на тези дни предишни,
пустиня, чиито скърби процепват с писък хищни.
– Но тъжен аз провиждах, пак странна сцена там.

И то не бе храм древен под сянка в хлад потънал,
де влюбената жрица отнасяше цветя,
пристъпвайки, горена пак тайно от страстта,
и чийто пеплум вятър за ласки бе разгънал.

Едва се изравнихме там до брега скалист,
платната ни да сплашат едно ято спокойно,
и аз видях, че туй бе една бесилка тройна,
в небето очертана подобно кипарис.

Накацали рой птици над свойта плячка мръсна
разръфваха обесник, за техний пир узрял –
забивайки клюн хищен като длето без жал
по всички части в кърви у тази мърша гнъсна.

Очите бяха дупки: от зеещи корем –
провлачени – червата висяха до колене;
от мръсните палачи на пира настървени
с един удар на клюна бе горкий труп скопен.

А под нозете стадо четвероноги жалки,
издигнали муцуни, подскачаха безспир;
ръмжеше звяр по-едър сред тях да всява мир –
сякаш палач майстор посред чираци малки.

О, жител на Цитера, дете на хълм свещен,
търпеше ти безмълвно жестоката обида,
за да изкупиш култа безчестен на Киприда!
И ти за своя грях бе дори от гроб лишен.

Познавам твойте мъки, обеснико осмяний!
Пред твоя вид окаян почувствувах вцепен
като потръс бълвочен да се навдига в мен
потока стар от злъчка на нявгашни страдания!

Пред тебе, който близък в скръбта ми стана пръв,
почувствах клюна остър и челюстите жадни
на гарваните хищни, пантери безпощадни,
що късаха плътта ми доскоро с жадна стръв.

Небето бе прекрасно. Спокойно бе морето.
Но всичко в кръв и в черно бе занапред за мен!
Че в туй иносказание, като в саван студен,
обвих, за да погреба завинаги сърцето.

На твоя пуст днес остров, Венеро, в онзи кът
сам себе си аз виждах провиснал на бесило…
– О, господи, вдъхни ми ти смелост, дай ми сила,
да гледам без погнуса свойто сърце и плът!

В ИГРАЛНИЯ ДОМ

Разкривени кресла. В тях – стари куртизанки,
със вежди писани, с орисан знак в очи,
подмилкващи, тресат те мършави осанки:
метал и камъни в ушите им звучи.
Във кръг край масата стои редица резка: –
увехнали лица – без цвят и без зъби –
и пръсти зъзнещи безспир от адска треска,
пребъркват празни джоб сто пъти може би!
От мръсния таван два полюлея вехти
и прашни кандила отхвърлят бледен лъч
над мрачните чела на нашите поети,
дошли да разтушат тук горести и злъч!

Това е черний сън, който в среднощ безверна
видях да превали пред моя скръбен взор,
а сам стоях аз свит вдън мрачната таверна,
със завист гледайки на техния позор.
Завиждах, плах и ням, на тез блудници смели,
с мъртвешка веселост, с упорство във страстта,
търгувайки пред мен – съвсем обезумели –
една със стара чест, а друга – с красота!
И ужас ме смрази, че аз завиждам първи
на тез, що тичат с бяс към зиналата глъб,
и предпочитат пак – пияни в свойте кърви –
пред Небитие – Ад, и вместо Смърт – пак Скръб!

ФАНТАСТИЧНА ГРАВЮРА

Без плащ човешки скелет е яхнал гол на коня,
на черепа си кивнал чудовищна корона.

И тъй – без бич и шпори – зъл призрак в карнавал –
препуска кон задъхан, потънал в прах и кал.

А крантата свирепа – дух апокалиптичен –
лигави в пяна ноздри като епилептичен.

В Пространството и двама потъват те в нощта –
с копита смели газят без страх Безкрайността!

И конникът размахва меч огнен и връхлита
тълпи, що конят тъпче под тежките копита.

и спира и оглежда – наследник в царски двор –
той гробища безмълвни – без край и без простор,

де спят под слънце, спряло на склона, без да свети,
народите от двата – и стар, и нов – завети…

Превод: Георги Михайлов