Предговор към книгата „Херувимският странник“, автор Ангелус Силезиус. Издание от 1905 г.

Само като прочетем началото на шестата част (книга) на „Херувимският пътник”, ще почувстваме цялото противоречие. Това ни дава един чудесен пример, как никое дело на духа и същевременно поетично произведение не може да бъде без това показателно за религията и естетиката противоречие, което тук е толкова ясно като бял ден пред нас.

Това е едно неволно НЕГАТИВНО дело на Ангелус, което е особено ценно поради НАЧИНА на извършването си. Дори и като догматично религиозен певец той си остава велик поет. Така виждаме да се борят двама равностойни съперници, равни по художествена мощ: Най големият поет на дълбокото съзерцание и един от най-големите поети, които са владеели християнската догматика.

Дори да усещаме известно отслабване на поетичната мощ в стиховете на втория, то това се дължи на качествата на източника на поетичното въобще. Дълбочина, вътрешен живот, творчество отвътре навън не е само религиозна величина, а е също и една допълнителна естетическа величина само по себе си.

Празничната църковна песен за „фактите”, която се движи отвън навътре, дори в най-голямата си мощ не може да се мери с това естетически.
Но за да оценим църковния поет Ангелус, както подобава, трябва да видим повече от няколко откъса в „Херувимският пътник”. Той е автор и на други две поетични произведение, които са изцяло на църковна основа: „Heilige Seelenlust oder Geistliche Hirtenlieder der in ihren Jesum verliebten Psyche“ и „Sinnliche Betrachtung der vier letzten Dinge“, споменати в предговора на самия Ангелус към „Херувимският пътник”. Преди всичко първото от двете е пълно с висша поетична красота. От него е песента „Mir nach spricht Christus, unser Held”, но там има и други, още по-хубави стихове.

Тази книга е по форма и строеж една класическа книга на немската поезия, която заслужава да бъде във всяка класическа библиотека, макар че като основно настроение е изцяло вдясно, на догматичната страна. Втората книга с нейния преднамерен маниер на „танца на мъртвите” , с черти на вариант на Холбайн (напомняща дори за Тениер) на „Божествената комедия” на Данте, има едно неоспоримо завладяващо поетично въздействие. Традиционната преценка, че втората е твърде недоработена и детски наивна, е абсолютно невярна – тази форма и тук е рафинирано избрана с цел точно определено въздействие – което обаче повече идва от друго въздействие, произхождащо от вътрешната слънчева страна на дълбокото съзерцание, където живее и пее Херувимският пътник.

Става въпрос за едно преломно време – това, в което живее поетът, както вече споменах. Време между две епохи. Религиозният пътник на човечеството ни гледа от там като един двуглав Янус с дълбокия си поглед – радостни и същевременно тъжни очи, както у човека и у човечеството е винаги смесено: Смес от гордостта на вътрешното надмогване и трагичната болка, идваща от съзнанието, че човек е несъвършен, едно асимптотично същество.

Но този прелом нямаше да може така да бъде отразен от един индивид, да бъде преживян с такава пълна поетична сила вътре в него и отвътре навън, ако не се беше случил в самия човек като едно много дълбоко събитие. Това насочва вниманието ни към земния живот на Ангелус Силезиус.

Без съмнение, колкото и малко да знаем за живота на човека със светското име ЙОХАН ШЕФЛЕР, който сам си е дал другото светско име Ангелус Силезиус, това събитие, този прелом се е случил в живота му.

Един силезийски лекар с това име, който е бил възпитан като протестант, на 12 юли 1653 г. се връща към католическата църква. Той умира като праведен и набожен, в изключителна степен отдаден на служба на църквата католически свещеник. Първото издание на „Херувимският пътник” е от 1657 г. То съдържа само първите пет части (книги). Последната шеста била добавена през 1675 г. в окончателното издание. „Heilige Seelenlust oder Geistliche Hirtenlieder der in ihren Jesum verliebten Psyche“ излязла първо през 1657 г., а „Sinnliche Betrachtung der vier letzten Dinge“ през 1675 г.

Според едно доста убедително предположение на Елингер от предговора му към критическото издание на „Херувимският пътник” първите пет части (книги) на творбата са били написани между 1651 и 1653 г., т.е. точно във времето непосредствено преди преминаването на Шефлер към католическата църква.

Последната преработка и допълване и най-вече шестата част обаче са писани това време. „Heilige Seelenlust oder Geistliche Hirtenlieder der in ihren Jesum verliebten Psyche„, която има висока поетична стойност, също е била публикувана няколко години след преминаването към католическата църква, времето на писането няма причина да приемаме, че е преди 1653 г., а по-късно също и към тази творба е била прибавена цяла нова част. „Sinnliche Betrachtung der vier letzten Dinge“ е определено едно произведение на зрелите години на католическия свещеник.

Тази голяма, определяща линия е ясна като стих на самия Силезиус.
Строго мистичният период в живота на Шефлер е в годините преди преминаването му към католицизма. Доказано е силното лично влияние на Абрахам фон Франкенберг, изявен привърженик на дълбокото съзерцание, върху Шефлер. Франкенберг виждал в дълбокото съзерцание спасението за връщащия се към църковно-догматичното протестантизъм. Някои от неговия кръг вече се били опитвали да предадат дълбокото съзерцание в кратки афоризми, така вероятно и Шефлер е получил формалния подтик.

Напълно ясно е, че мистиката е успяла на първо време да ОТДАЛЕЧИ Шефлер от протестантизма, както са били нещата тогава. Самият Франкенберг считал и проповядвал, че трябва да има две църкви. Той искал още да реформира, да реформира самата Реформация, водейки към една линия, възприета по-късно в някои аспекти от пиетизма. Ученикът просто направил следващата крачка. Но като отишъл до изворите на нещата, той няма как да не е установил, че истинската епоха на голямата немска мистика е много ПРЕДИ Лутер. Тя е била тогава вътре в католицизма, не е могла да бъде другаде. На времето си мистиката органично е разцъфтяла на основата на католицизма.

Протестантството не е имало мистика, не е започвало от нея, не я е притежавало от началото си в своята църква. Католическата църква е пренебрегнала мистиката и я е оставила да изсъхне без грижи, но тя все пак е дървото, от което е поникнало това разклонение.

Тук е било определено логично да се попита: След като ще се реформира посредством връщане към мистичните идеи, защо тогава да не реформираме пра-майката, католическата църква?

Ние имаме едно сигурно доказателство, че Шефлер е считал една такава реформа за възможна, и това е фактът, че още четири години след формалното си преминаване към католическата църква той е публикувал мистичните изповеди на първите четири части на „Херувимският пътник”, без съществено да ги променя, и ги подписвал със своето име, името на вече католическия свещеник Шефлер. Със съдържанието на тази книга той Е МОЖЕЛ да стане реформатор още тогава, през 1657 г., толкова значим, колкото е бил Лутер – имало е основата това да се случи. Странното обаче е, че НЕ се случва. Тук има нещо, което замъглява ясния ни поглед към личността на този човек. Нещо психологическо , което никой исторически или биографичен труд още не е осветил ни най-малко. Можем само да се досещаме. Само един поет би могъл да ни разкаже за този душевен процес, за пулса на това сърце. Ние сега виждаме само най-едрите кости.

Този поет с тънка чувствителност, който тръгнал от дълбокото съзерцание и стигнал до догматиката, който считал, че с очите на пророк може да премести скали, искал да върне към живота едно вече изсъхнало разклонение, като се хвърлил в трънака с голи гърди – той явно нещо е ПРЕЖИВЯЛ. От трънака е пропълзял един паяк, който му е изсмукал явно кръвта от сърцето. И ето, виждаме го него самия изведнъж като един изсъхнал клон без душа, откъснат и захвърлен в тръните. Вятърът го докосвал: Клонът все още пеел, в последното неуморимо ехо на силата на своята любов. Но се намесвали помежду и звуците на един скърцащ клон-призрак.

Шефлер станал ортодоксален фанатик. Натворил куп яростни полемични писания в традиционния жаргон. Станал поне на думи толкова нетърпим към другите, че няма повече накъде. Бясно раздавал адски наказания, грешниците трябвало да горят в най-горещия ад, който съществува. И тези грешници били, разбира се, отклонилите се от правата вяра, католицизма.

Ние искаме да вярваме, че това е било само на думи. Но е било честно: Един такъв голям дух само честно може да се сгромоляса така. Ние искаме да си мислим, че човекът в него поне е останал верен на старата повеля на мистиката: Практическата любов. На думи той я е бил изгубил, и то напълно, както само един поет, който е претърпял голям срив, може да изгуби идеала си и да го презре.

Само един поет би могъл да преобразува посредством творчество тези противоречия и да създаде от тях образа на един човек, който може би с цялата си съдба е бил трагичен, но и достоен за нашата симпатия. Трезвият разсъдък обаче ще види, че този човек трябва да е бил нелечимо наранен.

Който отива в гората, трябва да знае, че може да се наложи да вие заедно с вълците. Има една страшна сила в затворени организации от партиен тип, която надделява над отделните индивиди. Може ли един човек да ги реформира? Бедни поете, църквата ще реформира тебе, като те погълне! Ще направи гвоздей от тебе и ще те забие някъде в сградата си, ще закрепи някоя греда – малко ли са прогнилите греди? Но точно и ти ще станеш на гвоздей, който за няколко години да крепи най-прогнилата греда някъде в сградата – достатъчно добър си за това.

Йохан Шефлер изчезва от погледа ни като един такъв още приживе ръждясал гвоздей, закрепващ прогнила греда – но Ангелус Силезиус, поетът на дълбокото съзерцание на „Херувимският пътник”, остава пред погледа ни с непреходната сила на водач на кораба човечеството, който е поел курс към великото слънце – навътре във вечността. Всичко е вечно, всеки момент. Вечен и непреходен е и часът на чистия пророк и поет, когато той е написал стиховете на Пътника.

Винаги, когато хората имат потребност от тях, дори след векове те ще възкръснат със сияйна сила, с непреходна младост, ще се явят, когато копнежът ги повика. По-силно от всяка друга фигура на световната история Ангелус ни показва, как един човек може насред живота си вече да е умрял и как една част от духа му може сама за себе си да възкръсне и да продължи да живее далече в бъдещето, без да се влияе от продължението на живота тогава в миналото.

За света от по-късните епохи се изгубили в началото двойствените черти от образа на поета Шефлер. Като поет го възприемали като едно цяло и той имал изключително силно въздействие за дълго време. За известно време мистичната му страна била почти напълно засенчена от църковната. Католици и протестанти се опитвали да го представят за свой, да си поделят наследството му. Той е пеел за Бог и Христос, така че търсели мястото му в църквата. Едва когато се сменили самите духовни течения и тази известност на Ангелус се позагубила и ролята на един образцов поет вече била доста изтъркана, след като започнало събуждане и разцвет на немската поезия, пред което всички предшественици избледнели, започнала съвсем тихо една друга фаза на възкръсването.

Истински деца на света, които били много далеч от църквата в различните ѝ деноминации, посегнали пак към старата книга с подвързия от свинска кожа, покрита с праха на библиотеките, и си подчертали вътре някои стихове, които изведнъж им подействали като аромата на много старо питие от някоя изоставена изба. Появило се изданието на Варнхаген фон Ензе, днес непознат и пренебрегнат, но голям и дълбок дух, с откъси от Пътника. По-късно излезли изданията на Рудолф Йохан Пихлер и Ото Ерих Хартлебен. Множат се знаците, които показват, че Ангелус го четат днес все повече в часовете на уединение, които и са най-добрите за такова четене – уединението, което е било и най-доброто време за поета приживе, четат го хора в стаята си на малка светлина, които обичат да със себе си, които търсят „своя” Бог не във високите катедрали, а както казвал Якоб Бьоме, във „вечния покой”.

Но който е стигнал дотук, той може спокойно да вземе в ръка и ЦЯЛАТА книга на Пътника: Книгата с ангела и с църковния съдник в едно. Когато ангелът го благослови, може би съдникът на грешниците ще го предупреди, къде НЕ БИВА да ходи. Но винаги ще може да се наслади на поета като цяло.

Ето защо настоящото издание е пълно и без съкращения. Но то е предназначено за четене, а не за научни цели. Изданието е въз основа на печатното второ издание от Глац от 1675 г., т.е. последното издание, което е обработено от самия автор. (Издание от 1674 г., както е установил Елингер, няма!) Това издание от 1675 г. е най-добро за основа за книга, която е за четене, защото тя първо съдържа поучителната шеста част (книга), която е липсвала по-рано, и второ има някои леки поправки и подобрения по текста на първите пет части, нанесени от самия автор, а не, както се предполагаше, по-късно смекчаване или ограничаване на мистичните дързости от междувременно станалия ортодоксален католик.

Правопис и препинателни знаци в тогавашното издание са не само остарели, характерни за тогавашното време, но и в рамките на самата книга са прилагани крайно непоследователно. Очевидно печатарите са работили доста немарливо, а авторът е коригирал само на места, както отбелязва още тогава Хофман фон Фалерслебен. На места е силезийският диалект с “gutt”, другаде словослагателят сам е коригирал на “gut”. С тези многобройни противоречия този правопис, както и често напълно безсмислената пунктуация пречат по цялата книга на хубавата прегледност на самите стихове.

Ето защо за настоящото популярно издание, в което хората се надявам да търсят ЖИВИЯ поет и мислител Ангелус Силезиус, промених изцяло правописа и пунктуацията, като ги приравних към съвременните стандарти. От решаващо значение, особено за пунктуацията и правописа на отделни думи, беше за мен се създаде една съвсем прозрачна и недвусмислена картина на цялата строфа.

Само на местата, където въз основа на печатния текст са възможни различни интерпретации, съм оставил даденото без промяна, за да може всеки сам да реши. В отделни случаи по-скоро гледах да запазя четивността на текста, но също така и магията на определени интонации и свързаните с тях наивни черти на едно популярно издание. В стария текст има несъмнено и много чисти грешки на печатането и на писането, но тяхното евентуално поправяне тогава е в повечето случаи въпрос на предположение за нас сега, ето защо нека читателят сам да реши. Веднъж (Книга 5, стих 176) прибавих една строфа, която е пропусната в изданието от 1675 г., тъй като тя като номер се брои и там, но е пропусната. Като цяло работих с много любов върху думите, но както е винаги, нищо не иска повече прощаване, колкото любовта.

Фридрихсхаген

Коледа, 1904 г.

/край/

Превод от немски: Николай Димитров Стефанов

Заб. Това е първият превод на тази книга в България