* * *

В полето нова притча изкласи:
О мъртъвци, побързайте нагоре!
Защото който днес ви възкреси,
вратите градски утре ще затвори.

* * *

Отворете сияйните порти,
защото Той иде,
и ако не отворите портите,
покрай вас ще отмине.
Покрай вас има само пустиня.
Но Той няма да чака
пред всяка ръждива ключалка
да се събудят пазачите,
да докладват за Него в двореца на царя,
че пред портите царски стои чужденец.
Той просто ще хвърли пред портите цвете от Своя венец
и ще каже:
„Аз само минавам оттук.
Дошъл съм да видя Земята Си.“
За да чуе от всички посоки на ехото гръмкия звук…
Отворете сияйните порти
в сърцата си!

* * *

За мене вече няма път назад.
Прекарвайки безсънни дни и нощи,
аз ще намеря вечното поле
под вечно напластените украси –
тъй, както нероденото лале
в безмълвен унес търси същността си
и докато е луковица още,
познава тайната на своя цвят.

АЛХИМИЯ

От сълзи и от усмивки,
от пепел, роса и вятър –
ще смеся от всичко по малко –
дано се получи злато!

От въздух, вода и огън,
от зима, пролет и лято –
от всичко по малко ще сложа –
дано се получи злато!

От мед, олово и въглен,
от фосфор, живак и сяра –
от всичко по малко ще смеся –
дано се получи вяра!

* * *

Таванът на моята стая
прилича на бяла страна,
в която свободно витаят
игриви светлинни петна.

Към него поглеждам нахалост,
когато си търся слова.
Там нищо не пише. За жалост
на моята грешна глава.

Таванът на моята стая
на белия лист е близнак.
Навярно отгоре е раят,
несочен от никакъв знак.