ПОД ЗНАКА НА САТУРНА

Жреци и мъдреци в най-стари времена
гадаеха безспир с прокобна вещина
под звездното небе на хората съдбата,
прочели ористта на всеки по звездата.

С таз връзка тайнствена мнозина се глумят,
нищожни в своя смях, все пак да разберат,
че жертви са и те на тайната лазурна.

Тъй – за родените под знака на Сатурна –
звезда почитана от древни времена –
предричат руните със тайни писмена
беди, нещастия и ужаси безбройни.

В плен на безумен блян, те гаснат неспокойни,
че разумът без глас е в техните тегла –
а в жилите кръвта, като отрова зла,
с жарта на лавата протича и изгаря
и техний идеал удавя и събаря.

Под тази зла звезда които се родят,
тъй страдат и тъй мрат – че всички чака смърт! –
Но техният живот – от люлката до гроба –
е тъй предначертан от черна, зла Прокоба!

ЗДРАЧ НА ТАЙНСТВЕНА ВЕЧЕР

Трепти вечерен здрач… А спомените ранни
разрастват румени на залез в свода син –
там – де надеждата сред пламъци разляни
размята везан плащ от злато и рубин,
по който миг след миг разцъфват съчетани
лалета – рози – крем – лютичета – и крин –
над приказен чертог изплитат балдахин –
поемат странен танц с рой сенки разлюляни
под тежък топъл дъх на аромати странни –
лалета – рози – крем – лютичета – и крин, –
а чувства и душа, и разума – пияни! –
разместват в общ възторг на чар неотразим
и тайнствения здрач, и спомените ранни.

ЗЕЛЕН

Ето – за теб цветя и вейки разцъфтели,
а с тях и туй сърце: то все за теб тупти!
не го разкъсвай ти с ръцете си тъй бели –
под твоя поглед тих в мир да се приюти!

Аз ида още цял измокрен от росата,
чиито капки студ смрази по моя лик. –
О, нека във покой приведена душата
пред твоите нозе да отпочине миг!

И нека, свел глава на твойта гръд тъй свежа,
де от последний път целувката звънти,
пак да смиря у мен на бурите кипежа
и да заспя за миг, докле почиваш ти.

ЩОМ ПАК зора възхожда и ден за мен отрежда,
и след като тъй дълго забравен, разлъчен
на моя зов долита пак светлата надежда –
о, щом е отредено пак щастие за мен, –

прощавам и забравям аз мислите злокобни
и сънищата черни, в които се душа,
прехапаните устни с гняв на насмешки злобни
и думите, де шествува строг Разум без душа!

Назад юмруци свити! Спри, ярост ти корава,
кърмена от злосторци и от глупци във мен!
Млъкни и ти, зла памет! Далеч от мен, забрава,
която скръбний дири в зеления абсент!

Аз днес зова и търся оназ Душа, която
разсела би край мене бездънний мрак в нощта
чрез своята безсмъртна една любов пресвята
с лъча всеопрощаващ на свойта доброта!

Водим от вас, о кротки очи с неземен пламък,
от теб, ръка, в която ръцете ми трептят,
аз искам да възлезна – макар бодли и камък
навред пак да задръстват орисания път.

Смирен и прям ще тръгна към тази цел в живота,
в която пак съдбата отправя моя ход,
забравил завист, злоба и спомена за злото –
о, дълг щастлив в борбата на моя нов живот!

Умората на пътя аз с песни ще разсея,
а щом лъчът на радост в очите засияй,
ще мисля – тя ме слуша – ще пея все за нея! –
и няма да подиря по-друг от този рай!

ПИЕРО

Не е той лунният мечтател, нам познат,
осмиващ своите деди под схлупената пътна стряха –
ведно със неговия смях и неговата свещ умряха
и ето – призракът му днесни посещава смъртно-блед.-

А в промеждутъка на страх, в светкавичния блясък слят,
как неговата бяла дреха, що зимни ветрове развяха,
напомня саван на мъртвец. А зинали устата спряха
тъй – сякаш в болка вий без глас, защото черви го гризят.

С шума от плясък на крила на бухал, който презнощ литва,
ръкави бели маха той без ум в закана и с молитва –
и сякаш дава сетен знак, но никой не отвръща пак…

Очите му – две ями в мрак, де фосфорът зловещ пролазва,
и – да усили ужаса – брашното бледността запазва
върху безкръвния му лик със нос изострен на смъртник.

Превод Георги Михайлов