„В противовес на елинската флективна (подвижна) митология, тракийската ни се струва по-традиционалистична и по несклонна към актуално приспособяване“
Богдан Богданов
Цитатът е изваден от една студия на известния български учен и не отразява напълно точно мнението му, защото самият Б. Богданов признава, че трудно се отделят тракийската и елинската митологии.
Ученият признава също, че в известна степен динамиката в развитието на двете митологии е свързана и зависи от разликите в обществения живот в двата региона на Балканския полуостров. Трудът на Б. Богданов бе избран случайно от натрупаната огромна книжнина върху проблемите на древната балканистика. Направените в него изводи обаче са характерни за всички останали.
Преди да се заемем с потеклото на боговете в средиземноморския регион и преди всичко с населението на планината Олимп, трябва да отбележа, че въпреки привидната структура на триада в божественото семейство, всъщност имаме един повече или по-малко прикрит монизъм. Изводът се налага от само себе си, ако вземем за сравнение християнската религия. Вярващите знаят, че християнският Бог е триединен като Дух, Отец и Син. Разликата между християнството и вярванията на древните е, че последните персонифицират отделните функции на единния християнски Бог. Безбройните му светии са пък пряко шаблонизиране на безбройните древни богове от по-нисък ранг.
Триединството на монистичната религия при древните е заменено със семейния триъгълник: Зевс – Диона – Афродита, Зевс – Метида – Атина или Аксиокерс – Аксиокерса – Аксиерос. Резултатът от същината са все шаблони. Дори вертикалната божествена тройка на Олимп: Зевс – Посейдон – Хадес чудесно се вписва в божието триединство на християни, юдеи и мюсюлмани. Интересно е,че католиците частично демистифицират божието триединство, създавайки относително напълно автономен култ към Мадоната, като по този начин изместват Духа от триадата, която добива вида на консервативния древен модел на „семейство“. Пораждаща – Отец – Син. Всъщност това е най-старият модел на Божествено триединство, в който водещото начало е „По – раждащата“, и неговите корени трябва да се търсят в специфичните социални взаимоотношения при матриархата.
Разсъждавайки върху функциите на отделните богове в елинската митология, изследователите често правят и един друг невинен пропуск, когато констатират прекалено честото припокриване на „зоните на влияние“ на различните богове. Дори и слабо запознатите с божествените пантеони на Шумер, Акад, Вавилон, Египет, познават трудностите да се разчленят функциите на многобройните владетели на горните и долните светове. Причината е лесно обяснима – неразборията се получава от опитите на древните да обединят в една система божествата на различните племенни общности, съставящи едно или друго псевдодържавно обединение.
Аналогичен е и случаят с Южните Балкани. Всяко от пристигащите племена носи собствен светоглед, изразен в изградена теологична система. На Балканите този мироглед се сблъсква с познанията и вярванията на заварените племена и рано или късно става едно преплитане на божествените доктрини на пристигащи и местни. Освен това често се оказва, че на новото място природните и социалните условия са коренно различни от тези в изоставеното отечество. Това почти автоматично води до промяна в йерархията на боговете или до смяна на „задълженията“ им.
Да вземем за пример дошлите от Египет танаи. В прародината им Анатолия върховен бог бил богът на бурите и гръмотевиците, защото от дъждовете, които той донасял, зависело изхранването им. В Египет върховен бог става неизбежно онзи, който е свързан с реката, тъй като прииждането на Нил придобива ролята на основно събитие, от което зависи животът им в новата родина. При пристигането си в Пелопонес танаите отново трябва да пренареждат божествената йерархия. Известен е митът за спора на Посейдон с различни богове за върховенството върху дадена територия.
В различните варианти на различните племена мястото на спора се локализира от Атина на север до Южен Пелопонес, а боговете са ту Атина, ту Хера или Хелиос, но в същността си той отразява едно – драматичните промени, настъпили в ценностната ориентация на пришълците. Митът за състезанието между Посейдон и останалите богове освен това отразява и най-старото битие на Посейдон като речен, а не като морски бог, какъвто става в последствие, след като гръмовержецът Зевс ( т.е. донасящият дъжда) отнема короната му на върховен повелител.
Танаите пристигат от Египет. Там религията звучи полифонично, за разлика от Балканите, където всичко е стегнато в една пределно изчистена партитура. Египетската многозвучност обаче е привидна. Държавата по поречието на Нил реално е била съставена от множество номи (области), които през хилядолетията запазвали не само частична или пълна административна автономия, но и религиозните им пантеони функционирали самостоятелно, а боговете в тях рядко припокривали (при това частично) боговете на властващата в един или друг вариант династия. Този факт е известен на изследователите на древноегипетската митология и предполагам, че единствено научната немарливост е причина и до ден днешен да няма справочник, който да разчисти склада с нахвърляни едно върху друго божества и да го подреди в спретнат и прегледен вид.
За добро или за зло, този къртовски труд на Балканите бил свършен за идните поколения от Хезиод в неговата „Теогония“ и от Омир в „Илиада“ и „Одисея“. За добро, защото Балканската митология още в древността добила строен и стегнат вид. За зло, защото съставителите (и всъщност създателите) на Олимпийската йерархия били принудени при работата си да изхвърлят от божествения пантеон всичко, което нарушавало единството му. Истината е, че Хезиод се опитвал да бъде максимално обективен и в много случаи дава различни версии на един и същи вид, за което трябва да му бъдем безкрайно благодарни. Той обаче „улеснил“ по-късните изследователи на Балканската митология, като им позволил да го преписват без да се замислят и така реалната полифония в хора на балканските богове се свела до няколко случайно пропуснати многогласия, дразнещи като досадни пропуски в работата на древния митограф.
Но слава Богу, че ги има. Защото точно леките отклонения от догмата при преписването на Хезиод и Омир от другите древни автори ни позволяват днес да надникнем в реалния свят на древните богове на Балканите. Елинският пантеон се допълва и шлифова, но не се коригира значително през цялото си съществуване от VIII в. пр. н. е. насам. Образно казано, Зевс седи непоклатимо на трона си и наблюдава с ирония как подвластните му племена се опитват да изкачат по-близо до сияйната му неприкосновеност един или друг от останалите богове и богини, та по този начин да покажат собствената си племенна значимост. Фактът, че нито едно племе не успява да покори поне за един сравнително дълъг период поне по-голяма част от Южните Балкани, води до паритет между разноплеменните богове и за радост на Зевс не позволява детронирането му от олимпийския престол. (За разлика от Египет, например, където Ра, Птах, Сет, Амон, Атон, Озирис… постоянно слизат или се качват на върховния божи трон.)
Създаденият паритет в египетската митология води и привидната й монолитност. Не така стоят обаче нещата на север от Егейско и Бяло море. Там за дълги периоди от време племената не само обитават едни и същи земи, но и трайно образуват държавни и псевдодържавни обединения, в които чуждото влияние прониква сравнително трудно. Това довежда и до създаването на няколко тракийски митологични системи, които трудно проникват една в друга. Определено може да се каже, че всички траколози до днес твърдо правят груба методологическа грешка, опитвайки се да създадат единна митологична система на траките.
Единна митологична система на траките не е имало и никога не би могло да има. Преди всичко, подобно на „елинската“, т. нар. тракийска общност никога не е била с единен етнически състав. Многобройни са вече археологическите данни, които показват, че различните „тракийски“ племена се отличават едно от друго дори по расов тип. Колкото до светогледа на отделните племена най-правилно е да говорим в множествено число – за светогледи. Тук е достатъчно да отбележа само един пример, при който дори ортодоксалната тракология плахо признава, че имало тракийски племена, които плачели при погребение, и други, за които пътуването към отвъдния свят се приемало като върховно щастие и ритуалът по погребението приличал повече на сватбено пиршество, отколкото на заупокоение.
Очевидна е невъзможността за наслагване на единия върху другия светоглед, камо ли за механичното им обединяване. Невероятното обаче е факт дори в родната тракология и дали се дължи на порочна инерция, или на страх от обвинения в професионална ерес, в случая е страничен въпрос. В книга Втора на тракологията нашироко ще бъде развита историята не само на тракийската митология, но и проблемът за същността на тракийската общност като обществено-исторически факт. В една от следващите глави ще се спрем на някои основни аспекти от тракийската митология. В тази глава ще отделя само няколко ясно определени района на разпространение на самостоятелните тракийски митологични системи, тъй като някои от тях са в пряка връзка с повествованието.
Първият район включва земите от най-южната точка на Пелопонес до долните течения на днешните реки Струма и Места, с отклонение на изток към Родопите и Егейско и Бяло море до днешните Дарданели.
Вторият припокрива в южната си част първия в Тесалия и опира на север и североизток с четвъртия.
Третият включва част от северния бряг на Хелеспонта (Дарданелите) и земите на днешна Мала Азия.
Четвъртият е между Стара планина и Родопите, като в него се включва и един обособен подрайон в областта на днешните планини Странджа и Сакар.
Петият се разполага в днешна Североизточна България и Югоизточна Румъния.
Шестият е бил обитаван от племената по територията на днешна Западна България и Източна Югославия.
Седмият (много специфичен) е остров Самотраки с тамошните мистерии.
Необходимо е да се подчертае, че в тази книга само се дават обобщени идеи и детайлизирането не е крайна цел. В този смисъл районите на отделните типове тракийско митологично мислене са очертани с относителна точност, която ще бъде прецизирана в книга Втора на тетралогията „Древна история на Балканите“. Все пак ще дам основните характеристики на отделните райони.
Южните Балкани
Тук смесването на тракийски, анатолийски и египетски вярвания е огромно – ще го разгледаме във втора част на тази глава, когато се спрем на „елинските“ богове.
Тесалия, Западни Родопи, река Вардар, река Места, река Струма
Това е областта, в която до късни времена (VI – V век пр.н.е.) преобладава тракийското население и свързаната с Орфей космотеогония получава своето официално признание.
Северен Хелеспонт, Мала Азия
Случаят е аналогичен, но в местната митология превесът е на малоазийски богове, които често пъти свалят свещените си прерогативи с една или две степени – до полубогове или до герои.
Между Стара планина и Родопите
Тук се оформя онази митосистема, която по-късно учените ще нарекат „типично тракийска“ и ще се опитат механично да приобщят към нея митологичните светогледи на останалите жители на Балканския полуостров, живеещи северно от Егея. Като цяло водеща е божията двойка „богинята–майка и синът й – слънчевият бог“. Известни отклонения има в Странджанско-Сакарския район поради средиземноморското и анатолийското влияние.
Североизточна България и Югоизточна Румъния
Територия под владичеството на Залмоксис (Гебелеизис) – това са едни от траките, които плачат при раждане и се веселят при смърт.
Западни/северозападни траки
Осезателно преклонение пред богинята-майка и слънчевия Херос, но и силни примеси от, условно казано, „северноевропейски митологични усещания“.
Остров Самотраки
Островът на прочутите мистерии и на триадата ѝксиокерса-Аксиокерс-Аксиерос. Запазил се като „остров“ на истинската старотракийска (на онези траки, които са еолиди) митосистема в обкръжението на хаоса от средиземноморски митологии. Родее се с далечния район на Североизточна България.
На-грубо нахвърляни, това са седемте района на обособяване на относително самостоятелни мито-религиозни системи сред общия тракийски конгломерат. Още по-усложнено става при диаспората и в градовете по брега на Черно море, Бяло море, Егея и Хелеспонта. Освен това е необходимо и да отбележим, че в късната античност ясно се забелязва едно ускорено взаимно проникване между отделните мито-религиозни системи, при това в значителни по териториален обхват земи.
Все пак основната прилика, която се запазва в отделните райони на митосистеми (включително и в „елинския“ при разравяне на по-късните наслоения), е, че Великата майка-богиня е в основата на съзиданието. А този факт е гаранция за древността на балканския социум като цяло, без значение дали късно наложените догми и превратни тълкувания противопоставят една част от него на друга.
По-нататък в настоящата глава обаче ще се съобразя с догмата и ще разгледам потеклата на „елинските“ богове такива, каквито ни ги е оставила закостенялата и сакрализираща традиция. Прибягвам към този похват, защото ако тръгнем от „а“ и „б“, само тази глава ще набъбне до хиляди страници.
(следва)