„Как светеха студено портокалите по черните си клони…“

Виждам водорасловата разпиляност на косите ти и острия ти профил, Изгнанико. Христо.

„Там някъде, на дъното на Самотата… Родина. – пишеш ти.
– Изгнание е тя – и нищо повече!“

Делфини водеха душата ти, пристанищата не ти принадлежаха, а как искаше, ах, как искаше те да са твои. Внезапни бяха и дните, и момичетата ти. Имаше един булевард и една спирка. Но залезите и нюансите на този един булевард и на тази една спирка останаха непребродени. Родини, Америки, Африки? … Родините, Америките и Африките остави за други, за слабозрящите, простосмъртните, за чиновниците от масата на прилива, които имаха време да хвърлят следобедните си мрежи към зарганите на изплъзващото се слово. Защото ти дишаше с шепи лятото и морето си, насочил раковината на ухото към ехото, избрало теб за своя скала.

„Единствено в бургаското пристанище, животът ме изпълва с възхищение.“

Опитваше се да преосмислиш спирките си, но искаше и можеше да оставиш спирките си за други. Те бяха престанали да имат значение за теб, а самото им назоваване бе игра, полет с „триъгълното платно на залива“. Ти бе скитник, намерил подслон, за колко – за един живот, който до края остана да флиртува с камертона, дал път за мелодията, която винаги щеше да озвучава душата му. Ти бе по-голям от оправданията си. И от пристанището си. И от града си. И знаеше това. Осмисли красотата на пристана и я завеща на други.

„О самота, – прошепна.
– с кошмарните претенции на някаква родина, на отечество.“

Ти не можеше да имаш отечество, Изгнанико. Ти, създалият един от най-красивите библейски мотиви, като че ли с драската на Караваджо:

„Нищетата ни – над нея ний…
В любовно-съвършеното мълчание – семейството.
Ах, как растеше блясъка от чашата с вода…“

Не, творителю, ти не си Ахав, вероятно си болнаво-деликатния Одисей, който тръгва за да се завърне в собственото си отрицание и да съгради опрощението си. Колко левги прекоси от там до пропадането в адските полета „сред хора на чакалите, на падналите ангели“ в гротеската на „Равадиньоти“? Но това бе много, много след това…

Не знам къде е голямата сладкарница с бамбуковобаналните лампиони – до театъра… но приемам „израстването на самотата ти там“, и това свечеряване, и „овехтяване на въздуха“, което като че ли изписва деликатната ти аура. За теб, скромни Одисее, Изгнанико, „лятото не е единствената ти победа“. Защото е тривиалничко и просто, а ти носиш онази моя най-любима твоя пророческа, изваяна до съвършенство строфа… „как светеха студено портокалите по черните си клони“. И пак рисуваш, и рисуваш… вече не с библейския, а с широкия и слънчев медитериански жест.

Като братята си, светлите европейските поети, въздигнали смокините и падащите сенки, пренесли словото с маслинения дъх на най-красивата поезия, ти се луташ, и падаш, и боготвориш, крехък и чуплив, пясъчен като бреговете, откъдето се раждаха богините и златнокъдрокосите ви рожби. И даде на този светъл хор грегорианското гукане на делфините си „небето – ярколюспесто – ще падне във чашата ми като златна риба“ и това привързване на суша и море, което носеше в душата си:

„Хрилете ми изгаряха от въздуха и перките ми блъскаха дърветата…
и люспите ми падаха по пясъка хилядолетия преди сълзите ми…“

Накрая красотата те пречупи. Многото красота, която носеше в душата си. И се влюби в луната. И написа най-страшния стих: „в една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти… ще ме поемеш ти от оня люспест, дъждовен и бургаски тротоар…“ И после пое, надолу, към дърветата, към стиха посветен от теб на К. Павлов. Към тези дървета, разчетени и разсечени от теб, които бяха символите на кръвта, на предците ти (никой още не знае, че ти пишеш за дървета толкова, колкото и за морето си, нали Христо?).

„О, старите говореха особено. Живееха, по-точно не живееха – безшумно съществуваха с дърветата…“

Днес сложих цвете в скута ти. В градината на твоя град. И тръгна дъждец.

Мисля с благодарност, Изгнанико, за това че можах, за миг, да се върна до думите ти, които ме направиха по-богат. И си спомням стиха ти…

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.

И ако можех бих ти казал:

Убива ме такава пустота.
Все спомен за една далечна къща.
И пак, загубен в края на света,
сънувам че отново се завръщам.
Убива ме такава пустота.
Все спомен за една далечна къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове ще се възвръща.

Благодаря ти за тази среща.

Питсбърг