Съвместна публикация със списание „Палитра“ на Бойко Златев, Канада

ПОСЛЕДЕН ОТ БОГОВЕТЕ

(поема)

1

ХРИСТОС – алмазена ЗМИЯ, извита
по звездното небе на всички векове.
Аз искам – огнено длето в гранита
на исполински обелиск да изкове
лъчистата извивка
на светлата Змия,
обвила в звездна сянка цялата земя.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
и с изумруди да обкитя гъвкав низ
от пръстени: да трепне царствена омая
в мощта на поглед властен и лъчист.

Погледна ни, апостоли бездомни, и се вкаменихме
пред огнения лик на въплътено Слово.
От слънчеви потири звездно вино пихме –
лъчи и пламъци на ЖЕРТВАТА Христова.
Пророчески език
обжегна с огън дух новороден.
През бездни от светлик поведохме народа
към Царството Господньо:
от мрачни преизподни
към светозарния чертог на въплътено Слово.

Аз искам лъчезарната змия от камък да извая
и с аметисти да напъстря светъл низ
от люспи, но властта на млата късо трае:
не светва под длетото погледа лъчист.

Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,
творихме рай сред мъката
на всеки пъкъл,
простряхме невод от лъчи по цялата вселенна –
да уловим душите заблудени,
Които плачат хълцат, стенят,
Притиснати от ноктите на вечното страдание.
И ние, уморени странници
Към слънчеви земи,
Към светозарния чертог на въплътено Слово,
Събрахме вси души, обречени на жертва,
И ги поведохме по светлата пътека.

2

Залутани влъхви низ мрачна пустиня
друм тежък минават в среднощна тъма.
Звезда огнелика ги води.
Рой звезден се сипва, стопи се. Отмина
и глуха полунощ. Притихна земята,
заспаха сто звездни кервани.
“Къде е Духа, що изходи
на Тайната пътя към огнена скиния?”
Мълчат мрачините,
задиплени в тежки савани,
от скръб изтъкани
Най сетне звездата се спря
навръх планината, що дига гранитно чело
над ширни пустини.
Пръст огнен разсече небесното лоно,
зорница червена изгря –
и рукнаха звездни порои;
и кипна море от обрадвани песни,
от звуци тържествени, строги, магесани,
които отвеждат душата в чертога небесен,
в алмазния трем на предвечното Слово.

МЕЛХИОР

Нощта пред стъпките Ти, Властниче, корона
от сребърни звезди е снела –
и жрицата-зорница пази я.
Оставил блясъка на слава тронна
за чистия сапфир на мъдростта,
червенолик мъдрец от Азия
Ти носи злато в чудотворна ваза.
Пред тебе пада с почит
брамина Мелхиор,
синът на Индия гореща.
Към тая пещера отколе сочат
лъчите на звезда новоизгряла.
Свещен кинор
повтаря вещо
пред Тебе песента, що пее целий свет:
“Ти носиш вест от светлата нирвана,
Ти носиш вечния завет
на Бога и човека.
Хвала на Вечната Душа, простряла
ръце към рожбата избрана,
Посемсега до века!”

ГАСПАР

Пред Тебе, Жрецо светлочел, припадам ничком:
благоуханна смирна Ти принася в дар
владетелят на много племена, въздали,
хвалебна жертва на Създателя:
Гаспар гадателят,
от Африка, синът на Крокодила,
пред тебе снема своите сандали.
Ти слизаш в страшните води
на Мъката: вземи това, що е родила
земята – в дар на Този, Що гради
на Милосърдието храм от пламък и звезди.
Хвала на Силата,
която свързва нов завет
между Небето и Земята.
Хвала на бялата Река –
Ръката свята,
що слага Млечен Път от Бога до човека.
Хвала на Вечната Душа, простряла
ръце към рожбата избрана,
посемсега довека!

АРТАБАН

Денят пред лика ти, Пророче, жезъл златен
е снел. Зората свири с бялата тръба
на надеждата.
Благоуханен ладан
и кедрова смола Ти нося в дар.
Учителю, благослови
владетеля на островите, Артабана,
и неговите данници – левити,
готови да Ти служат
посемсега довека.
Ти идеш от лазурната Земя Обетована,
Ръка простираш
от Бога към човека.
Хвала на Вечната Душа, що бди
над рожбата избрана.
Ний чакаме алмазний херувим да мине
над пещерата и да огласи
с благословия пурпурния ден,
що носи на чело си сплитък от ясмини
и слага слънце пред лика на сетний Посветен.

3

Ангели стройно над бездни политат и пеят – вещаят;
песен сияйна трепери в лъчисти талази надолу;
бели крила се кръстосват над светли чертози от пламък.
Песен стогърла разбужда заспали тъми,
пърхащи надземи;
над пещерата витаят
златни видения:
огнени замъци
впиват в небето
кули лъчисти;
втренчени бледи моми,
бели, безплътни,
сякаш молитва – се носят нагоре;
златни кадилници трепват – разсипват измирни кадения –
дъжд от алмази ръми:
странни, безплътни видения
пърхат и чезнат.
Песен стоуста, стокрила, стоока в небето гърми.
Ангели златни над бездни витаят.

ХОР НА АНГЕЛИТЕ

Слава Богу в небесата,
мир по цялата вселенна,
в людските сърдца,
божията кротост нека разцъфти!
Ти беше сам едничък,
а стана множество, безброй;
Ти стана – цялата вселенна
и цялата вселена оживи со своя дух.
Реките са кръв на сърцето Ти,
океанът е Твое сърдце,
търперливата орница
е Твоята кожа,
вулканите – Твои уста,
звездите са Твои зеници.

Твойта златна лъчезарност,
оживила слънце и звезди, угасна
в мрачния
сън на камъка, когато Ти заключи
себе си в скалите, глината и чернозема,
в рудата, в дълбоката тъма на
хладно земно лоно.
Дълги векове земята спа
тоя тежък сън, но Твоето сияние
проблясваше от миг на миг
во веселия лъсък на алмаза,
смарагда и рубина;
възторжената зеница на златото
напомняше за Слънцето,
заключено у земните недра.

Ти облече своята душа безкрайна,
раздробена на зърна и семена,
в изумруденото рухо
на треви, дървета, билки, папрати и водорасли.
Дълги векове земята спа
тоя сън безмълвен,
но и тогава Твойта кротост
отваряше уста
в усмивката на крина, палмата
и златната пшеница.

Ти разкъса себе си на мириади
пламъци, трептящи от неутолена
жажда за живот, и насели телата на
птици, риби, червеи,
пеперуди, зверове,
бръмбари, влечуги;
но и тогава Твойта сила
гърмеше в мощний рев на лъва
невинността Ти пърхаше
в летежа на руменооки гълъби,
а кротката Ти доброта поглеждаше
во влажните очи на вола, зебрата и слона.

Слава Богу в небесата,
мир по цялата вселенна,
в людските сърца
Божията благост нека разцъфти!

ХОР НА ПРОРОЦИТЕ

Ти, който даваш хляба на сърцето,
Ти, който одъждяваш с манна
пустинята, където скитат нашите души,
залутани, отчаяни и прегладнели:
смили се, Боже, дай ни
трошиците на любовта, зърната
на благо милосърдие!

Ний бяхме всички в Тебе –
души кърмачета,
които Твоя трепет
божествен хранеше,
да станем съвест на Човека,
да станем огнено сърце, което
тупти за всички страдащи
и трепка с Твоя трепет.

Ти слезе от небето лъчезарно
и влезе в лоното кораво на земята,
в жестоките притискащи недра
на общото страдание, о, Боже!
И Ти, о, вкаменяла Светлина,
Ти страдаше самин в родилни мъки,
доде родиш вселенната от люде,

додето се изтръгнеш
из кремъчните стискащи прегръдки,
додето светнеш в мириади искри,
в безброй души човешки,
понесли Твоя лик
и Твоя
светлик
нагоре, все нагоре, –
към изначалний Мрак,
за да го озарят и
да го превърнат в океан от лъчезарност.

И ето – Твоята душа
се въплъщава в нас:
Ти, Слово Божие,
Ти, Слънчева Уста.

Безплътните ангели
са твои ръце,
неспирните вихри
са Твои вестители,
а бурята – Твое пришествие.
Тъмата е Твое мълчание,
светликът е Твоята радост,
земята е Твоя снага,
звездите са Твоите думи.

О, Боже, Който даваш хляба на сърцето,
о, Боже, Който одъждяваш с манна
пустинята, където скитат нашите души,
измъчени, отчаяни и зажаднели:
смили се, Боже, дай ни
росата на великото милосърдие,
дъжда на блага обич!

Ний бяхме всички в Тебе –
души-близнаци,
които, Твоята всеблага грижа
кърмеше, галеше и пазеше,
додето порастем
да станем зов към Бога у Човека,
да станем слънчева пътека,
що води всички страдащи
в блаженството на вечната Прегръдка,
на Твоята Прегръдка, Боже!

4

Трепет извива водите на светло Кръщение.
Слънцето – бляскав потир –
пламък разлива над къдрави ледни води.
В химни свещени е
огнена твърд зазвучала: алмазни следи
гълъб запалва в талазите ведри;
ангели трепкат, простират
пламенни, пърхащи в злато крила.
Сепват се ледни води – над лазура преливат
слънчеви пламъци,
блясват рубинени бурни талази.
Сякаш се пръкна потайна ръка – и потира
в сини бездънни простори потъна: бразди
златни насече през пламък – води.

Светли крила от алмаз огнен гълъб разперва
в пламнала твърд – и се сипват рояци звезди,
рукнали в буйни потоци. Небето разтваря
своите светли чертози – да влезе
Младоженеца: Христос.

И ето – в бурята на огнено небе,
накитено с пурпурени цветя – светкавици,
пламтят за младия Жених алмазни горници
и чакат кротката Му стъпка
да ги благослови.
А ние, с вехти туники, крепим лампада:
дванадесет апостоли, сединокоси, стари
като света. Потайна нощ припада.
С наведени глави
ний кретаме. Блестят над нас далек
небесните алмазни горници,
а ние – в мрак настръхнал – с морни си
ръце едва крепим угасваща лампада . . .

ГЛАС НА ЖЕНИХА

Аз слизам вниз водите на Скръбта,
в потока на вселенското Страдание –
– о, кой ще дойде с мене? – –
Аз чакам светло причащение
в нощта на Мъката и на Позора –
– о, кой ще плаче с мене? – –
Аз чакам мълния да ме удари
с крила политнали към пъкъл –
– о, кой ще пламне с мене? – –
Аз нося вест от горе
и огън – да запаля вси сърца –
– о, кой ще тръгне с мене? – –

Аз търся тъмните души
да пламна в тях подобно слънце –
о, кой ще ме приеме? – –

5

Тъмнее Гетсимания.
Молитви сглъхнали
и хлипащи стенания
се стапят в нощ беззвездна.
Над черната стена на Божий Град
се дигат бели сключени ръце
и благославят цялата вселенна.

Видения налитат сънната душа
На Йерусалим –
И плачат, стенат, укоряват
С езици пламенни
Избрания Народ:
Народа коравосърдечен, що избива
Пророците си с камъни.

“Аз нямам брат,
аз нямам свои, нямам мили …
О, бледни лунни лилии,
лъхнете ледни благовония
над моето лице! Елате
при горкия самотник, смели факлоносци!
Над мене черна нощ отроня
въздишки кървави,
а пъклени джелати
за мене острят клинове и кръст коват …
О, страшни факлоносци, как се впива
в сърцето ми ревът
на вси отчаяни, скърбящи, огорчени,
на вси безчисли грешници, погинали жени,
недъгави деца! Плачът им ръфа моята душа,
над мене стене
Стогърления вик на призованите
под страшните Везни,
претеглящи греха на болните сърца,
о, страшни факлоносци!”

В неутолените алкания
На грешници, разпътници, лихвари и злодейци,
Първосвещеници на похот и царици
На стръвен грях –
Тъмнее Гетсимания.
Прокоба люта в долините тътне,
Отглъхват кипнали стенания:
Ще падне в кърви властен вожд,
Комуто цял народ е пял “осанна!”

В нощта изхлипват устни ожаднели:
“О, бдете с мене тая нощ! …”

А чашата е страшна и горчива:
вселенското Страдание я пълни с мълнии.
В тъмата съскат адски куполи
и порят с гръм небесна твърд …
Прокобата за близка страшна смърт
изригва жупел и
отровен чад, от който губи свяст душата.

Принесена е Жертвата.
И страшните Везни са
утихнали. В нощта се носи звън; кове
сред каменната площ
на Божий Град невидима десница
три черни кръста. А глас пак в тъмнини зове:
“О, бдете, бдете с мене тая нощ! …”

Заспали под скалите, те не чуват. Сън нелеп
е покрил очите морни. Свършен е изкуса:
в земята се разтваря тъмен склеп.
За сетен път звучи гласът на Иисуса –
и скръбни думи черна нощ разнесе:
“О, спете! Свърши се свещената трапеза:
орли ще разнесат небесний хляб …”

6

Над страшната стена, опръскана
С кръвта на всичките пророци,
Се вие стръмен друм: по него
Е тръгнал цял народ – да гледа
Страданията на Месия.

На Галгалет три кръста се чернеят.

В небето мрачно се възправя образът
На Исполин, разпънат над земята,
Над бездните, над греховете.
Очите Му блестят като слънца,
Ръцете му прегръщат цялата вселенна.

На Галгалет три кръста се чернеят.

7

Стихна последната ропотна клетва и гневна закана;
кървави гвоздеи жилят плътта – и ръка на
бяс изкусител запалва огнища в нощта.
Трънена рана
огнен венец е изплела на челото бледо.
В чемерни мъки плътта
мудно догаря. Бледнее луната,
капят звездите една по една.
С радост народ от джелати ще гледа
страшната смърт на Месия.
– “Свърши се ! … ” Стара жена, непозната,
сбръчкана – сълзи зарони,
ничком под кръста припаднала.
Мрак препълзя над земята,
мрак стисна всички души.

Трепнаха всички сърца: орисия
тъмна над люде зашъпна . . .
Черни коне полетяха, заблъскаха кървави брони,
лудост просъска в очите на латници,
лудост разклати земята.
Мълнии свиха камшик над тълпата,
пръсната в уплах надолу по стръмния друми.
Ето – зашепнаха палми и кедри,
ето – засъска змия в съвестта –
в черната съвест на всички събрани.
Град от звезди се посипа в порои,
мигом продрали нощта. Стръвен ужас плени
всяко сърце. Всеки образ е блед.
В гръм се раздира нощта. Опустя Галгалет.

В мрака над кървави страшни стени
кръстове три се злокобно чернеят.

8

Умря Христос. И взе го Сатаната,
положи го в склеп от мрамор и проля
благоуханно миро вред по стъпалата.
Събра отвред безчисла сган,
що тачи мъртвите снаги на боговете, –
и тръгнаха в безкрайно шествие –
на тленний труп да принесат
кадения, благоухания и песни.

През ранна сутрин,
когато плачеше небето по смъртта на своя Бог,
когато страдаше земята в жал по своя Бог,
когато слънцето от скръб забрави да изгрее,
паломници се сбраха: мършави ръце
като стъбла безлисти се възправиха нагоре.
И песен огласи простора на мълчещата земя –
и песен огласи скърбещите ливади на небето –
и слънцето изгря тогава: то видя
Тълпата, сбрана да оплаче мрътвий труп, –
тълпата, сбрана да рече “Осанна!”
пред тленний труп на Оногова, който не умира …

Зачул нелепите литании пред гроба,
Христос разкъса бяла плащаница,
разтвори сънен поглед, морен от видения,
и прокълна безумните поклонници.
Посред бесовската зловеща литургия Той престъпи
разбити каменни прегради – и пред тях яви се.

– “Кои сте вие?” – рече Той. –
“Кого оплаквате? Трупа ли
очаквате да ви изкупи, живи трупове?” –
А после бръчка на горчивина се сви
по светлото лице – и Той продума тихо:
“Нима за тая сган обезумяла
изпих горчивия потир? Прости им, Отче мой,
че те не знаят,
що вършат!”

И сепнаха се сбраните паломници,
та рекоха: “Това е бяс”. – Или – :”Я вижте,
молепсан от проказа грешник що говори!
Не го е грях – да хули Бога!”
А сред сганта лукаво
усмихна се един и каза: “Що ли дири
между благоговейни люде
безумец бесноват? …”
И клетва всеки фърли с гняв по Него.

Но спре смехът горчив на Иисуса –
и бръчката се вмиг стопи.
Небето екна от лъчи и песни,
покриха ангели безбройни небосвода,
зари разбиха пещерният полумрак;
а люти скорпиони плъзнаха
сред мирото благоуханно –
и аспиди се сплетоха като венци
пред мраморните плочи на светия гроб.

9

Из Млечний Път блещукат огнени корони:
разпръснат Зодиак вести молитва в звездни низове.
Алмаз подир алмаз се рони
над тъмни кипариси:
ръце – издигнати нагоре за молитва.

Христос минава по алмазните оазиси на зодиака,
завършва светло Възнесение
на колесница от комети, огнени цветя и пламъци.

Коне от буря, шибани от мълнии, разсичат мрака,
минават седмоцветни мостове и лунни замъци,
морета от сапфир и ручеи от бисер.
От светлите подкови аметистови
звезда подир звезда се рони.

И сепнат Зодиак вести молитва в звездни низове,
Из Млечний Път играят в блясък огнени корони.

10

В алмазните градини на Колхида
се носи презнощ песен вдъхновена.
И ето – в златна колесница иде
Хрестос в съзвездието на Овена.
Нощ мургава понесе на глава си
корона – и пътека набеляза.
През пламъци и звездни саркофази
Христос навлиза в знака на Телеца.
Небесните везни се бурно клатят:
минават – на чела с лъчисти знаци –
Кастор и Полукс, неразделни братя.
Христос пристъпва в трема на Близнаци.

Четворни са небесните премежди
през прилива и отлива на мрака.
Христос во изумрудени одежди
дохожда всреднощ в царството на Рака.
Змията многозвездна съска властно
и в огнени се пръстени изгъва.
А златен кораб цепи пяната безгласно:
Христос минава дверите на Лъва.
Клас житен стройно зрее и налива
зърна златисти – и звучи припева
на ангели, на жътва що отиват:
Христос дохожда в светлий кът на Дева.
Извиват огнен танц звездите златокоси
в поляните на китни небосклони,
а чудно шествие в нощта се носи:
Христос навлиза в знака на Къпони.
Огърлица блести сред Пътя Млечен
и бисери пропъстрят звездна броня.
По мрак се сипе тръбен зов далечен:
Христос е в царството на Скорпиона.
Ранен кентавър в мъки се извива,
над него птици слънчеви криле са
разперили като лъчиста грива.
Христос дохожда в трема на Стрелеца.
Жрец шъпне заклинания: с десница
насочва меч към луна златорога.
Но – ето с гръм престига колесница:
Христос пред дверите на Козирога.
Бучат небесните води и тътне
лазурна вис над звездната алея;
разнася се отек на звуци смътни:
Христос – пред царството на Водолея.
Завършва се алмазната верига,
угасват в мрачината звездни нимби:
Христос в дванадесетий час пристига
и спира в светлий храм на двете Риби.

11

Затихнал е гърмежа на отровния талаз
по улиците на греха; измъчената гмеж
доспива мъртвия си сън през тоя късен час,
убита от умора. Но зад ненаситния летеж
на заблудените души, които мъчи стръвна сласт,
се чува Иисусовия кротък глас . . .

В разпътната стъгда пълзи греховна мрачина:
там пак реве съблазънта на гибелен порой,
а над града трепери страшна кървава луна
и сбира на безумен пир митарите безброй.
Но глъхне Иисусовия глас в свещена тишина
зад кървавия хленч на всякоя жена . . .

12

В детинството, накитено с алмази, върху склона
на приказки и златен чар унесен,
ти слушаш ведра непорочна песен,
загледал простите черти на селската икона.
Когато младостта кипи и грешното жерло
повлича твоята душа, дочуваш ти
глас кротък в тебе да вести:
“Вземете, яжте: туй е моето Тяло!”

И в тежкий поход към Земя Обетована,
презрял съблазънта на всяка грешна стръв,
душата ти долавя зов на песен странна:
“Вземете, пийте: туй е мойта Кръв!”
И в старостта повяхнала, с наведен лоб
на черната земя пред сетната бразда,
ти виждаш образа божествен на Христа
в наведения кръст, забит над твоя гроб.