Съвместна публикация с КНИГИ-НЮЗ
Стоян Вълев, редактор на КНИГИ NEWS:
– Ето че и Бойко Златев напусна потъващия кораб, именуван „България”… Защо бягате?
– Не е бягство. Просто следвам звездата си. Надявам се един ден тя да ме върне отново в България и тогава да мога да бъда по-полезен на страната си, отколкото досега.
– Издаваното от Вас списание „Палитра” е може би най-любопитната проява на духа в българската култура през последното десетилетие, каква ще е съдбата му?
– Благодаря Ви за високата оценка. “Палитра” ще продължи да излиза, независимо къде се намира редакцията. Ще продължим да популяризираме българската култура и история, както и да представяме талантливи млади творци. Понастоящем имаме сътрудници и в Европа, и в Америка, и в Азия, и се надяваме в бъдеще международното сътрудничество да стане още по-интензивно.
– Поредният, дано не е последен брой на списание „Палитра” е посветен на Людмила Живкова, публикуван е даже обективен некролог на Богомил Райнов – какво се опитвате да реабилитирате?
Опитваме се да припомним на по-възрастните и да запознаем младите хора в България с културните достижения на страната ни през 70-те години, за които решаваща роля има Людмила Живкова като председател на Комитета за култура и културен деец с висок международен авторитет. 65-годишнината от рождението ѝ, макар и да не е кръгъл юбилей, ни дава възможност да съизмерим нашата съвременност с осъщественото по нейно време и да се запитаме защо много от нейните уж крехки “пясъчни кули” стоят и до ден днешен и мълчаливо ни напомнят, че, ако и на думи да сме много по-свободни, не сме направили и опит да съградим нещо, което макар и бегло да напомня проектите на Людмила Живкова по дълбочина на замисъла, мащаб и величественост.
– Какво се случваше през годините с българското сдружение „Рьорих”? Нещо сложно, комай…
Това е много широка тема, която изисква отделна статия. Ако трябва да кажа накратко – случваше се трагедия по Мережковски. В статията си “Болшевизмът и човечеството” Мережковски пише за противопоставянето между дълбоките и плоските и казва, че “плоските водят борба срещу дълбоките, за да ги изтребят или да ги направят подобни на себе си”. Подобно разделение на два типа прави и Николай Райнов в статията си “Мистика и безверие”.
Конкретно в полето на сдружението за дълбоките беше характерен стремежът за философско осмисляне на Учението “Жива Етика” и прилагане на принципите на учението във всекидневния живот, стремежът към лично усъвършенстване, разширяване на съзнанието и повишаване на общата култура, готовността за споделяне на собствените знания и опит, постоянният безкористен труд и творчество за общото благо без получаване на облаги лично за себе си, уважението към личната свобода и индивидуалния духовен път на другия, изграждането на хармонични взаимоотношения с околните, толерантността към различните, възпприемането на многообразието в науката, изкуството и изобщо в живота.
Може би централното, което характеризира дълбоките, е оста на вярата, около която се гради животът им. Именно на тази вяра се опитват да посегнат плоските, които постоянно назидават, поучават и наставляват другите, вместо да се опитат да усъвършенстват себе си, нарушават принципите на доброволното сътрудничество, посягат на свободата на мисълта и свободното творчество, стремят се да се разпореждат с личния живот и времето на сътрудниците си, изпитват страх от талантливите и способните хора (защото те самите не умеят да творят, а само да копират и подражават), пресичат всички инициативи, които не могат да контролират, домогват се до властови позиции и се стремят да укрепят властта и положението си чрез всяване на разединение, недоверие и съмнение и раздор, не вършат нищо, което не им носи лична изгода. За да скрият образа си, постоянно говорят красиви приказки за общото благо и същевременно обсипват околните с недоверие, подозрение и постоянни обвинения, за да не им оставят време да се замислят върху ситуацията. Във всеки нов човек плоските са склонни да виждат потенциална заплаха за себе си и постоянно са обладани от страхове. Най-характерното при тях са невежеството и фанатизмът. Според Николай Бердяев, “Човекът, в когото нетърпимостта е достигнала до нажежеността на фанатизма, подобно на ревнивеца, навсякъде вижда само едно и също, само измяна, само предателство, само нарушаване на верността към единното, той е подозрителен и мнителен, навсякъде открива заговори срещу възлюблената идея, против предмета на своята вяра и любов.” Възлюблената идея, разбира се, плоските също я схващат плоско.
Тези два типа рядко се срещат в чист вид и следва да бъдат схващани като полюси, между които всички ние се намираме – по-близо до единия или до другия полюс. В сдружение “Рьорих” обаче се осъществиха процеси на ускорена поляризация и постепенно с течение на годините плоските изтласкаха от сдружението всички останали.
Процесът протече стъпаловидно. След основаването на сдружението през 1993 г. в продължение на няколко години то привличаше като магнит всички, на които бяха близки творчеството и философията на семейство Рьорих и на руските учени и философи-космисти Николай Фьодоров, Владимир Вернадски, отец Павел Флоренски, Константин Циолковски, Александър Чижевски. Два пъти в месеца се провеждаше лектория в Руския културно-информационен център в София. През 1995 година в национален музей “Земята и хората” се проведе международна конференция по случай 60-годишнината от подписването на Пакта Рьорих за закрила на паметниците на културата. В тази дейност на сдружението участваха не само членове, но и широк кръг от симпатизанти на сдружението – хора на различна възраст, с различни професии и интереси, всеки от които допринасяше за обогатяването на културния му живот. По-късно сдружението взе участие в международната кулурна акция “Камбана на съвестта” в подкрепа на изпълнението на завещанието на Святослав Рьорих. А през 2002 г. в Софийския университет и Столична библиотека беше представена документална изложба по случай 100-годишнината от рождението на Юрий Рьорих.
Същевеременно обаче, в края на 90-те години, по време на ръководството на Тодор Ялъмов, започна плавна подмяна на дейността на сдружението – преминаване от изучаване и популяризация на творческото наследство на семейство Рьорих към разпространяване и продажба на т.нар. “технически копия” на картини на Рьорих. Изработката на тези копия е бавен и технологично сложен процес, като в крайна сметка резултатът е толкова далеч от оригинала, че много хора остават отвратени, мислейки, че тези копия адекватно представят творчеството на художника. Освен това има научни изследвания, според които за разлика от оригиналните картини техническите копия могат да имат много негативно въздействие върху аурата на човек и оттам – върху здравето. В началото г-н Ялъмов донесе тези копия от гр. Самара (Русия), където те се произвеждат с твърдението, че те са подарени на сдружението. После съобщи, че подаръкът е при условие, че сдружението прави изложби на тези копия, по-късно се оказа, че е поел задължението да продава тези копия и започна да ги продава. В крайна сметка се оказа, че не е в състояние да даде какъвто и да било финансов отчет за това, което всъщност е правил.
След отстраняването му от ръководството на сдружението г-н Ялъмов си основа клуб, който понастоящем се нарича “Национален клуб Приятели на Рьорих”. Първото, с което клубът се изяви в общественото пространство, беше да покани от Русия известния с клеветите си срещу Рьорих “писател” Александър Сенкевич. Показах на наши литератори един от опусите на въпросния автор с молба да определят жанровата му принадлежност, тъй като аз самият не бях в състояние да сторя това. Един от тях след като прочете текста удивено възкликна – “и такъв жанр ли има вече – да се клеветят хората?!” Други сметнаха, че става въпрос просто за болен човек. Та г-н Ялъмов покани А. Сенкевич у нас на “Откриване на изложба на картини на Н. Рьорих” и то “по случай 70 години от основаването на Българско дружество “Рьорих””. Естествено, вместо оригинални картини имаше сурогат, т.е. технически копия. А организацията на Т. Ялъмов няма нищо общо с дружеството, основано през 30-те години по инициатива на Николай Райнов.
В същото време членовете на сдружение “Рьорих” решиха да изберат за председател един млад и енергичен юрист – Марга Куцарова, която да изведе организацията от обърканото състояние, в което се намираше. И попаднаха, както се казва, “от трън на глог”. Въпросната госпожица се прояви като олицетворение на всичко онова, към което се стремят плоските и реши да поведе необявена война с представителите на интелигенцията в сдружението. В самозабравата си стигна дотам да се обяви за избрана да изведе българския народ на ново стъпало от неговото еволюционно развитие и да утвърждава, че само под нейно ръководство членовете на сдружението могат да работят за общото благо. И всичко това – без който и да било да ѝ е гласувал доверие за каквото и да било духовно водачество.
В резултат от сдружението бяха изтласкани неговите учредители като скулптора Владимир Гиновски, поетесата Калина Ковачева, издателя и журналиста Алексей Скворцов и много други. Младите хора в сдружението също бяха отблъснати от бездушното отношение на М. Куцарова, която пренебрегваше техните инициативи и целеше единствено нейното име да звучи, за да може да се представя като “единственият човек, който върши нещо в сдружението”. Защото наличието на сдружение подразбира сдружаване, а не управление с командно-административни методи. Да не говорим за параноичните страхове на председателя, че някой млад човек може да спечели доверието на членовете и да заеме вместо нея председателското място или просто няма да подкрепи нейната кандидатура за председател. Поради тези страхове беше отказано членство в сдружението на редица хора, сред които Красимира Вълканова (художник и педагог), която първа представи творчеството на сем. Рьорих в българското интернет пространство. Вместо напусналите и изключените бяха приети в сдружението близки роднини и приятели на председателя, без да са допринесли с нещо за неговото развитие. Същевременно сдружението се преименува на “национално” без какъвто и да било опит промяната в името да намери отражение и в реалната дейност. Двамата със съпругата ми Дияна бяхме измежду последните напуснали, тъй като първоначално имахме много голямо доверие в М. Куцарова и до последно правехме опити да променим нещата и се надявахме на по-добро развитие. Но в един момент осъзнахме, че е осъществено предателство спрямо етичните принципи, на които сдружението е било основано, че в сдружението няма повече пространство за свободен творчески труд извън диктата на председателя, а и хората, с които бихме могли да сътрудничим, вече са си отишли. Тогава (2002-2003) под различни предлози се опитаха да ни попречат да напуснем, дори прозвучаха думите: “Кой ще работи, ако и вие напуснете?” И когато все пак напуснахме, бяхме изпратени с канонада от клевети, които не стихват и до ден днешен.
Днес в ръководството на сдружение “Рьорих” останаха само лица, които не са създали през живота си нито произведение на изкуството, нито стойностен научен труд и в пространството на българската култура не представляват нищо повече от едни добре закръглени нули. Това е тъжно, но не и чудно, тъй като присламчването към едно велико име е единственият начин да блеснат за подобни бездария.
Всъщност заслужава да се отбележи, че най-видните наши съвременни интелектуалци, свързани с Рьориховото творческо наследство – Богомил Райнов, Антон Дончев и Светлин Русев – явно са усетили достатъчно рано негативните тенденции в сдружението и проявиха достатъчно мъдрост никога да не станат негови членове. Не без основание тяхното отношение към сдружението винаги е било доста резервирано, въпреки че са подкрепяли отделни градивни инициативи.
В крайна сметка страшното е не случилото се в рамките на една отделна обществена организация, защото за разлика от човешкия дух организациите са смъртни, колкото настъпилият погром в сферата на човешките отношения и стремежи, угасеният ентусиазъм и порив към творчество, красота и обществено единение в името на културата – все неща невъзстановими или възстановими единствено с много продължителни усилия.
– Имате интерес към „морфологията на историческия процес”. И ще се наемете ли да се опитате да обясните на какво се дължи страшната духовна катастрофа, която преживяваме, ние българите?
– Не мисля, че морфологията на историята понастоящем е в състояние да даде отговор на този въпрос. Доста е съблазнително да търсим причините за катастрофата в действието на някакви обективни закони, на които не можем да противостоим.
През 80-те години Збигнев Бжежински състави една таблица, в която въз основа на редица параметри, отразяващи както материалното благосъстояние, така и духовната ситуация, се опита да измери стабилността на социалистическите общества. Най-добри са резултатите на Китай и България, като България дори изпреварва Китай по някои показатели. И изведнъж, без да е имало нито война, нито катастрофално стихийно бедствие, следва опустошителен срив и години наред задаване на въпроса “Как да излезем от кризата?” При това повтарящите този въпрос често сами задълбочаваха кризата – и със своите неадекватни действия или бездействия, и с толкова характерните постоянни оплаквания и вайкания за това колко сме зле. И продължавахме да ставаме все по-зле, защото словото притежава заклинателна сила.
Според Лев Гумильов поетите са първите предвестници на пасионарните тласъци, които създават и съживяват народите. Може би именно пренебрежението към словото и към неговите носители е една от основните причини да преживяваме настоящата духовна катастрофа.
– Понякога си позволявам да си помечтавам – например да се напише история на български спиритизъм, история на българските духовни търсения, увлечения и лутания по отношение на будизма… Но нямате ли чувството, че днешната интелигенция е твърде антидуховна? Атеизмът до 89-та продължава да шества, под други форми…
– Наистина, българският аналог на “История на теософията в Русия” от Силвия Кренстън все още очаква своя автор, който да събере и да направи широко достояние разпръснатите по множество архиви материали за историята на българските духовни търсения.
А бездуховността наистина продължава да шества, най-вече под формата на лицемерието. Нека само си помислим как биха реагирали много от определящите себе си като православни християни и осъждащи “опасните секти” (не казвам, че няма наистина опасни секти), ако техен син или дъщеря реши да поеме изпълнения с трудности и изпитания път на православното монашество. Дали няма да се окаже, че всъщност се страхуват децата им да не поемат по духовен път и само лицемерно прикриват страха си зад маската на загрижеността?
Чуват се и много негодувания за това колко били бездуховни свещениците, но колцина от негодуващите могат да кажат, че активно участват в живота на своята енория?
Духовните търсения днес биват изтласквани към периферията на обществото и дори когато в медийното пространство се заговори за религия, на преден план се извеждат политическите и комерсиалните аспекти.
– И така стигнахме до проблема „Богомил Райнов” – по повод смъртта му публикувах мъничка информация, която предизвика грандиозна полемика в един от форумите – опонираха ми, че Б. Райнов бил „некадърен писател“, „твърдокаменен комунист“ и т.н. Не пожелаха да отчетат един простичък факт, че Б. Райнов е сложна и противоречива личност…
– Нека онези, които наричат Богомил Райнов некадърен писател, да продадат няколко милиона екземпляра свои книги у нас и в чужбина, преди да правят подобни оценки. Това, разбира се, е само риторично пожелание – повечето от тези критикари вероятно не са написали и една книга през живота си.
За пореден път беше потвърдена истината, че няма пророк в собствената си родина. Новината за смъртта на Богомил Райнов беше разпространена от всички големи новинарски агенции в Русия. Тя предизвика множество коментари в руското интернет пространство, в които читателите изразяват скръбта си, че си е отишъл един техен любим автор. Нямаше нито един постинг, в който Богомил Райнов да е наричан с обидните квалификации, които му залепиха посмъртно нашенските постсоциалистически хунвейбини.
Твърдокаменен комунист? В определен период от живота си – със сигурност да. Но безспорно, позицията, която зае след 1989 г., беше много по-достойна от безспирния кадрил на преминаващите от партия в партия пребоядисани шушумиги, на който вече почти 20 години сме свидетели.
Крайно необективната статия за Богомил Райнов, публикувана в “Уикипедия”, поставя основния акцент върху прословутото “отричане от баща си”. Но ако си спомним Христовата притча за бащата и двама сина, единият от които обещава да отиде на нивата и после не отива, а другият троснато отказва на баща си, но след това отива да работи, ще видим, че въпреки всичко изречено Богомил Райнов последва баща си и отиде да работи на нивата на служението, и до последните си дни работѝ на тази нива. В противен случай не биха се появили книги като “Тайното Учение”, “Диана”, “В името на Отца”, “Людмила”.
– Какво се случва в съвременната българска литература, според Вас?
– Доколкото знам, продължават да излизат над 300 стихосбирки годишно и вероятно не по-малко на брой белетристични творби. В този поток има изключително стойностни произведения, но те често биват заглушени от шума, който се вдига около автори, компенсиращи скромните си творчески възможности с наличието на финансови ресурси и политическа подкрепа. Дори най-старият и авторитетен литературен конкурс за младите – хасковската “Южна пролет” – беше окощунен от дребнави местни политически амбиции и лишен от традиционните литературни дискусии. Получава се така, че талантливи автори остават без внимание. Според мен важното е да не се отчайват и да продължават да пишат. Горивото на празните шумотевици ще свърши и времето неминуемо ще постави всички на местата им. Съзирам оптимистични моменти в зараждащия се процес на очистване на литературата ни от изкуственото и фалшивото. Важна част от този процес е и дейността на KNIGI-NEWS.
– Списание „Палитра” е едничкото българско издание, което успя да привлече около себе си кръг от автори, обръщате сериозно внимание на търсенията в литературата, не се самозатворихте, което е тъй характерно за нашенските издания…
– Може би защото целта на редакцията беше да формира не един затворен кръг, а именно палитра от индивидуални светоусещания, многомерно пространство, в което всеки се движи по своята мирова линия, но това не пречи на събралите се да останат заедно. Със сигурност и опитът ни от миналото ни помогна да избегнем много подводни камъни по новия ни път.
Постепенно откриваме все нови и нови кръгове от спътници и съмишленици, като например създателите на сайтовете за популяризация на науката “Демокрит” и “КосНос”. Други, като кръга около списание “Български литературно-исторически сборник”, не са толкова широко известни, може би защото все още не са представени в интернет.
– Ако съдим по идеите, които изповдявате – в „За цикъла с продължителност около 500 години в световната и българската история“, то какво следва в историята ни? Цикъл от нови 500 години робство ли? Или не съм разбрал правилно?
– Наличието на цикличност в историческото развитие на България е направило впечатление още на Петър Мутафчиев. Той обръща внимание и върху факта, че докато в Първото Българско царство културният разцвет съвпада по време с апогея на военната и политическа мощ на държавата, то във Второто Българско царство разцветът на книжовността идва, когато самата държава е в дълбока криза и близо до своя край. Наистина, можем да забележим, че и в двата случая между създаването на държавата (съответно през 681 и 1187) и нейния културен разцвет има приблизително еднакъв период от време – около 200 години. Въз основа на това съвпадение бихме могли да се изкушим да приемем спекулациите на Освалд Шпенглер, според когото развитието на народите протича аналогично на развитието на живите същества и че 200 години е естественият интервал от време, необходим на българския народ за неговото културно възмогване. Третият голям разцвет на нашата култура обаче – този през Възраждането, се осъществява без българите изобщо да имат държава, което иде да покаже, че закономерностите на културното развитие следва да бъдат търсени на едно по-глъбинно ниво.
Що се отнася до 500-годишната цикличност, то лесно можем да видим например, че основаването на Охридската книжовна школа, Търновската книжовна школа и Българското книжовно дружество (прераснало впоследствие в Българска академия на науките) са разделени помежду си от около 500-годишни времеви интервали. Вероятно само неизучеността на още по-древната българска история не ни позволява да проследим този цикъл още по-назад във времето.
Този споменат от мен цикъл с продължителност около 500 години беше убедително доказан от словашките учени Палеш и Микулецки не само за развитието на отделни народи, но и за цели цивилизации. Всъщност, те само преоткриха този цикъл и му дадоха статистическа обосновка – периодът от 504 години, известен също като космическа или Платонова седмица (седем космически дни, всеки с продължителност 72 години), е бил познат още преди 4000 години в древен Вавилон.
– Прави ли ви впечатление, че българската история днес е земя непозната за съвременната ни литература? Това се дължи, според мен поне, както на забраните, които съществуват в литературата ни, така и на нарастващото като лавина невежество на пишещите… Вие как мислите, защо съществува такъв страх от родната ни история?
– Историческата тема изисква от писателя много задълбочена историческа подготовка и поставя повишени изисквания към неговото майсторство. Пресъздаването примерно на българското средновековие със средствата на съвременния български книжовен език изисква създаването на цели нови пластове на звучене в него – задача, намерила различни решения в произведенията на титани като Николай Райнов, Димитър Талев и Емилиян Станев. Що се отнася до авторите, за които историята е непосилно предизвикателство, може би е по-добре те да не се докосват твърде много до нея в творчеството си, отколкото да се повтаря ситуацията отпреди няколко десетилетия, когато Г. П. Стаматов казва, че в България има два вида писатели – детски писатели, които живеят на гърба на децата, и исторически, които живеят на гърба на миналото.
– И веднага се сещам за друга своя отколешна мечта – история на българските манастири, това би била една страшно поучителна и възпитателна книга, но кой днес би финансирал подобно начинание… Знаем прекрасно какво се финансира днес у нас.
– Една такава книга, побрала в себе си нащата духовна история, наистина би могла да представлява онова единително слово, което да ни запази като цялост, дори и разпръснати по света, и няма да позволи да се затрием като народ. Тъжно е и трагично дори, че книгите, посветени на историята на наши манастири, епархии и отделни храмове, често се издават за сметка на техните автори и то в тираж под 100 екземпляра.
– Дали не е „време да съберем камъните”? И само ако се опитаме да опознаем опита на предходниците, ще можем да разчитаме, струва ми се, на по-разумно настояще… Знам, че ще кажете – но опита на кои предходници. Ще Ви отговоря – на всички предходници, живели по нашите земи. Наивно ли звучи?
– Навремето един велик мечтател, възвестителят на космическата ера Константин Циолковски, чиито думи за космическото бъдеще на човечеството също звучаха на мнозина наивно, бе казал, че ще дойде време, когато ще трябва да съберем в едно цялото знание и опит на предходниците, за да можем да продължим напред, и че дори вярата в Перун ще се окаже полезна за нещо.
Опитът на предходниците е абсолютно необходим на нас, българите, не само за да имаме едно разумно настояще, но още повече – за едно разумно бъдеще. Нещо повече дори – необходим ни е, за да ни има изобщо в бъдещето като народ.
– И все пак защо избрахте Канада?
– По-вярно ще е, ако кажа, че Канада ни избра. Тук нашите (моите и на Дияна) научни търсения получиха висока оценка и тук намерихме най-добри условия за тяхното продължаване.
– И традиционния въпрос, който задавам на всички интервюирани тук – Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?
Каквото и по-рано – все още не достига до всички свои потенциални читатели. Но това е недостатък, който постепенно преминава с времето.