ПЪРВА ЧАСТ

Мъдростта на човека и езичеството

Omnis homo mendax
Ps. CXVI, 11.

ГЛАВА ПЪРВА: УМСТВЕНИЯТ РЕГРЕС

От универсалния словесен синтез до индивидуалната философия Езическото образование и християнското възпитание

Определение на езичеството. – Неговият характер. – Неговата същност е анархията. – Човешката воля, издигната в Принцип. – Тримурти на Кришна. – Судрасите. – Манталитет на третата каста. – Отхвърлянето й от религиозното тяло. – Хилядолетието на средиземноморското езичество. – Езичеството доминира над духовенството и учеността от четири века. – Образованието е изключително езическо. – Религиозното възпитание е сведено до катехизацията. – Неуравновесеност в полза на езичеството. – Съм и Имам. – Фринея /1/  и Ареопагът /2/. – Експериментално езичество при детето. – Бащата и майката; тяхната роля. – Училището на живота. – Къде да се намери Духа на Живота? – Богатството. – Езическа еволюция на детето. – Свещеникът и неговата роля. – Катехизисът. – Школата. – Езическата собственост.

Езичеството е едно регресиращо ментално и управленско Състояние от същността си до крайния си резултат. Неговата формула е: Primo mihi et sequere naturam /3/. To е винаги симптоматично за Революция, а не за Еволюция. То произтича от едно опорочено образование, плод на опорочено възпитание. Едното се отнася към другото както Имам към Съм, но едно опорочено от самото себе си или от средата съм, което покварява всичко и превръща дори истинските неща във фалш.

По своя характер то е философствуващо и политизиращо, антирелигиозно и антисоциално. Езичеството е философстващо и антирелигиозно, защото подчинява универсалния Разум на индивидуалния, двата обективни критерия на първия – на субективността на втория. То е политизиращо и антисоциално, защото това подкопаване на разбирането се превръща в изместване на Волята и Законността се противопоставя на Легитимността.

Периодично в своите исторически кризи, хронично в своята, онтологична природа, това болестно състояние е естествено за човешкия Дух в упадък, лишен от двата си истински критерия, които ще изследваме по-късно: Науката и Живота. То напразно издига собствената си Филомания в система под името Философия и дори Теософия, неговата същност е анархията и тази анархия е: Fiat Voluntas теа! /4/ Това е волята, на Човека. Да се издига тя в принцип, да се изравнява с неща, украсени с имена като Провидение и Съдба, това означава да не се зачита никакъв принцип. Това означава да се създадат три божества, от които двете са излишни, в това, наистина, е интелектуалната същност на Езичеството – Политеизъм преди всичко.

Фабр д’Оливе, на когото трябва да се върнем по-късно, приписа, след редица други, тази доктрина на Питагор, но тя никога не е принадлежала на този велик човек. Той познаваше много задълбочено доктрината Тримурти, която, под различни имена в Индия, Халдея и Египет, чрез Кришна измести патриархалното Триединство, това от Прото-Синтеза, споменавано от свети Йоан. Каквато и промяна да е искал да направи създателят на сегашния Брахманизъм, имайки предвид менталното състояние на книжниците судраси, той никога не е твърдял, че Брахма, Шива и Вишну са нещо различно от олицетворение на трите Сили /5/ на един и същи Бог – творящ, преобразуващ и запазващ, а самата, тази Триада е просто търсена инверсия на предшествуващото Триединство, слязло от вечния Принцип във временния Произход на Съществата и Нещата; от божествената Вселена в астралната Вселена; от Биологията във Физиологията; от Света на Видовете в Ембриогенезата на Индивидите; от Инволюцията в Еволюцията.

Манталитетът на тази трета узурпаторска каста, судрасите съответства единствено на древното начално образование и едва частично на средното. Тяхното човекоубийствено користолюбие завладя и унищожи социалната Държава /6/ на двата полуострова, метрополисите – съвременници на Ниневия и Вавилон, Алианса на храмове на славяните арийци, аргийци, ахейци и на индуските пеласги, възстановени от Орфей – Рибху-то от Ведите. Те затвориха, по отношение на религиозното Право и Онтология /7/, сетивата си, съответствуващи на висшите степени на Откровението.

Единствено някои редки изключения обикаляха от град на град, за да изкупят с цената на най-тежки изпитания проклятието на своя произход от средите на разбунтувалите се яванийци, млектаси, пинкшаси, судраси и хиксоси. Това прави и Питагор в продължение на повече от двадесет, а някои казват и четиридесет години. Дори и тогава, след цялото физическо, морално, интелектуално и духовно пречистване, Корпусите на учените-свещеници и жреци продължават да ги наблюдават твърде дълго преди да им разкрият интимните Сетива за Милосърдие и живот от Горе. В повечето случаи им разкривали само вътрешните сетива.

Що се отнася до масата от книжници, изоставили орфическото Слово заради собственото си пустословие, те са толкова далеч от Истината, която е Живот, колкото и последните роби. Във Философията те никога не видяха нещо повече от собствената си Филомания към безкрайно празнословие, казуистика и диалектика, към ментална и управленска анархия.

И въпреки всичките си усилия, това интелектуално плебейско съсловие, издигнало се в управляваща класа, си остава профанизатор на изгубената София /8/.

От Питагор до Хиерокъл /9/ се простира един дълъг като хоризонта ред от гръко-латински учения, средни и висши, които изпълват единадесет от общо шестдесетте века на най-добре документираната История на нашето земно Човечество, която, освен в свещените Книги, не отива отвъд шест хиляди години.

Ето вече четири века, откакто това хилядолетно робовладелско Езичество на антисоциалната Буржоазия е единствения модел, ментален и управленски, за всички европейски Школи, както религиозни, така и светски. Духовенството и псевдодуховенството, за разликата между които ще говорим другаде, използуват клишето на същата тази Анархия в толкова много трудове и при толкова много ученици. Те пък, от своя страна, го отпечатват върху всичко: Наука, Изкуство и Живот, Законодателство, Политика и Нрави. Но, колкото no-нататьк се върви, толкова повече калъпът принизява имитацията, която и без това е стерилна и смъртоносно опасна за християнския дух и за нашите раси.

По този начин всеки дипломиран индивид, от принца – престолонаследник до последния семинарист или гимназист, има същото тривиално образование и същия банален манталитет. Единствено има малка разлика във възпитанието там, където съществува християнско огнище при условие, че това огнище е успяло да възпитава. Но тази възможност става все по-рядка, даже е изключение, заради разпокъсването на богатството, поради лишаване на съществуването му от неговите корени, заради икономическата анархия – плод на същата класическа система, неспособна да ръководи света, който иска да управлява. Във всеки случай, религиозните образование и възпитание приключват за всички, неясно, с чистата и проста катехизация /10/.

Като се претеглят тези факти, се вижда огромната тежест на Езичеството за сметка на огромното намаляване на тежестта на Християнството. Следователно, по европейските тронове се е настанила интелектуалната демагогия на езичниците, леко смекчена с малко християнска буржоазност; същото се отнася и до Висшите Знания и до сравнителната Религия – кулминация на тази Анархия.

Не е необходимо да си велик духовник, за да разбереш, че Светлината на Тайнствата на Отца и на Светия Дух отсъства тотално отгоре до долу в тези светски йерархии. Но в същото време, същата тази Светлина, продължаваща в Тайнствата на Сина, Първосвещеник и Цар на Вселената, творящото Божие Слово, Въплътен, Възкръснал и Прославен, е изцяло замъглена от менталното и управленско Езичество.

Все пак образованието трябва да служи на Живота, а не обратно, както Законът е направен за Човека, а не Човекът – за Закона, според словата на свети Павел. Всичко това е методът на Божието Слово, формулиращо Живота във всичко и тук става въпрос за социалния живот. Възпитанието предшества образованието, защото първото се отнася до съществуването (до “съм”), а второто – до притежанието („имам”). Едното е основно, а другото – спомагателно. Но природата на класическия Дух замества Божието Слово със своето празнословие и тленното узурпира духовното. Той иска да бъде едновременно възпитаващ Разум и държавнически Разум, вечни глава и ръка. Следователно той изключва Възпитанието, защото политическата имитация на езичниците изключва “съм” и се превръща в демоничен притежател.

Може да имаш милиарди и да си нищо. Може да нямаш нищо и да си безценен. Следователно образованието не струва нищо, ако не го използуваш както трябва, също като богатството, таланта и красотата. Когато елините от Ареопага оправдават Фринея за всичките й престъпления, защото сваля дрехата си, Темида жигосва тези нерези на земната Венера за слава на римския касапин /11/. Това представлява наказателната система, която замества липсата на възпитание. Тайната е такава: социалният Живот трябва да погълне смъртта или всяка причина за колективна смърт.

Хиляда години след Зороастър Мойсей повтаря: “Нашият Бог е всепроникващ огън”. Военната история, от Вавилон до наши дни, е само един дълъг и мъчителен коментар на тези не по-малко зловещи слова.

Практическото наблюдаване и директния опит от езичеството са ежедневно пред очите ни. Това са, например, детството и юношеството, които преминават от семейството към узурпаторската политика на социалната Държава и властта, която тя има над възпитанието.

Общественото образование е като Дървото на Смъртта с корени във въздуха; неговият дух е с главата надолу. То взема от Обществото, представлявано от Семейството, една добра и истинска жива златна монета, белязана с J.C., Иисус Христос, и, като я преобръща, я превръща във фалшив меден медал, белязан с J.C., Юлий Цезар, първосвещеник и император на езичниците.

Детето е един бял лист, на който може да се напише всичко, Небето или Ада. То е една скъпа човешка дива фиданка, върху която могат да се присадят всички цветя от двете дървета на Рая. От дясната му страна, невидим, стои един Ангел на Светлината, но отляво е черният Демон.

Ангелът носи седемте светли дара на Светия Дух, на Универсалното; а Демонът носи седемте мрачни подаръка на индивидуалния Себе-Дух.

Следователно, още от люлката започва борба между християнската Революция и езическата Реакция и тази невидима битка между Светлината и Мрака може да се проследи у малкото дете. И още едва стъпило на краката си, то е един очарователен прототип на истинския “сан-кюлот” /12/, единственият добър и обичан. То вече пише по свой си начин декларацията за правата на човека … индивидуалния.

Малко по-късно, според младежкото му разбиране, това ще означава, че задълженията са за родителите; но Ангелът е там, до него! Очарователно е да се наблюдава разтварянето на тези красиви цветове на ранната възраст, тези лютичета на свободната мисъл, на волното съзнание, на свободното действие със всичките им последствия, от тайно изяденото сладко до коликите и скъсаните чорапки. Но Ангелът дава знак: Религията и Обществото са тук! Иисус се представлява от Бащата, Църквата – от Майката; защото дълбочината на съпружеската връзка е съизмерима с висините на вечния Живот.

Блажена е майката, защото в нея живее светия Дух, тя е щастлива да поеме задължения, продиктувани от любовта, да удовлетвори новозараждащите се права на децата. И нейната любов няма нужда от крила – колко тежки са те!, няма нужда от свобода, от мисъл, от съзнание, от действие, на нея й трябват веригите, робството – колко леки са те!

Като божествения Учител, който мие краката на своите Апостоли, майката е изцяло отдадена на своето небесно слугуване, на любимата малка дива фиданка. Иисус казва: “Нека този, който иска да бъде пръв сред вас, бъде най-напред ваш първи слуга.” Думи на великия господар на Небето, които само майките могат да разберат, защото те притежават небесното разбиране, онова, което идва от Сърцето.

Вдъхвайки му своите дух и душа, заедно с живота, майката иска нейното малко цветче да стане най-красивата сред розите на човешкия и на божествения Рай. Но в хода на днешния свят и неговия дух колко малко млади жени могат да се отдадат на това ангелско робство, колко малко от можещите успяват да опазят прозорливата си любов от заблуждението на собственото си идолопоклоничество. Там именно започва опасността, от която се страхува Ангелът и на която се надява Демонът.

Люлката и малкото легло са центърът на вечната епопея, тази на Живота. Това малко усмихващо се същество е най-голямото и най-важно нещо, което може да интересува едновременно Небето и Земята, то е цялото настояще, цялото земно и небесно бъдеще, не само за семейството, но и за Обществото.

Затова божественият Учител иска да оставят децата да отидат при него, затова той казва: “Небесното Царство е на тези, които приличат на тях /13/.” Да приличат на тях означава да слушат и чуват. Като жената, детето притежава истинското разбиране, това на сърцето; то слуша всичко, което се казва, но чува само това, което се вижда. Затова възпитателят трябва да живее така, както възпитава, а не просто да образова, което е по-лошо, отколкото да остави ученика в неведение.

Единственото истинско училище е това на Живота; и всички Университети, събрани заедно, не струват колкото най-скромния му урок.

Малкият труженик учи в това училище при родителите си и с това в сърцето си, той изпреварва всички класове на университетската фабрика. От седемте черни дара на Себе-Духа той има само последните два и това е така, защото той няма нищо лично, или има малко неща, с изключение на чувствата си, които са по-скоро блага на Съм, отколкото на Имам и са единствените Истински.

Но възпитанието не бива да се ограничава до знанието да живееш на Света, защото тогава това би било само умението да изглеждаш, а не знанието да Бъдеш, което е истинското знание за Живота. Последното без първото изпълва с благоухания дълбините; първото без второто е бурканче с помада, ухаещо отгоре и вонящо отдолу.

Къде се намира днес това ухание, този дух на Живота? Рядко в душите на просветените; малко у преданите и доброволно дисциплинирани същества, свещеници и воини по призвание; често у бедните хора, тези, които носят тежестта на ежедневието без сигурност в утрешния ден, у рицарите на труда, върху чиито рамене тегне цялото съвременно езичество. Но това няма да трае дълго благодарение на интелектуалците – роби на всеобщото избирателно право и на рицарите на политическата индустрия.

“По-трудно е за един богаташ да влезе в Царството господне, отколкото една камила да мине през Игленото ухо /14/.”, казва Иисус. Богатството е всичко онова, което човек притежава лично, като се започне от образованието, и когато то е фалшиво, когато не смяташ, че си му временен притежател, отговорен пред Бог, по-добре е да нямаш нищо, защото тогава богатството само утежнява Аз-а и го превръща във вътрешно его /15/. Когато Господ препоръчва простотата на духа, той има предвид, че Животът трябва да се отразява в духа, от сърцето до главата; но ако главата е претоварена с безполезни и вредни неща, тя се противи и Слизането не може да се отрази в нея.

Затова, или не трябва да има Образование, освен начално, или цялото обучение трябва да бъде сведено до простотата, единството, принизяването на индивидуалния разум пред слизането на Божието Слово – Бог в универсалното мислене на човека.

Само така ще се възстановят трите раси на истинската земна и небесна йерархия; но да не избързваме и да се върнем към малкото, разглезено дете, за което влизането в Царството небесно е трудно. Църквата, въплътена в жената и Господ, въплътен в мъжа, са единствените възпитатели. Дете, което не чувства това господство на любовта и на мъдростта, става господар на бащиното и майчиното си идолопоклоничество. Постепено малкият разум подчинява големия, малката воля – голямата, малкият израстък – цялата градина и градинаря на съпружеския Едем.

С годините разсъдъкът на малкото същество ще си направи една вътрешна кутия за забранени играчки, един Ноев ковчег, пълен с идоли, една цяла езическа философия за собствена употреба и бързо ще трансформира тази философия в управленска воля, отначало внимателно, а после – безогледно. Настоящето се смрачава, бъдещето е черно. Демонът се смее, майката плаче, тя губи все повече правилната посока и не знае как да се оправи. Напразно призовава бащината ръка; тояги, камшици, плесници, целия арсенал на Соломоновата мъдрост са безсилни там, където невъоръжената мъдрост на Евангелието можеше да доведе всичко до съвършенство.

Ангелът се моли; корифей на седемте социални добродетели, религиозното състрадание е майка на синовното уважение. Свещеникът идва на помощ на майката. Той има нейната нежност, но прибавя към нея меката сериозност на първите две раси, тези на саможертвата – свещеническата и царската. От него струи дъхът на Светия Дух, който прогонва Себе-Духа и в който се коригира умът на непокорното дете. От коленете на майката в лоното на нейния модел, Църквата, катехизацията продължава делото. Тя подема божественото облагородяване от момента, в който то би могло да успее, когато Божието Слово, чрез майчините устни, е шепнело Словото в неговия божествен извор – Молитвата и само е давало, чрез младата жена, отговора на Живия Бог: усмивки, ласка, целувка, светлината и топлината на Живота.

Катехизисът е началното образование на Евангелието, най-доброто, което може да съществува. Но, уви, къде е следващата степен, тази на втората раса; къде е висшата степен, тази на първата раса? Все пак те са необходими и на зрялата възраст, на посветителските фази на живота, на посвещението и направляването на индивидите, а чрез техните Братства, както и чрез Реда на техните раси, за направляването на Обществата.

Евангелието носи само една Светлина, тази на вечния Живот, но тази Светлина има няколко нива, от кандилото до лампата, от лампата до Луната, от Луната до живото Слънце на съществата и на техния дух.

Детето току-що е получило първото си причастие, едва е излязло през отворените златни врати на Църквата към Града на Бог и зейват бронзовите врати на Университета, поглъщат го и се затварят. Свършва възпитанието на Живота. То е едва в началото си, а смъртоносният дъх на образованието го застига. Зад решетките, където бди Цербер, детето ще започне да слиза от нивото, което току-що е постигнало, ще се променят душата и духът му. После, пред младежа се отварят други степени на пропастта; от пуберитета до мъжествеността менталното в душата чувства, че над него тежи леденият Дух, смъртта, политиката, учеща наемниците на Управлението, вместо топлия дух на Живота.

Облагородената присадка отново повяхва и дивото надделява, жизнената, сила на сетивата побеждава тази на сърцето, и, тъй като вече не е направлявана в правилната посока, младият дух се надига на бунт или се подчинява на принудата.

А ето и магическият фенер на Езичеството, който започва да блести, да призовава и, уви, да се проектира смъртоносно в една възприемчива тълпа от млади медиуми и живи души. Омир, Хораций, Виргилий, Демостен, Цицерон, а след тях идват и всички сатурналии на философския и политически индивидуализъм, софисти и ритори, цялата буржоазна ликантропия /16/ на римската Вълчица, цялата аиготропия на гръцкия Овен.

Какво адско богатство се струпва над децата! И как биха могли те да му устоят, щом то побеждава и зрелите мъже, поради липса на цялостно възпитание, на интегрално образование, което може да тълкува една по една доктрините, за да открие грешките или истините в светлината на двата обективни критерия, с които ще се занимаем във втората част на тази книга.

…………………………

1. Гръцка куртизанка.
2. Хълм, срещу Акропола, където заседавал най-древният и върховен съд на Атина.
3. Първо на мен, после на останалите.
4. Да бъде моята воля!
5. Като единици начало.
6. Като обществена организация.
7. Наука за битието.
8. Мъдрост
9. Гръцки философ-неоплатоник, счита себе си за ученик на Плутарх. Съчиненията му разкриват морална чистота и искрено религиозно чувство.
10. Запознаване с основните принципи на християнската вяра.
11. Вероятен намек за израждането на Ареопага по време на римското владичество.
12. Революционер.
13. Които са като децата.
14. “Игленото ухо” била наричана една от ниските врати на Йерусалим
15. Тъй нареченият “себе-аз”.
16. Болест, при която болният се мисли за вълк.