ИЗПИТ, НА КОЙТО ПОСЕЙДОН РЕДОВНО КЪСАЛ НЕПОДГОТВЕНИТЕ
Голяма мъка трябва да са виждали древните балкански жители, стъпвайки от твърдината на майката-земя върху несигурните черупки на мореходните си возила. През втората половина на второто хилядолетие пр. н. е. що-годе „на ти“ с владенията на Посейдон са били единствено жителите на западното крайбрежие на Анатола. Не, разбира се, и финикийците, които се появяват на сцената доста по-късно от времената, за които говорим. И обират лаврите, заслужени от много по-стари и по-достойни мореплаватели.
Факт е, че дори по днешното българско крайбрежие са намирани и ще бъдат намирани котви, чиито датировки показват, че са били използвани още преди XV в. пр. н. е. Многобройните митове, легенди и старите историографски паметници обаче показват, че дълги векове древните жители на Средиземноморието и свързаното с него Черноморие рядко са се осмелявали да излизат в открито море. Плаванията им са били главно каботажни (крайбрежни). Вярно, че стотиците егейски острови са били плътно заселени, но е вярно също, че древните са използвали практиката на кратки прескачания от остров на остров. Нещо като преминаване на някоя баричка, прескачайки по подаващите се над водната
повърхност камъни.
Десетки са авторите, а може би и стотици, които определят цивилизацията на Минойския Крит като една от първите мореплавателни. Презумпцията явно е, че щом имаме населен остров, то той непременно трябва да е бил колонизиран от пришълци, които пък така или иначе е трябвало да владеят корабоплаването, за да дебаркират на бреговете му, прецапвайки водната пустош от най-близкия материк. Истината за силния критски флот обаче е малко нещо преувеличена и трудно се свързва с археологическите артефакти.
Поне досега не са намерени ясни доказателства, че в Минойски Крит е съществувала флота, способна да контролира откритите морски пространства край острова. Нещо повече – дори по днешните български брегове на Черно море има като цяло много повече събран археологически материал, доказващ наличие на корабоплаване през първата половина на второто хилядолетие пр.н.е., отколкото по бреговете и заливите на Крит. Може и да звучи куриозно, но е факт. С какви лодки и салове едни от най-древните заселници на острова са се добрали до него, е тема на обширен диспут. Тук ще се задоволя само да кажа, че до средата на второто хилядолетие минойците са живели спокоен живот, абсолютно убедени, че няма такъв народ или племе, които да са способни да наберат достатъчно голям флот, с който да застрашат реално сигурността на острова им.
Точно тази непоклатима убеденост изиграва лоша шега на поданиците на цар Минос и още първата по-сериозна опасност довежда до тяхната гибел и до гибелта на цялата им цивилизация.
Някъде около средата на XV в. пр.н.е. избухнал действащият вулкан на малкото средиземноморско островче Тера (Санторин), разположено на север от Крит и на югоизток от Пелопонес. Явно сеизмичните вълни от земетресението са били насочени на юг, накъдето е духал и вятърът, защото последиците от природното бедствие се отразяват най-силно на Крит, докато Пелопонес почти не почувствал, както показват археологическите данни, катастрофата.
Това не било първото земетресение, чиито последици изпитвали на гърба си критяните, нито било може би най-разрушителното. От настъпилата сред развалините паника, подсилена и от тоновете сипеща се от небето вулканична пепел, този път обаче се възползвали довчерашни любезни гости – трако/пелазгийските жители на Микене. Единични техни безпалубни черупки редовно посещавали богатия и уреден остров и екипажите им добре познавали военната безпомощност на местното население. Микенците знаели, че за минойци войната била напълно непозната като социално явление – ако изключим, разбира се, спорадичните местни конфликти, чиито мащаб трудно надхвърлял неколкостотин леко въоръжени бойци.
Микенците (всъщност обединените усилия на Микене, Пилос, Тиринт, Аргос) поели риска и организирали военна експедиция, която изненадващо дебаркарала на брега на Крит. От археологическите данни от онова време се вижда, че гордо наричаните кораби, всъщност са били големи лодки, които трудно побирали повече от тридесетина човека. Ако приемем, че два века по-късно пред Троя се изсипали около 10 000 бойци, събирани от целия Балкански полуостров в продължение на години, то (поне като логично предположение) микенските воини едва ли са били повече от 1000-2000 души, натоварени в около 50-тина лодки, тип баркас.
Това число от калпави моряци, но прекрасни сухопътни бойци, все пак е било предостатъчно за кратко време и без излишни жертви да завладее цялата територия на Крит. Археологическите разкопки показват, че на острова е нямало нито един укрепен град, а запазилите се стенописи и археологически артефакти са свидетелства, че микенските критяни на практика били почти обезоръжени. Най-големите градове на острова в онези времена приютявали средно по около 30 000 души.
Взимайки предвид особената феодална система на обществен живот, едва ли в който и да е от големите критски градове е имало по повече от 500 души, отговарящи за охраната на мира и за спокойствието на жителите му. При това тези 500 лица са били натоварени по-скоро с полицейски, отколкото с армейски функции, което пък на практика свежда способността им за отпор на евентуално нашествие близо до абсолютната нула. Още повече, че нашествениците не само били отлично обучени и тежко въоръжени потомствени войници, но имали и прекрасно предварително разузнаване.
След неочаквания, но логичен край на минойската култура долихокефалите си останали само с горчивия урок, изпитан на собствен гръб. Трагичната им съдба обаче явно оказала огромно впечатление върху останалите народи от Средиземноморието, които разбрали, че морската граница вече не е онази невидима, но безкрайно сигурна отбранителна линия, откъдето нашествие не може да се очаква. Следващите сто години станали свидетели на най-големия и качествен скок в корабостроенето. Тромавите и несигурни лодкочерупки не само увеличили обема си, но започнали и да издължават силует, а отгоре на напречните ребра започнали да се появяват и зле оформени площадки, които лека-полека се превръщали в здраво сковани палуби. Все пак това било всичко. Морето продължавало да буди страхопочитание.
Откритите му пространства оставали владение на единици луди търговци авантюристи. Дори прочутите феаки трудно се решавали да се отклонят от бреговата ивица. Когато в края на XIII в. пр. н. е. при тях попада Одисей, царят им Алкиной успокоява героя, че феакийските моряци ще го отведат читав до дома му… „ако дори се простира оттатък Евбея, която много далече лежи според разказа на нашите хора – там придружиха Веднъж Радамант, русокосия момък, да посети и да Види на Гея потомъка Титий„. („Одисея“, VII, 316-347)
В края на XIII в. пр. н. е. остров Евбея „много далече лежи“ за прославените феакийски мореплаватели. Великите пътешествия на следовниците им – финикийците – все още лежат някъде в далечното бъдеще. Не можем да виним в тази ситуация с мореплаването героите аргонавти, че пътят към Колхида им се струва по-опасен, отколкото пропадане към царството на Хадес. Та те предприемат безкрайно рискованата си акция половин век преди Одисей, Менелай и останалите волни или неволни покорители на Троя, превърнали се по каприз на съдбата в мореплаватели.
От цялата история с пътешествието на „Арго“ обаче остава една неяснота – защо Пелий изпраща племеника си да търси златното руно в Колхида. Цялото родословно дърво на Пелий и Язон е еолийско и анатолийското поверие, че само притежаването на златното руно може да осигури владеенето на трона, не би трябвало да засяга царския род в Йолк. Руното и свързаните с него ритуали и сакрални поверия са били жизнено важни за династиите на пелопиди, танаи и кадмеи, но не и за еолидите. Единственото приемливо обяснение е, че Пелий си е спомнил за тъжната съдба на чичо си Атамант, чиято втора съпруга е кадмейката Ино. Тя донася в Йолк мита за златното руно (а вероятно и истинско златно руно като инсигнация на царствеността си).
В по-късните преписи на митовете се твърди, че руното било сватбен подарък от Хермес за Нефела – първата съпруга на Атамант. Това обаче е една от поредните несръчни мистификации – първо, аркадският бог не е и помирисвал Анатолия, второ – овенът не фигурира сред свещените му животни и трето – Нефела, както твърдят митовете, предпочитала конете. Поправката на мита е изключително важна, но в случая нас ни интересува, че, тормозени от мащехата си Ино, децата на Нефела – Фрикс и Хела, откраднали златния овен (или руното му) и забягнали с него в черноморска Еея (Колхида). Чудейки се как да отдалечи племенника си Язон от полагащия му се трон, Пелий явно получава вдъхновение и си припомня тъжната история за отлетялото руно. Така страхът на един узурпатор дава тласък на вълнуващото приключение, наречено „Походът на аргонавтите„.
Само за събирането на героите в Йолк, прочутия тесалийски град, може да се изпише цяла сага. Общият брой на аргонавтите според различни автори варира между 50 и 60. Цифрата ни интересува дотолкова, доколкото ни подсказва големината на „Арго„. А той по всичко личи е бил от типа пенте-контора, т. е. с 50 гребци, разположени по 25 на левия и 25 на десния борд. Така че по-приемвлива цифра за броя на аргонавтите би била около 50 – по онова време, както и при Троянската война, а и доста векове по-късно, „боец“ е било равно на „гребец„. Корабчетата били твърде малки, за да позволяват специализация на занаятите. Все пак най-интересно си остава проследяването на пътя на аргонавтите.
Героите тръгнали смело от пристанището на Йолк директно на изток, ориентирайки се по слънцето. Силното морско течение обаче ги изненадало неприятно и вместо на остров Имброс, те се озовали на брега на Лемнос, отстоящ малко по-на юг от маршрута им. По това време на острова съществувало женско царство – лемноските жени избили мъжете си, защото предпочели по-професионалните ласки на домашните прислужнички (а не на робините си, както твърдят по-късните митотворци, тъй като в онези времена робството било само спорадично явление, дължащо се повече на вторични следствия от пиратски акции, отколкото на обществено узаконени отношения).
Еднополовата любов обаче още тогава явно си е била само заместител, защото аргонавтите били посрещнати като божие благодеяние и изпитали доста мъка, докато се откопчат от зажаднелите лемноски. Избърсвайки след бягството си с въздишка челата, героите наблегнали на по-лесната работа с веслата. Със спорен труд скоро те навлезли в Пропонтида (Мраморно море), но тук отново били посрещнати от мощно насрещно течение, което ги изтласкало на юг, докато „Арго“ бил притиснат до бреговете на долионите, подвластни на цар Кизик.
Виждайки героите и разбирайки целта на експедицията им, долионите организирали на аргонавтите великолепно посрещане с пир и всичко, полагащо се в подобни случаи. На разсъмване аргонавтите отново поели на път, този път предвидливо държейки посока север-североизток. Силното насрещно течение и излезлият мощен североизточен вятър обаче пак им изиграли лоша шега и с настъпването на вечерта „Арго“ се озовал в познатия пристан на град Кизик. Този път той не се оказал гостоприемен – в тъмнината долионите не разпознали скъпите си гости и като ги помислили за пирати влезли в сражение с тях. В суматохата младият цар Кизик бил убит, а скърбящата му съпруга сама отнела живота си и го последвала в царството на Хадес.
Тук в интерес на истината ще направим едно малко лирическо отклонение. В историческите сборници навсякъде се твърди, че долионите били от тракийски произход. Презумпцията сигурно идва от факта, че околните земи се определят като плътно населени с траки още от най-дълбока древност. Смущаващо е обаче, че Кпейто – съпругата на убития цар, е от рода на меропите. А те, както вече видяхме, са с хето/лувийски корен. Възможно е тракийският владетел Кизик да е взел за съпруга пришълка от доста по-южна част на Анатолия, но дори и това да е така, то по-логично е династичният брак да е бил сключен, когато племето на Клейто вече се е намирало в околностите на Пропонтида, а не тя да е била самотна птичка, прелетяла от любов стотици километри на север.
С любовта на Клейто се обяснява и прибързаното й пътуване към отвъдното. Митът за това си е мит, за да бъде и малко мелодраматичен. Жестоката реалност обаче е била доста по-прозаична – любимата съпруга на загиналия вожд задължително го последвала в отвъдното заедно с любимия му кон, най-добрите му слуги, бойното му снаряжение и достатъчно количества богатства, за да не изпитва владетелят недостиг и на онзи свят. Така било и по анатолийска, и по тракийска традиция, а бедната Клейто нямала никакъв избор. Горчива ирония е, че името й означава както „скърбящата„, така и „наказаната„.
Е, загубите са си загуби. Аргонавтите богобоязливо участвали в тридневните траурни пиршества и когато последните капки вино се оттекли от ритоните им, отплавали отново на изток с нажалени сърца и натежали глави. Махмурлукът обаче не размътил разума им и този път героите не поели риска да се борят челно с течението и ветровете на Пропонтида, а взели курс плътно покрай лъкатушещата южна брегова ивица. Дори и този маршрут не ще да е бил особено лесен за яките гребци, защото за едно денонощие едва успели да изминат петдесетина километра и се наложило отново да хвърлят котва на мизийския бряг. (По онова време под Мизия разбирали територията по южния бряг на днешното Мраморно море.)
Тук аргонавтите загубили героя на героите – Харкалеос, който слязъл на брега да си търси елхово дърво за ново весло и повече не се появил. Впоследствие се оказало, че изчезването му било по волята на боговете, защото имал да довършва свои си задачи. Инцидентът със счупеното гребло обаче показва, че аргонавтите наистина са се придържали плътно към бреговата ивица, осеяна с подводни скали. Логиката пък сочи, че за да счупи греблото си, Харкалеос би трябвало да е заемал някоя седалка от дясната – по-близката до брега – страна на „Арго„. А там наистина са седели по-ячките герои, за да предпазват кораба от сблъсък с брега.
След още един ден гребане петдесетимата успели да стигнат до Витиния (горе-долу днешния Истанбул, т. е. Босфора). По онова време бъдещият Бизантион бил разположен само на южния бряг, в западното устие на протока. Владеел го витинският (битинският) тракиец Амик, който ужасно се гордеел със способностите си в юмручния бой. Страстта му да претрепва невинни пришълци довела до сблъсък с аргонавтите, в който те излезли победители. Малкият брой на отряда им обаче бил причина веднага след двубоя да се оттеглят на отсрещния северен бряг.
Което се оказало джакпот. Защото попаднали на Финей – низвергнатия цар и жрец на траките от град Салмидес. От разказа му аргонавтите разбрали, че причина за нещастията му бил самият бог Аполон (Ситалк-Аболон). Финей, разбира се, разкрасил малко историята, защото пръст в цялата работа имали само жреците на Ситалк, но не и самият бог. Те като правоверни (ортодоксални) траки не могли да приемат, че един кадмей-анатолиец, при това с баща Агенор или Феникс, ще се намесва в традиционните им религиозни норми и обреди.
Още повече, че Финей сигурно се е опитал да наложи и някой друг от анатолийските си богове, създавайки по този начин революционна ситуация. Разтревожени за властта (и облагите си) ситалковите жреци бързо му спретнали преврат и го изпратили да доизживява дните си на заточение в крайбрежна резиденция.
Спасението дошло от аргонавтите, сред които били и бореадите Зет и Капаис, чиято сестра Клеопатра била омъжена за Финей. Явно между роднините по женска линия бил сключен договор. Бореадите придумали сестра си и жреците да осигурят на Финей подобаващо за ранга му битие. Той от своя страна като лувиец и братовчед на царя на Колхида Еет предал роднината си, нарисувайки на сухоземните балканджии маршрута до тайнствената за тях Еея. Договорът бил изпълнен стриктно и от двете страни и със сигурни ориентири в ръце, аргонавтите скоро стигнали устието на колхидската река Фасис.
Златното руно било на разстояние една протегната ръка. По-нататък историята е широко известна. С помощта на царската дъщеря Медея – жрица и вещерка – Язон и компания успели да откраднат свещеното златно руно. Побеснелият от светотатството и уплашен, че, загубвайки сакралния символ на властта, ще загуби и нея, колхидският цар Еет реагирал светкавично и изпратил по петите на бегълците, водени от Язон и Медея, мощна флота.
От тук започва мистерията. Според тълкувателите на легендата, превърнала се впоследствие в мит, аргонавтите се отправили на север-северозапад и достигнали до устието на Истър – днешната река Дунав. Тук вече ги причаквала изпратената от Еет флота, ръководена от сина му Апсирт. Медея и Язон устроили клопка на царевича и го насекли на късове, които разпръснали из морето.
Докато втрещените колхидци се осъзнаят, Медея и аргонавтите се измъкнали нагоре по течението на Истър, след което през притоците му Еридан и Родан се озовали в Адриатика, а според други автори – в Средиземно море около днешния град Марсилия. Пътят им обратно до Йолк продължил с ред приключения и спирки при магьосницата Кирка, край чудовищата Скила и Харибда, сирените, подвижните скали Планкти, при феаките, сред обраслите с водорасли води на Тритонийско море и сред пясъците на Либийската пустиня, при хесперидите, на остров Крит и накрая
– обратно в блажения Йолк.
Целият маршрут на завръщане на аргонавтите е някакъв кошмарен необясним абсурд, признават тълкувателите на мита. Това, според тях, се дължало на факта, че древните не познавали горното течение на Дунав и затова вярвали, че по неговите притоци може да се стигне до Адриатическо- или Средиземно море. Странното е, че хем древните не познавали Горен Дунав, хем вярвали, че той има притоци, при това с точно определени имена.
Още по-странното е, че при бягството си от Колхида аргонавтите поели на северозапад – път, който би трябвало да им бъде абсолютно непознат, ако съдим от предишните им премеждия. Много по-вероятно, а и по-логично, е героите с максимална бързина да са тръгнали по познатия обратен път, т. е. спускайки се на югозапад край брега на Мала Азия. Логично е в тази посока да ги подгони и колхидската флота, която нямала някакво сериозно основание да се втурва на северозапад – все пак легендата и по-късният мит не споменават за предател в четата на аргонавтите, който да предупреди Еет за хитрия ход с бягство в нелогичната сверозападна посока.
Ако горните разсъждения са верни (а те са), то реката, пред чието устие колхидците пресрещат аргонавтите, не е Истър (Дунав), а днешната река Къзълърмак (Червената река) на територията на североизточна Турция. Това е река, по която и до днес при пълноводие може да се стигне с голяма лодка като „Арго“ едва ли не до изворите й – а в онези времена Къзълърмак трябва да е била доста по-пълноводна. От приложената карта се вижда, че Къзълърмак се извива почти като идеална подкова, отворена на север. На около 60 километра на юг от най-южната точка на подковата в горното си течение почти успоредно на Къзълърмак тече днешната река Сейан (Сейхан), която после се отклонява на югозапад, докато Къзълърмак отново се обръща в северна посока.
Тълкувателите на мита, застъпващи тезата, че от Дунав аргонавтите се спуснали по река Рона до днешния град Марсилия, единодушно твърдят, че за героите било напълно по възможностите им да пренесат на ръце „Арго“ по суша от Дунав до горното течение на Рона. Разстоянието между най-близките точки на двете реки е приблизително същото както това между Къзълърмак и Сейан, дори малко по-голямо. В този случай ще се възползвам от тезите на тълкувателите, за да се съглася, че героите са могли да пренесат на ръце „Арго“ от Къзълърмак до Сейан. Спускайки се по нея, аргонавтите се озовали в Средиземно море близо до град Тарс (виж картата). Това била земята на лувийците, югозападната част на хетската империя или провинция Кицуватна.
По-нататък митът разказва, че аргонавтите попаднали в Тиренско море. И това е вярно. Кой знае защо обаче тълкувателите пращат „Арго“ в днешно Тиренско море край бреговете на Италия. Ако погледнем географската карта на древността, ще видим, че река Сайан излива водите си в откритото море над град Тир, т.е. в Тиренско море – истинското тогавашно Тиренско море, а не днешната географска даденост край Апенините. Изобщо, странно е, че тълкувателите на митове не са си давали и все още не си дават труда да отделят брака на недоразуменията от реалните пластове на разказа. Малко по-горе стана дума, че аргонавтите се спуснали по река Родан, за да излязат в открито море.
Според някои автори това била река Рона в днешна Франция. За съжаление тази теза се поддържа и в иначе великолепната енциклопедия „Мифы народов мира„. Авторът на статията за аргонавтите буквално заявява, че те минали през земите на келтите. Недопустимо объркване и крайно грешно тълкуване на източника, породено от смесване на две независими величини. Аргонавтите наистина минават през земите на галите. Знаейки, че френските гали са част от келтите, авторът механично обобщава двете понятия в едно, използвайки по-обобщеното „келти„. В мита за аргонавтите обаче не става въпрос за френските гали, а за галите, живели в древността в северната част на Мала Азия. Всъщност те се установяват в онези земи цели десет века след похода на аргонавтите. Явно някой късен преписвач на мита от IV-III в. пр. н.е. е използвал в текста му съвременното на него географско название на северната част на Мала Азия. Небрежността на още по-късните преписвачи и тълкуватели само задълбочила грешката. Както и в случая с Тиренско море.
В това Тиренско море се намирал островът на магьосницата Кирка, която трябвало да очисти Язон и Медея от убийството на Апсирт. Както вече изяснихме, Кирка е сестра на колхидския цар Еет и леля на Медея, т. е. тя е колхидка (лувийка). Картата на древността показва, че лувийските земи се мият от водите на Тиренско море. Така че едва ли е необходимо островът на Кирка да се мести произволно някъде из водите около апенинския ботуш.
След като получили очищение, аргонавтите поели отново на път и скоро стигнали острова на феаките. В това няма нищо чудно, тъй като по-късна Финикия се намирала само на стотина километра по-на юг от острова на Кирка, т. е. от провинция Кицуватна.
Тук пътешествениците били посрещнати гостолюбиво от цар Алкиной и съпругата му Арета. В същия ден за ужас на аргонавтите край бреговете на остров Схерия се появила флотата на преследващите ги колхи. Интересното е, че според някои митографи след убийството на Апсирт флотата на колхите се разделила на две преди да продължи преследването. Ако приемем, че едната част се втурнала директно след горещите следи на бегълците надолу по река Къзълърмак, то втората половина на флотата явно с усилено гребане се е заела да измине обиколния път през Дарданелите и да пресрещне аргонавтите в точката, където неизбежно са щели да се появят – устието на река Сейан. Като наследници на лувийците колхите отлично са познавали топографията на Анатола и на крайбрежната ивица на Източното Средиземноморие.
Така че втората половина на преследвачите е можела спокойно да поеме по обиколния път с ясното съзнание, че крайната точка на техния маршрут и на маршрута на аргонавтите ще бъде една и съща. Факт или само хипотеза, но така или иначе колхите се озовали с цялата си флота пред остров Схерия и поискали да им бъдат предадени Язон и Медея. От неизбежна гибел ги спасила царицата на феаките Арета, която ги посъветвала да се оженят. Отвличането на руното се превърнало в отвличане на невяста, което по анатолийските (и колхидските) закони не било наказуемо деяние. Руното се превърнало само в зестра, още повече, че по време на аргонавтите властта при хето/лувийците се предавала по дъщерна линия. Така че всъщност Язон станал законен претендент за трона на Еет.
Никога няма да разберем дали подобна мисъл е съблазнявала Язон, но след остров Схерия корабът „Арго“ поел курс на северозапад към Егейско море. Бреговете на Пелопонес вече се виждали, разказва митът, когато се извила страшна буря. Когато тя престанала, аргонавтите се видели завлечени от ветровете и морските течения на либийския бряг. В предишните страници вече стана ясно, че древна Либия (Ливия) се е намирала на изток от Египет, а не на запад както е днес. Митът разказва освен това, че аргонавтите попаднали в залив, затлачен от тиня и водорасли. Край днешните либийски земи подобен залив не съществува, а поради топографските особености не би могъл да съществува и в древността. Описанието обаче напълно отговаря на тогавашната блатиста делта на Нил.
Странното е, че за да излязат от заблатения „залив„, на аргонавтите им се наложило 12 дни да прекосяват някаква пустиня. Точно за толкова време героите биха пренесли кораба си „Арго“ от Червено до Средиземно море през най-късото разстояние, което ги разделя – а това е на изток от Нил. За да има смисъл цялото повествувание, ще излезе, че аргонавтите са преминали през съществуващия по тяхно време изкуствен канал, свързващ най-източния канал на Нил с Червено море. Вече казахме преди, че такъв канал наистина е съществувал. Но ако по него по-късно е преминавал и Одисей, то тогава той е функционирал най-малко 50 години, въпреки че според специалистите по древен Египет животът му е бил значително по-къс. Като че ли за да потвърди още веднъж, че аргонавтите са били в Червено море, древният писач на митове ни разказва, че пътешествениците били в „езерото на Тритон„, т. е. в затвореното между Арабския полуостров и Африка море.
По-нататък пътят на аргонавтите в общи линии е скучен. Изведени от Тритон до Средиземно море, те спрели за малко в Крит, колкото да погубят медния полицай на острова – сътворения от боговете гигант Талос, и да си налеят прясна вода. Приключението завършило без повече премеждия и „Арго“ акостирал в пристанището на Йолк, за да може Язон да изживее докрай предопределената му от боговете съдба.
Учудващото при аргонавтите е, че доста бързо успяват да се върнат по родните места, при това без почти никакви загуби. Половин век по-късно отклоняването на юг ще струва на Менелай седем години от живота му, а на Одисей пък цели десет. От друга страна погледнато, аргонавтите не са били кой знае колко по-добри мореплаватели от внуците си. Колхите например ги настигат при устието на река Къзълърмак, защото тръгват по най-късото разстояние по диагонала, докато аргонавтите явно са се движели плътно край брега. По-късно зла участ ги постига и когато се отделят от малоазийския бряг, за да поемат директно към Балканския полуостров. А за да стигнат до Крит, сто на сто бог Тритон им е бил дал някой шкипер, маскиран като делфин.
Но да оставим накрая уморените от авторовите глаголствания аргонавти да си починат. От прахта на вековете можем да изтупаме и още някоя легенда за подобна морска разходка, но и споменатите дотук са предостатъчни, за да се види, че древните балканци не са били кой знае какви „морски вълци„. А прословутите легенди за прехвалените балкански мореплаватели май наистина са си били само легенди. Всъщност нали атиняните, които се гордеят, че след коринтяните били едни от първите, създали бойна флота, съумяват да сторят това велико дело едва по време на войните с Персия през V в. пр. н. е. В сравнение с Египет, който по най-предпазливи оценки имал мощна бойна флота още през XV в. пр. н. е., балканците доста късничко разбират що е това да плаваш в открито море. Каботажните (крайбрежни) плавания като това на троянската експедиция едва ли могат да се нарекат с гордото име – морски плавания. Та людете на Агамемнон през цялото време са били с единия крак на сушата.
Странно, а и доста нелогично в светлината на изнесените дотук факти, звучи твърдението на десетки автори за „стратегическото значение на Троя, която пазела проливите към Черно море и контролирала мореплаването в района„.
За да се подържа подобна теза, трябва да се предполага съществуването на поне добре развито корабоплаване между Черно и Средиземно море. За да се осъществява то обаче, е било необходимо да има мощни производителни центрове по брега на Черно море, които да са търсели пазари за стоките си извън акваторията на морето. Или поне да са съществували значителни по размери градове, които да осигурят прехраната на населението си единствено чрез внос от района на Средиземноморието.
В досегашната писана история обаче се твърди, че първите големи производителни и потребителски центрове се появяват по бреговете на Черно море едва след VIII в. пр. н. е., след времето на т. нар. Велика гръцка колонизация. Ако приемем тази официализирана теория за факт, ще излезе, че през XIII в. пр. н. е. Троя се е намирала в покрайнините на цивилизацията и дори да е контролирала входа към Пропонтидите (Мраморно море), това е било без значение, защото е нямало кой и за какво да нарушава контрола й. В този случай неизбежно отпада тезата за стратегическото местоположение на Троя. Остава все пак възможността градът да е играл значителна роля в региона с властта си върху теснините на Дарданелите – най-удобното място за прехвърляне от Азия в Европа и в обратна посока. В подобно предположение се съдържа доста голяма доза истина.
Това явно е била една от причините Илион да се слави с несметните си богатства. За съжаление, в природата, а и в историята, всяко добро се уравновесява с адекватно по тежест зло. Археологическите разкопки показват, че Троя многократно е била разрушавана и наново възстановявана. Явно, че владетелите на града-крепост са успявали да налагат контрола си върху по-малки миграционни групи, но когато през земите им са минавали мощни племена или племенни съюзи, след себе си са оставяли на мястото на града само изпепелени и ограбени руини. Всъщност и владетелите на Троя от „Илиада“ не са коренни жители, а са пришълци, решили да отседнат на завоюваната по пътя им територия. Според древните автори и тевкрите, и дарданите отсядат край Пропонтида едва през XIV в. пр. н. е.