ГЛАВА ВТОРА: ТРИУМФИРАЩАТА ГРЕШКА

I.

Борбата на Питагор срещу езическия манталитет. Усилията му за възстановяване на Прото-Синтеза.

Езичеството от времето на Питагор. – Съпротива на Третите ордени1. – Питагор и Аристотел. – Философ ли е Питагор? – Неговите учители. – Древното религиозно Единство. – Различните Синтези и техният ред. – Адам. – Цитиране на Мойсей. – Куш2; Кашидимите. – Питагор, поклонник на Единството. – Книги на Орфей. – Тоит и Tom3. – Имена на Божието Слово в двата първи синтеза. – Питагор отхвърля Езичеството. – Питагоровата Теофания4. – Орфизмът. – Ноевите заповеди – OSI-me. – Питагор унищожава собствения си труд.

Философското Езичество, произтичащо от менталния регрес, чийто ход проследихме у детето, превръщащо се в грамотно, което доминира над днешна Европа, е било господстващо още в епохата на Питагор. Именно срещу него великият Посветен и Ордените, които той основава на база на орфическия Синтез, са се опитвали напразно да работят като социални терапевти сред останките на йонийските и финикийски Трети ордени, в древните келто-славянска и пеласгийска Гърция и Италия, за които говорихме по-рано, където по онова време духът вече бил опорочен, а организацията – разклатена.

Тези светски теолози, Питагор и Аристотел, които се открояват на баналния фон на своето време като хора от друга раса и друг Цикъл, напуснали метрополисните Храмове на Политеизма, за да се опитат да предотвратят перманентната двойна напаст – гражданската Революция и нейният военен коректив, Войната. В Посланието към римляните свети Йоан описва прекрасно посредствеността на третата ментална и морална каста (на судрасите – бел.пр.), а човек би казал, че тези философи са го направили много преди него.

Уви, историята доказва, че средите на третата ментална и морална каста са останали неподатливи на влиянието на йерархичния дух и на социологията, не са се поддали на действията на мъже като Питагор и Аристотел. Само и единствено втората ментална раса, тази на висшите военни, е успяла да обвърже принудително тази трета ментална каста.

Този възхитителен Питагор, който създаде в гръцкия език думата Философия, дали е бил самия той философ в смисъла, в който ние днес възприемаме термина Философия: като притежание на собствена мъдрост? Религиозен човек – да; създател на Ордени – нека е така; свети Бенедикт5 на почти божествения Орфей – добре; но философ – това е много, но не достатъчно.

Водачите на орфически братства, които ръководели тогава Гърция и Италия се наричали от векове теолози и пророци. Преди Питагор, Нума е бил такъв техен пратеник в зараждащата се анархия на римляните. Той е бил царят, избран от свещената етруска Школа, според патриархалните ритуали.

Средиземноморските учители на великия сомосец били от същите среди: Епименид6, Ферекид7 от Сирос, Аристей8 от Проконес – всички теолози и пророци, вторият – чудотворец, третият – първожрец.

Неговият предшественик в Италия, Ксенофан9, духовният баща на елеатите10, също теолог, открито се противопоставя на Езичеството на йонийците и на техния политеизъм, както и срещу този на финикийците. Още повече, йерофантите11, които обучавали Питогор, не са били философи: Темистоклея, велика жрица на Делфи; Абарис12, свещеник на слънчевото Божие Слово при хиперборейците13; споменатият вече Аристей; Залмоксис15, водач на тракийските жреци; Алгаофем, велик жрец на Лесбетра и т.н.

Тук цитирам само главите на Храмовете от прото-Гърция (на пеласги, лелеги, славяни, траки), орфическата, славянската, съюз на всички келто-славянски и пеласгийски федерации, водещи началото си от патриархалната Църква, която Ману и Мойсей наричат с имената Куш и Рама.

Но, да проследим Питагор и в метрополисите на посвещението в Африка и Азия. Негови духовни учители са: в Саис14 – пророкът на Оши; в Ом, Хелиополис, в храма, където Мойсей, под името Ошар-Сиф, е бил пророк на Оши-Риш и е посветил Орфей, такъв е бил Хон-Офи. Във Вавилон – това е Назарат (и това име е симптоматично, тъй като пророк Даниил15, назареецът, е бил тогава Велик Магистър на Свещената Школа на Маговете). В Персия това е водачът на неозороастрийците, Гебер Заротош. В Непал, посетен и от Лао-Дзъ, това е първият пандит16 на Свещената Школа на Брахма от времето на Кришна и преди него на Ишва-Ра.

Нека сега прекъснем, за да маркираме няколко важни стадия на древното религиозно Единство. То наброява няколко наслоени Синтеза и Алианса, които са:

1. Универсалните на Ишва-Ра;
2. Индийските на кафявите и златисти раси, тези на Бхарат на Ишва-Ра;
3. Победният арийски, този на Паван, на скитския Хануман на Рама;
4. Системата на Наред, свързана с Прото-Синтеза;
5. Конкордатния брахмански, този на Кришна, източник на Аврамизма на кашидимите; последните са клон на йотишикасите от Каши. Конкордатния египтианизъм следва пураникасите от Тирохита.

Това наслагване на пред- и следпотопни системи, на техните Цикли и доктрини е трудно за проследяване поради инверсията на Печата на AMaTh, която, направена от Кришна почти 3000 години преди Питагор, довела до инверсия на Словото на Божието Слово BRA-ShITh, на неговото SheMa и неговото SePheR. С Археометъра обаче става относително лесно да се разпознаят нещата и посоченото по-горе наслагване става много ясно.

Мойсей нарича Прото-Синтеза и първия Алианс: Адам, което на ведически език е AD-aM, означаващо Единство-Универсалност; и този Алианс се мултиплицира в толкова етнически Църкви, колкото Патриарси преди Ной споменава Мойсей, позовавайки се на египтяните, халдейците, брахманите, маговете, куо-дзъ-киен от крайния Изток и вотанидите от крайния Запад.

Тогава започват вторият универсален Синтез и втори Алианс. Ако трябва тук да цитираме всички исторически документи на тези две католически17 Църкви, тази книга не би ги побрала. Мойсей, който е бил добре запознат с тях, записва между другото, с обичайната си точност, това, което засяга и интересува днес, повече от всякога, авангарда на бялата раса в Азия, в Непал, и в Персия. Ето превода на неговите думи. изключително мистериозни и изкусно завоалирани, защото същността им е много проста, много реална, без метафора и без философия.

Берешит или Барашит (Книга на Сътворението – Битие), гл. VI, ст. 1,2, 3,4:

1. – “Църквата на Патриарха Адам се беше покварила поради умножаването на расите и тяхното смесване, върху видимото лице (PhaNa-I), на духовната Земя (ADaMaH), в резултат на това там се образуваха много братства на Девици.
2. – “Синовете на небесните Алхим-и обикнаха тези дъщери на Адам. Те вземаха за свои духовни съпруги, за вдъхновени, за Nashim-и онези от тях, които Любовта им беше очаровала най-много в духа: (B’Ha-ROu, инверсия на Ba-ROu-aH).
4. – “Защото Нефилим-ите съществуваха вече на астралната Земя на тези Ya-Mim, – Епохи и светлинни Вълни на Ya. И наистина, откакто синовете на Алхим-ите започнаха да посещават често девическите братства на адамовата Църква, от това общение се роди гиборейският Алианс, великият Северен и той основа, още в дълбоката древност, Анош-Я (Anosh-Ya), мъжкото съсловие на Ya, свещения щаб на Ha-Shem, на небесната Shema на божествената Слава.”18

Това е за древния Алианс, наречен днес арийски, основан от реакцията на вдъхновените Девици срещу универсалния упадък. Питагор не ще забрави, като глава на Ордени, да признае Мисията на истинския феминизъм и на неговото легитимно влияние.

Освен този Алианс, много векове по-късно, трябва да споменем и Алиансите на Патриарха Куш, преди Революцията на Нимрод19. Източните метрополиси с техните съответни свещени Школи, повече или по-малко свързани със стария Орден, били: столицата на Иана-Кадеша, Митила, за секцията на божествените и човешки Науки, наречени пуранически или свети хуманитарни науки и Каши, за секцията на Науките, наречени позитивни или йотически, защото Астрономията, разглеждана като космическа физиология, била считана за Синтез на тези Науки.

Именно от тези исторически времена, доста преди Мойсей, датират религиозните връзки на Индия с Изтока и крайния Изток от една страна, с азиатския Север и Европа, включително с Гърция и Италия, от друга страна. И накрая – с Египет и Етиопия. От Каши, днес Бенарес, идва Школата на кашидимите (буквално: дадените от Каши), халдейците. Също там са отивали маговете на древен Иран, за да довършат висшите си йотически знания. Но след първия Зороастър, който отхвърлил култа към Девите, тъй като го смятал за противоречащ на древното Православие, маговете вече не посещавали Митила и великата Школа, където се извършвало посвещаването на египетски, колхидски, делфийски и други първосвещеници и жреци.

Следователно, Питагор е бил религиозен човек, един набожен поклонник на Единството и на патриархалните Школи, верен на тяхното двойно Откровение и на двойния им критерий, който ще разгледаме по-късно: Живота и Науката. Животът, вечния живот, защото иначе танатизмът20, бидейки край на всяко същество, би станал Принцип, което е абсурдно. Науката, но не тази на човека, а тази, която е съществувала преди него, вписана във всичко, от голямата до малката безкрайност. И накрая, Биологията на невидимата Вселена и Физиологията на видимата
Вселена21.

Впрочем, нека го чуем чрез неговите ученици и той, Питагор, ще ни каже дали тези критерии за Истината са обективни или субективни, реални или метафизични, живи или мъртви, универсални или индивидуални.

“Човешкият разум, сам по себе си, може единствено да гради предположения. Науката и Мъдростта принадлежат единствено на Божественото и, на нашето ниво на възприемчивост, ние нямаме власт над опознаването им.”

Тези думи, идващи до нас чрез Прокъл22, буквално миришат на тамян, на олтарите на Божието Слово, на неговото единствено и универсално Християнство и Откровението му, непрекъсвано от първите Патриарси до наше време.

Да започнем с Олтарите на Божието Слово.

Исторически напълно сигурно е, че Питагор е възстановил, благодарение на документацията на Храмовете, една книга на Орфей: “Хиератичното23 Божие Слово”. Той посвещава своя труд на този славянски (тракийски – бел.пр.) пророк, обновител на патриархалните Гърция и Италия. Не по-малко сигурно е и това, че египетските свещеници са пазели, под името Тоит, книги за Прото-Синтеза, предпотопния, на Божието Слово и, под името Тот, книги за втория Синтез, следпотопния. Без съмнение знанията от тези книги са били общи за религиозните Школи в Европа, Африка, Азия и дори Америка до политическо-филисофската революция, която през З100г. преди Въплъщението разби този свещен Алианс и го принуди да се скрие.

Неоспоримо е, че сред безбройните имена на Божието Слово, разпръснати из двата Синтеза, фигурира още от най-дълбока древност едно Име, директно или обърнато: в етиопски – ShOu-I, в зендски – IOSh, в халдейски – IShO, във веда – IShVa, в санскрит – ISOua, в китайски – ShOuI и SOuI. Това е IeShU, Цар на Патриарсите от нашите литании. Същото име е и име на Мойсей, дадено му и написано от инфантата Термутис: M’OShI, посветен на OShI.

Следователно, кабалистите са прави като казват рутинно: Името на Бог е в името на Мойсей; но те не могат да го докажат, а доказателството е споменато по-горе.

На това ще трябва да се върнем с подробности, но отбелязаното тук, доказва, че опорната точка на Питагор – Божието Слово от Храмовете в Европа и Азия, е религиозна, а не философска. И тя е Откровението, единствено, универсално и непрекъсвано, на Църквата и на патриархалните Църкви. Затова Питагор не би пропуснал да отхвърли йонийското езичество, неговия атеистичен политеизъм, неговата ментална анархия, неговата антисоциална политика. И в това той просто е следвал Нума и Ксенофан от Запада, Лao-Дзъ от Китай, Даниил от Халдея, Заратас от Персия. Нещо повече. Незримото му е внушило това.

Неговите биографи, гръцки и александрийски, казват, че той е получил вдъхновението за своята първа Теофания, ако не и дарбата си, в Крит около 550 или 553г. пр.Хр.е. Тогава той е бил на тридесет години и даже малко над тази възраст. Така че той е отговарял на едно от онези ритуални условия, наложени от патриархалните Църкви за второто раждане, духовното, за отварянето на физиологичните сетива в божествената Биология, за влизането през вратата на Смъртта, за изпитване на Безсмъртността.

Въплътеното Божие Слово, което във всичко следва своя Закон, като творящо Слово, ще наблюдава този ритуал от своето уединение в пустинята.

Така Питагор трябва да е видял Небето и Ада за първи път, а в най-страшните Кръгове на втория е видял и двамата корифеи на езичеството: Хезиод24 и Омир, чиито възхитителни песни са го омайвали в охолната му младост при баща му, богат банкер от Самос. Отчаян, невярващ на очите си, той гледал тези духове, жертва на Духа на Мрака, сред тълпите на Демоните, в тяхната черно-червена светлина.

– Защо?, извикал им той. А те му отговорили: – Уви! Защото омърсихме Богове и хора, Боговете – като ги подчинихме на Атеизма, като ги оклеветихме, като ги показахме порочни като нас самите, а хората – като обожествихме техните пороци!

Ето едно добре очертано противоречие, взето от живота, избрано от Питагор. От една страна – пророкът Орфей и Божието Слово, свято прикрито в своето небесно Величие, а от друга – човешкото празнословие в своята престижна голота, изявено във всяко изкуство, взаимствано от свещеното Изкуство, в неговия пантеизъм, където всичко е Бог, освен самият Бог, в неговия Теософизъм, където всичко е божествено вярно, но липсва самата Истина, Amath, Печата на вечното Божие Слово и самият Той.

Орфизмът, хиляда години преди Питагор, е представлявал, в Европа, едно висше усилие на храмовия Алианс срещу нашествието на Азиатската Революция, срещу нейните ритори, софисти, търгаши, политици, предатели и привърженици на робството.

В епохата на Мойсей и Орфей Крит със стоте Града е бил свързан отново със Свещения Алианс на Храмовете на Ману и Менес25. Куретите26 били свещеническа мисия на прославените Куруси от индуската поезия. В Миноя27 на Минос28 са ги виждали да разплитат един от Гордиевите Възли, символи на орфическите Оркос и Оркус от клетвата за единение с Бога. Философията и политиката лесно разсичат тези свещени възли, за нещастие на народите; само Религията може да ги възстанови, за техния мир.

Тези имена: Миноя, Минос, Менес, Ману, означават в езика на Берешит: Ma-NoaH, Правилото, Православието на Ной. В тези времена O-Riphee, Рибху от Ведантите29, синът на сарматските царе на Тракия Орфей възстановявал тази същата връзка в славянското и пеласгийско светилище в Делфи. Това е египетският Далиф или санскритския Далифа. В езика деванагари, Далафа или Далапа означава едно от тези свети места, в неутрален смисъл, а също и едно от тези свещени съкровища на Алианса. Същото се отнася и за Додона30, една от Диомните на ведическия Дану и от Додонимите31 на Мойсей.

Великото Знание на Ной, което подновява Адамическото, е разпръснало подобни Далафи, в своя ход, от единия до другия край на планетата.

В Европа съществували тайни шахтовидни хранилища на знанието от Кавказ до Пиренеите и списъка на тези подземни библиотеки притежавали само владетелите-първосвещеници на метрополисите. Колхида също имала своя Далифа, което е мотивирало орфическото пътешествие на аргонавтите. Тази дума се свързва с една от древните епохи на Алианса, наречена Арга или Арка. Съветът за надзор се наричал Аргус, кучето на Пан, Фанес и Великия Пан.

Следователно, в Европа, Орфей е бил натоварен да бъде обновител на келто-славянския и пеласгийския Амфиктион32, датиращ от Кришна по отношение на култа към Боговете, към Devas-ите, към Alhim-ите, езически изроден от азиатската буржоазна Революция.

Под формата на този неоконкордат Орфей запазил древното православие на OSI-те, чието свещено Име първосвещениците от Делфи съхранили завинаги. Той приобщил към този свещен мир в Колхида.

Гърция, Таврида, Италия, чак до Испания и Галия, и бунтовните нашественици, отблъснати през вековете из Европа от ориенталските Магове, а по-късно и от царете на Персия.

Учението на Орфей, изписано на езика дева, а по-късно на дорийски, върху медни плочки било пазено във всеки централен град от коренното население, което, дори в Атина, се ползувало с особени привилегии по времето на Питагор.

Това било практика из цяла Гърция и Италия.

Забравеното дело на Орфей, както вече казахме, било възстановено от Питагор, който, за да запази анонимността на своята мисъл, подчинявайки собствения си разум на висшия Разум, отказвайки да събере лесните лаври на йонийците, не е написал или е унищожил творчество си, но поверил същността му на паметта на своите ученици. Отказът от всякаква доктрина, от всякаква индивидуална слава, заедно с много други знаци, превръща Питагор в един уникален грък, доближава го до патриархалните жреци и го отдалечава от философите.

Това е християнският, истинският начин да възприемаме Питагор, това, което сме разработили и в нашите първи “Мисии”.

II.

Последователите на Питагор – Златните Стихове

Ръкописи, купени от Платон. – Преследваните питагорейци. – Лисид33 и Златните Стихове. – Великият Пан. – Трите Кредо. – Клетвата Оркос и тройната проверка. – Основаване на универсалната социална Държава.

Тъй като Питагор, поради изложените вече причини и поради други, вероятно наложени от храмовите Посвещения, не е оставил други свидетелства, освен все по-избледняващата памет на своите ученици, неговото висше Знание остава скрито под було неразгадано, но не и неразгадаемо.

Три ръкописа, купени от Платон, за щастие са успели да се спасят. Едип и Софокъл, достоен да е създател на едно такова творение и автор на „Тимей“, е следователно, по дата и ранг, първият коментатор на бележките,
ако не и на цялото творчество на Питагор.

Заглавието, което приятелят на Архит34 и Тимей35 от Локра, дава на своя възхитителен диалог, показва връзката. Предвид обстоятелствата, Орденът несъмнено не е държал до такава степен на това, което Платон афишира най-много като следовник на Питагор. На този Орден му е била необходима независима подкрепа. Завистливата буржоазия, която го унищожи и прокуди, продължи да го мрази, смятайки го за заплаха за властта си. Тя е чувствувала зад него и зад неговия Основател свещения Синтез, възкресен от царствения син на Еагър36, на когото Питагор посвещава, за полза на Европа, освен всичко друго и своята космологична теология, пренесена до нас от Тимей.

Сред останалите реликви на знанията от италическата Школа са Златните Стихове, които със сигурност са едни от най-известните, написани от Лисид през пети век преди нашата ера и които формулират езотеризма, първичното знание на полуорфическия Орден на разпръснатите питагорейци.

Тези стихове са, в действителност, катехизисът на Великия Пан, а не на Пантеизма. Пан е едно от имената на Божието Слово, космическият Пастир на Звездите, на Силите, които ги водят, на Душите, които ги населяват. Тази дума идва от санскритското Рапа, Покровител. Този символ изразява още, от земна гледна точка, универсалния Алианс на Храмовете на същото Божие Слово, на който Аргус е Надзорника. Това, хвърля светлина върху всичко онова, което ще последва.

Първите два стиха са едно Кредо и това Кредо, в опозицията на термините, е аналогично на двете йерограми на Мойсей: ALHIM – Боговете или творческите Сили на Бог и IHOH – абсолютното Битие. И когато египетският жрец казва: “Слушай, Израил, Бог, твоите богове, абсолютното Битие, Единствения”, Орфей, ученикът на Мойсей, Питагор възобновителят на Орфей и Лисид, редакторът на Питагор казват:

„Отдай законна почит на боговете на народите,
Спазвай клетвата, дадена на техния законен Бог.“

Всички древни култове произлизат наистина, повече или по-малко, от един единствен и универсален източник: първичното Откровение.

Прото-Синтезът или християнската Религия на Патриарсите: “Religio vera” казва свети Августин и това е ключът към Науката за сравнителните религии, който взривява всички антихристиянски системи, управляващи класическото образование и неговото последствие: висшето образование.

В Империята на Патриарсите, преди Кришна, символът на вяра е: “Om, Sas, Tat, IShOua-Ra, Hamo!” – Оm, Sas, Tat; на Иисус-Цар, Слава! Така се прославя Божието Слово, под име, възприето от Алианса. Слея Кришна става: “Om, Sas, Tat, BRAH-Ma, Hamo!”

IShVa изразява Съществото, съществуващо чрез самото Себе си, BRA-H-Ma изразява неговия отразен образ във Вълните на безграничното Време, неговата, съзидателна енергия в действие в материята и за материята на Съществата.

Като четем първите шлоки37 на Манава-Дхарма-Шастра разбираме, че горното е ключът. Действително така Виаса Кришна, преработвайки Законите на Ману, посочва връзката на индуския Второсинтез, този на Ной, Ma-NoaH, с Прото-Синтеза на първите Патриарси, универсалният, адамическият на Едем, християнско-католическият.

Хиляда и петстотин години след Кришна, осемстотин след A-BRA-НаМ, Мойсей, връщайки всичко към първоначалното Единство, подчинява ALHIM не на BRA-H-Ma, а на BRA-ShITh, Божието Слово на генезисната Хексада: “BRA-ShITh BRA ALHIM“ и името на IHOH се произнася само при изпълнението на седмия космически ЮМ. Кредото, което той налага на индо-египетските парии, от които прави един народ, е: “SheMWa IShRAL! IHOH ALHI(M)NO, IHOH AHD.” – Слушай, Израел!

Бог на твоите богове; абсолютното Същество, Единствения. За евреина, не за Мойсей, нито за Пророците, Израел е само и единствено той (евреинът – бел.пр.); за синовете на Яфет38, това е Човечеството в неговия Зодиак или универсалния Организъм. Във Веда Израел, четено по европейски е обръщането на RAShI, Зодиака; L (адамическата буква Ла – бел.пр.)е еднобуквен символ на Индра, обожественото астрално Небе.

След Мойсей идват Питагор и Лисид. Различните етнически култове, произлезли от универсалната религия, разрешавали само на най-добрите, при навършване на тридесет години, както вече го видяхме при самиенския свещеник, среща със страшното Откровение на Незримото, с реинтеграцията на човешкото съществуване в абсолютния Живот чрез и в онова състояние на възторг, толкова познато на съвременния европеец, колкото и валидността на всички други религиозни тайнства.

Дори в повече или по-малко чистите посвещения на трите клона на Второсинтеза, два пъти роденият от Евангелието, Двиджа39 от патриархалните Тори, донасял от другия Свят в този свят следните три основни сигурни твърдения: Съществуването на Бог, на Неговото Божие Слово и творческите Му Сили; Безсмъртността на Душата или, с други думи, на човешкото съществуване (човекът като безсмъртна и разумна Душа – бел.пр.); и накрая, неговата Отговорност пред Съда на същото Божие Слово и на същите Сили.

Озирис от Аменти40, го наричат египетските жреци, Махадева Ишвара, казват арийските проповедници. Именно пред този велик Съдник, в чието име се съдържа името на Иисус, по време на второто си раждане Посветеният изрича Клетвата: Оркос, Оркус на орфистите от патриархалните Гърция и Италия. А това име, Орк, е името и на великия Съдник, Господарят на ведическия Трилока41.

Именно върху трите сигурни твърдения, за които говорихме по-горе, се основава първата универсална социална Държава и всеки път, когато е правен опит или ще бъде направен опит тя да бъде отделена от тази тройна база, се е случвало или ще се случи връщане към Духа на Звяра, към неговия закон на война и на Анархия и към всички наказания на невидимия Свят.

Лисид също споменава този Орк във втория си стих, който, прибавен към първия, се обяснява така: “Уважавай разнообразието на Култовете, Силата и ролята на Името и бъди верен на Орк, с други думи, на единствената и универсална Религия, пред която си се заклел.”

III.

Фалшивото питагорейство, древно и съвременно. Трите ментални раси

Златните Стихове навеждат на Пантеизъм. – Главните коментатори на Лисид. – Трите извода; трите ментални раси и техните отношения с християнството. — Александрийският еклектизъм. — Хиерокъл. — Теолозите на конкордата. – Дасие42. – Неоезичеството. – Джорданс Бруно. – Фабр д’Оливе43. – Резерви върху последните Златни Стихове. – Емпедокъл. – Чистата бяла раса. – Опасности от компромиса с езичеството.

Въпреки тези много важни забележки, които, обаче, са разбираеми само за умовете от двете висши нива, стиховете на Лисид, на нивото на първичната степен на образованост, биха навели към езическо философстване с пантеистични тенденции хората, които са превърнали тези стихове в свой философски и религиозен кодекс.

Това именно се случи с повечето им коментатори, онези, които се: нарекоха и повярваха, че са чисти и истински питагорейци.

От тях трябва да запомним трима: Хиерокъл, Дасие, Фабр д’Оливе: защото никой не може по-добре от тях да покаже отклонението от истинската доктрина на Питагор, която е универсалното и вечно християнство, към езичеството, нито да синтезира по-точно, за привържениците на езическите науки, трите извода, които тези науки съдържат по отношение на християнизма и християнството и които са:

1-во: еклектиката от тип Марк Аврелий;
2-ро: конкордатност от тип Константин;
3-то: чисто езичество от тип Юлиан Вероотстъпника.

Тези определения имат за цел единствено да улеснят различаването на съответните духовни раси. За по-добро разбиране ще наричаме условно езичеството черно; а бяло ще наречем богословското християнство, неразделно от истинската си форма, католицизма. Освен това, ще наричаме мулатска еклектическата раса; квартеронска – конкордатната раса; негърска – чисто езическата раса: Nigra sed pulchra44, естествено.

Защото, ако запазим, като Питагор, нашата вяра в четвъртата раса, съвсем бялата, която е на самата Мъдрост, имаме още една причина да обкичим с цветя трите Грации, на които отказваме да дадем ябълката.

Тези три извода ни интересуват единствено в техните отношения към християнството. От тази гледна точка, първият е от тип Марк Аврелий. Това е либерализма на Прюдом: добре е да се опреш на щикове, но е лошо да седнеш върху тях. Този либерал е не по-малко настъпателен в името на поучаващия Разум на Империята и на Разума на Държавата. Но от времето на Константин нещата се промениха. Тогавашните щикове постепено преминават на страната на християнството, а философията се превръща в мека ръкавица, защото Владиците показват нокти в пламенна защита на правоверните.

Вторият извод заслужава името конкордатен между богословската автономия и тази същата философия. От едната и от другата страна ноктите са прибрани, показат се само от време на време, в зависимост от това дали политическите директиви се задават отляво или отдясно.

Третият извод е този на Юлиан Вероотстъпника; изцяло в лявото пространство. Този парижанин, приживе е играл важна роля в създаването на Енциклопедията от 18-и век, както и при нейните последствия – политически и антисоциални.

Нека се върнем към първия извод, който преди 15 века се е превъплътил в александрийската Еклектика и е бил преразгледан и поправен от един възхитителен учител по официална философия, Хиерокъл. Всъщност, той е официалният имперски римо-гръцки, обучаващ разум на философите, привърженици на Пантеона и Света София, от Август до Августулите45. Повече или по-малко пропит, осъзнато или не, от двойното християнство от преди и след Въплъщението на Божието Слово, той не познава божествената му същност и значението му за човечеството, и се надява, че или ще може да го елиминира, или да го подчини на своя критерий и своите методи.

Призован да умиротвори един ужасен граждански конфликт, езическо-школски и църковен, Хиерокъл е достоен избор на византийския император. По кротостта и дълбочината на неговото учение може да се предусети раждането на конкордатния период. Като всички питагорейци и той е орфически теолог. Той не е философ в обикновения смисъл на думата. Без съмнение Питагор си остава, след Орфей, най-великия унитарист46, които славянския и пеласгийски, а по-късно гръцки и римски политеизъм е създал; но, от основателя на Академията до Хиерокъл, успоредно с невероятното нарастване на индивидуалните системи, импулсът на изначалното питагорейство става все по-силен, сияещ като последна екстатична слава на залязващата Луна на храмовите учения.

Можем да проследим мисълта на Хиерокъл в Александрия, в Брухиума47, който надживял разрушенията на Серапеума48.Традицията на Питагор е представена там от повече от 40 автора и 60 тома. Последовател на Хипатий49, след едно дълго междуцарствие, на което сложила край
смъртта на свети Кирил50, изящният учител (Хиерокъл – бел.пр.), с коси бели като робата му, дружал с всички тези безсмъртни книги, натрупани по рафтовете.

У една подобна душа, при един такъв интелект, всички тези съкровища, повече или по-малко противоречиви помежду си, се стремят, чрез нещо като привличане, към изгубеното Единство, към съвършения акорд на Лирата. Колко размисли са минали през главата на този човек е
продължение на половин век; колко разговори е имал той с мистериозните поддръжници на Лигата на философите и жреците на богове, низвергнати от Църквата след напразните опити на Императорите да я унищожат!

Уви! Безплодните тайнства на неговото време не са му дали една реална Епифания51 като тази, която все още са имали толкова християни, а Питагор би му казал: Иди при Иисус! Но Хиерокъл успял да съхрани в заблуденото си сърце простото и много реално величие на учението.

Няма и сянка не само на израз, но и на душевно вълнение, което да даде знак за някакво чувство срещу триумфа на Християнството. Като питагореец, той по никакъв начин не е засегнат от безпътицата на езичеството, напротив, от душа, която обаче е отдадена на Елинизма, той би целунал Кръста, ако същият беше издигнат на Олимп, а не на Голгота.

Мракът се спуска все повече и от всички хоризонти се надига, вълната на варварите, която залива тази цивилизация, дъщеря на упадъка, на една, иначе, красива и чиста майка, обезсмъртена в свещените Книги на всички народи. А желанието на Хиерокъл не е само да върне към древното Единство на Питагор една анархия от учения, вече хармонизирани от Плотин, а да направи конкурентен на Евангелието този идеален елинизъм, станал религия, както и да му помогне да оживее светъл, въпреки тази Светлина на светлините.

Той, Хиерокъл, иска неговата чаровна Феб да бъде по-голяма сестра на ослепителния Аполон и нейната усмивка да огрява бъдещите поколения и те да прекланят своя ум пред славното и чисто минано на нейната раса. Затова неговите коментари, съживени без неговото знание от евангелистите и отците, съдържат един намек за сбогуване, съдържат величието на последна въздишка на една национална Душа за Душата на Човечеството.

Това е едно социално завещание, което от ръцете на Фидия преминава в несравнимия Завет на Иисус Христос; нещо красиво, вдъхновено от религията, почти божествено; един вид Завет, този на една преобразена Елада, издигната до нивото на безсмъртна перспектива, с Орфей вместо Мойсей, с Питагор вместо Илия, с Лисид вместо Елисей.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Втората раса е неоконкордатна именно на тази благородна духовна раса, така добре представена от Хиерокъл, особено след 1648год., но без да се издига над нея научно, чрез непобедимата сила на своите ресурси и на своя Принцип. Тази втора раса е на томистите, после на опортюниста Лойола, лутеранската на Изповедта от Аугсбург52, на калвинистката, като се мине през националните, гръцки и други Православия и през англиканската църква, които възприемаме като сестри и братовчедки на римската Църква от гледна точка на общите им интереси.

В скромната си роля на преводач, добрият Дасие представлява много достойно тази втора раса и неговото значение е много по-голямо, отколкото може да ни внуши смирението му и особено скромната му дреха. Какво съзнание и каква красива християнска светлина грее в този скромен фенер, което прави чест на Академията. За него и за съпругата му
са казвали, че това е един брак на гръцкия с латинския език, брак по любов и при това много плодовит! Дасие е многодетен баща на преводите.

Цяла плеяда ерудити са се ровили в тях, без да ги изчерпят. Но в това творчество има много повече. Освен неговата
проницателна ерудиция, извън реалната й философска и схоластична стойност, в него има и много страст. Как обича той своя Хиерокъл, как умее да добавя, без да парадира, скъпоценни камъни към неговата корона! Колко сериозни са неговите християнски изследвания, а възхищението му от коментарите на Хиерокъл прави последния незабравим. Каква
дискретна грижа към ученолюбивата младеж, да не попадне тя в безпътицата, която често обърква и учители, и ученици.

Затова в неговите бележки намираме, разпръснати, собствените му заключения, които свързват езическото Възраждане с патриотичното Възраждане, точно на ниво Конкордат53.

Дасие полага особена грижа да не обърка историческото време. Той не сверява часовника си със звездите на Схоластиката, нито с Луната на Сома. Той се обръща, ако не към богословското Слънце, то поне към слънцето на неговите поклонници, които, след Апостолите, са били най-близо до него. Дасие е един добър католик, честен християнин, предан на първичното религиозно образование, катехизиса. Това ниво на образование е чисто богословско; но следващите две, вторичното и висшето, липсват след Константин.

Тази реална проницателност, от 14 век и след това, е една от заслугите и на Петрарка. Без съмнение Свети Тома Аквински си остава, с право, учителя-теолог на свещеничеството; но това, което е най-необходимо на псевдодуховенството, за да се защити, е самият Велик Учител, Свети Августин, учител на всички Отци, чиито разбирания са се доближили най-много до Висшето Знание, това на творящото Божие Слово и на въплътеното Божие Слово, това на християнството от преди и след Въплъщението.

Но каква разлика между вярата на Дасие и тази на Петрарка! Петрарка е вярност към учените-католици, вдъхновени от езическия интелект, които оправдават последния, запазвайки християнското чувство в сърцата си. Това е самата изневяра, без последния акт. Дасие, напротив, е много по-твърд в двойната си ерудиция – езическа и християнска и не отдава целия си ум на привлекателността на Философията. Нещо повече, мономанията на славата, атавизмът54,
пагубният патриотизъм на римската империя и република, развихрянето на езическото собственическо чувство в себелюбието и всички други инстинкти са отблъснати и не накърняват морала на Дасие.

Тъй като никога не сме притежавали разпространената дарба да слугуваме на победителите, ще си позволим да кажем, че дарбата за заключения, която се доближава най-много към Царицата на Ума, към съвършено чистата, днес е благородната победена и това е Конкордатността, в ментален и управленски смисъл на думата. Нейната глава е езическа, да, и това е нейната атавистична слабост, нейната класическа грешка, но това е единствената й прилика с двете й сестри Атриди55, от които е останало само едно малко черно петънце върху перлено бялото на ноктите. Но сърцето й е християнско и това е достатъчно, за да бъдем сигурни, че този жив огън ще се промени отново в
божествена светлина.

Освен това нейното свещеничество е единственият пазител на свещената Традиция и на Обета. В този смисъл тя, Конкордатността, е завинаги уважаваната майка на всички християни, пазителка на християнството и днешна Европа не подозира какво й дължи и какво още има да получава от нея.

Накрая, при Фабр д`Оливе имаме класическото антихристиянство, лаицизма, издигащ в свещенически ранг философи и учени, противопоставящ средното и висше гръко-римско образование на началното религиозно на Катехизиса, езическата философия – на теологията на конкордатите.

Вижда се как от тази раса никне, което е много типично за личността на Фабре д’Оливе, нео-питагорейството от 18-и век, сред апостолическите Секретари, за които ще говорим другаде, които окупираха Папството още от първата половина на 14-и век. Най-истинският й представител е питагореецът Джордано Бруно, преминал от католицизма към хуманизма, изпаднал първо в протестантството, после отскочил извън християнството на Откровението и накрая забил глава в питагорейството. Изпратиха го на кладата, докато един хладен душ и няколко благи думи може би щяха да са достатъчни да го върнат към Иисус Христос. Докато Фабр д’Оливе просто се самоуби.

Християнството не се отрича така просто; а този вид Хуманизъм е като на Юлиан Вероотстъпника, нещо наистина адско. На него се подчини Фабр д’Оливе, но при него, между другото, има и нещо друго куриозно – той издига решително олтар срещу олтар. Той олицетворява най-систематичния дух на тогавашното франк-масонство, което е отишло много по-напред от днешното. Сред първосвещениците-лаици, които смятали ерудицията за тиара56, могат да се споменат: Кур дьо Жеблен57, Буланже58, Дюпюи59, Волне60, в Германия – Шелинг и много други приятели на коментатора на Лисид. Да не забравяме и Ревей-Льопо, известния теофант, теофилантроп, когото днес вече никой не помни.

Сигурно е, че Фабр д’Оливе е създал един неогръцки култ, който за щастие не го надживя. Тъй като той умира през 1824 г., а аз съм роден през 1842 г., трудно ми е да говоря директно за него, а единственият човек, който беше наясно с темата и с когото можех да говоря по нея, просто предпочете да завоалира нещата. Но един ръкопис, който ми беше даден от Розан през 1885 г. ми доказва, че бихме направили услуга на паметта на този голям класик като оставим неговия култ там, където е – в забравата на историята. Впрочем това не накърнява с нищо стойността на неговите Коментари, красива и спокойна мозайка от цитати, с които той ни
представя като новост антихристиянския си извод за средното и висше образование.

Преди да приключим с Лисид, сме длъжни да изразим нашите резерви по отношение на последните редове от неговите Златни стихове, тези които касаят интелектуалния Свръхчовек, така скъп на езическия ум, философският Хомункулус, който си определя сам честта да бъде обожествен.

Ямблих61, който не е бил така добре информиран като нас сега, ни предупреждава милостиво, че този апотеоз е на Емпедокъл. Този прочут философ, няма да си позволим да го наречем филоман, е Ницше петнадесет века преди нашия. Братството, намирайки го за твърде компрометиращ, дискретно го острани. А, вярвайки безусловно, че денят на неговата слава е дошъл, Лисид продължи напред. Облечен смехотворно с пурпурна роба, с развяни коси, коронясан като Пития, той възпява по улиците собствената си божественост със Стихове, които неволно напомнят кантатите за богинята на Разума и за теофилантропите в парижката катедрала.

„Сред Безсмъртните стани Бог и ти самият.”

Не по-малко от това!… Общински съветник, депутат, сенатор, министър, председател на Съвета, президент на Републиката, манекен в дворците, статуя по кръстовищата, всичко за сметка на обществената, икономика все още би могло да мине, но Бог?!… Този тип гърци, прототипи на нашите Журденовци и на техните учители по философия, не се съмнявали в нищо, а в себе си – най-малко.

Но колко далеч от мисълта и характера на Питагор са манията на тези гърци за панаирджийска слава и желанието за признание и преуспяване!

За да резюмираме и отстраним всяко съмнение от нашите мисли за трите Раси, трябва да добавим следното: нашата Вяра, казвали сме го и ще го повторим пак, е над цветните и над чисто бялата, над автономната богословска, изключваща всякакво смесване; макар че втората, теологично-конкордатната, заслужава нашето уважение. Това което критикуваме в християнската Теология е двустранно ангажиращия флирт с езичеството, със смекченото черно-бяло. Не бива никога да се забравя, че то е антисоциално, посредствено, заместител и поробител.

Когато предлага благата на този Свят, или по-скоро благата на своя Свят, то това е винаги по един задължителен и не безвъзмезден начин. Приносител, но уви, лош на патриархалната древност, то винаги я предава променена. Това е философско и политическо изопачаване. Зад неговия манталитет винаги прозира управленския му манталитет, в който няма нищо православно: римската или гръцката република, римският или византийският цезаризъм с техния образователен и държавнически начин на мислене винаги и при всички случаи са били антисоциални.

Неговото господство допуска остатък от някакво сантиментално християнство в сърцето, но гони всяка християнска мисъл от мозъка. Впрочем, именно християнството в ума и в сърцето може да управлява правилно днешния свят и да постави черното на истинското му място.

Черното, това е Мефистофел, защото Фауст е само неговият Полишинел62. Конкордатът, дори и умственият, това е сцената с разпръснатите накити, независимо от това как е озвучена. Уважаваме тази от трите класически Грации и я обичаме най-много, без да пренебрегваме останалите, но не можем да не предупредим Маргарита, че този тип истории, подновени от Константин Велики, завършват винаги плачевно.

Това е духовна изневяра, казват строго Пророците на управляващите евреи, превърнали се в конкордатни теолози. Расата, която произлезе от тях ни коства, подобно класата на Ездра за неговата Юдея, не малко удари от Йехова, сред които са ислямът и монголите, които едва чакат да подновят своето настъпление с нови и по-крепки сили. Но тези мокси, тези остриета от желязо и огън са нищо в сравнение с вътрешните злини, минали, настоящи и бъдещи, причинени на християнството от непредвидливостта на тази същата раса.

Дали защото е духовна? Да, казват черно-белите. Ние твърдим, че тя не е достатъчно духовна! Дали защото е богословска? Да, ръмжат демоните на Юлиан Вероотстъпника. Ние казваме: защото тя е теологично конкордатна.

……………………….

1. Свободно религиозно обединение на хора, посветили се на усъвършенствуването си в
християнския живот, като за пример им служи духовният живот на някой религиозен
орден, чиято трета заповед те следват (третият орден на св.Франциск, 1221 г.; св.
Августин, 1401 г.; св. Доминик, 1422г.).
2. Син на Хам, внук на Ной; основател на държавата Куш или Каш (на територията на
съвременен Судан).
3. Бог на мъдростта в египетската митология.
4. Появяване, божие откровение; явяване на Христос; древногръцки празник в Делфи в
чест на Аполон, символизиращ връщането на бога Сльнце от страната на хиперборейците напролет.
5. Гръцки жрец и поет, 7 век пр.Хр.е., роден на Крит, живял в Кносос, счита се за основател на орфизма в Гърция; с него се свързват очистителните и изкупителни практики, заемащи толкова голямо място в Елевзинските и Самотракийските мистерии.
6. Автор на теогонията след Хесиод, роден на остров Сирос, 6 век пр.Хр.е., учител на Питагор.
7. Полулегендарен поет, към когото Херодот се отнася с особено уважение и от когото взаимства етнографски сведения за връзките на йонийците с азиатски народи, населяващи далечноизточните степи; някои го смятат за учител на Омир
8. Гръцки философ, 6-5 век пр. Хр.е., изобличител на гръцкия религиозен антропоморфизъм чрез утвърждаване на единния Бог – висш разум и съзнание на вселената.
9. Елеатската школа е основана в град Елея – древна Гърция, от Ксенофан.
10. Върховни жреци.
11. Първосвещеник и легендарен герой, „варварски” мъдрец, когото познавали съвремениците на Херодот, мистиците-орфици и неопитагорейците.
12. Легендарен народ, споменаван в делфийските митове; вероятно делфийците са наричали така народите, живеещи на север от съседите им – локрийци и тесалийци; описват ги като народ от златния век, много милосърдни и чисти хора; те живеели в горите, хранели се с плодовете на земята, не ядяли месо, не познавали войната и раздорите; Аполон живеел сред тях от началото на пролетта до средата на лятото, за да ги пази от болести; живеели по 1000 години и сами определяли края на своя живот.
13. Тракийски цар и жрец от племето на гетите, споменаван от Херодот, Страбон и др.; според Диодор той бил пророк и законодател, според Диоген Лаерций – “един от първите философи на варварите”.
14. Древна столица на Долен Египет.
15. Един от четиримата “велики пророци” на израилския народ.
16. Най-висшият свещенослужител.
17. От katholikos – гр. – всеобщ, вселенски, универсален.
18. Този превод от френски се различава от текста на православната и католическата Библия.
19. Син на Куш, правнук на Ной.
20. От гръцки – танатос – смърт; бог на смъртта, син на Нощта и брат на Хипнос /Ерос/.
21. В това число и за нашия земен свят.
22. Гръцки философ (412 – 485год.), неоплатоник; създал една от най-завършените.
комплексни и напълно развити неоплатонически системи; има изключително влияние
върху по-късните християнските и ислямски мислители.
23. Свещеното.
24. Гръцки поет, роден в 800г. пр.Хр.е.
25. Основател на първата династия египетски фараони /3315г.пр.Хр.е./, обединител на
Горен и Долен Египет, основател на Мемфис.
26. Жреци на Юпитер на о-в Крит.
27. Цивилизация, обитавала Крит и околните острови, 3-2 хилядолетие пр.Хр.е.
28. Митичен цар на о-в Крит.
29 Упанишадите – теологични творби, създавани вероятно до около 6 век пр.Хр.е., съдържащи мистични или духовни интерпретации на Ведите; считани са за вероятен край и същност на Ведите: от там идва и името Веданта – Veda + anta (край – нг. санскрит).
30. Град в Епир, където имало храм и оракул на Зевс.
31. Доданим – син на Иаван, внук на Иафет, правнук на Ной.
32. Религиозно обединение от градове и народи, под патронажа на един Бог.
33. Гръцки философ /5-4 век пр.Хр.е./, ученик и приятел на Питагор.
34. Гръцки философ-питагореец, 5 век пр.Хр.е., съвременник и приятел на Платон.
35. Философ-питагореец, един от учителите на Платон.
36. Баща на Орфей (родопееца – бел.пр.).
37. Основен размер на ведическите текстове; състои се от четири полустишия, всяко от които е съставено от осем срички.
38. Трети син на Ной, втори родоначалник на човечеството.
39. Двиджа – на санскрит – роденият два пъти.
40. Име дадено от египтяните на местопребиваването на душите след смъртта.
41. От др.инд. – “три свята” – триделната вселена на древноиндийската космогония и митология, включваща небето, земята и подземното царство.
42. Френски ерудит, 17-18 век, завършил протестантска академия в Сомюр и право в Париж; превел и публикувал Хораций, Марк Аврелий, Аристотел, Софокъл, Хипократ, Платон; за основен негов труд се смята превода “Биографии на известни личности” на Плутарх; през 1713 г. е избран за пожизнен секретар на Академията на науките.
43. Френски литератор и окултист, 18-19 век: автор на драми, мистерии, преводи на Байрон и Лисид.
44. Черна, но прекрасна.
45. Имат се предвид последните римски императори; Августул – “малък Август”.
46. Привърженик на единовластието, обединител.
47. Централния квартал на Александрия, където се намирала библиотеката и дворецът на
Птолемеите.
48. Храм на Серапис – александрийско божество, чийто култ е установен от Птолемей I.
49. Гръцки философ и математик, роден в Александрия, 4-5 век.
50. Александрийски патриарх, 4-5 век, изключително жесток, разрушавал църкви, изгонил
евреите от Александрия /415г./, участвал в убийството на Хипатий; негово писмо от 429 г
предизвиква разкол.
51. Epifaneia – гр. – явяване; празник, посветен първоначално на две явявания на Словото-Спасител: явяване в плът чрез раждане и в Троицата чрез причастие; отбелязва се на 6 януари.
52. Документ, оповестен на 25 юни 1530г. в сейма на Аугсбург, подписан от седем принца и два свободни града, излагащ протестантската доктрина.
53. Договор на римския Папа с правителството на някоя държава, определящ отношението на католическата Църква към тази държава; договор, съглашение, споразумение.
54. Поява на белези у потомството, които отсъствуват у близките предци, но са налични у
по-далечните предци; наследственост, приемственост.
55. Потомци на Атрей, герой от древногръцката митология, баща на Агамемнон и Менелай.
56. Корона на древните персийски и асирийски царе; или тройна корона на римския Папа.
57. Френски ерудит: завършва семинария, занимава се с история на религиите и древните езици, пише книги, основава Парижкия музей, 18 век.
58. Френски философ. 18 век. Занимава се и с математика и архитектура, писател.
59. Ерудит. философ, политически деец, 18 век.
60. Писател и политически деец. 18 век.
61. Гръцки философ (250 – 330 год.), неоплатоник.
62. В смисъл – марионетка, кукла на конци.