За нас, жителите на Балканския полуостров, е от изключително значение, че времето и превратностите на историята са запазили от унищожение „Илиада“ и „Одисея„. Благодарение на тях ехото от битката пред стените на Илион достига до нас, макар и приглушено, с поизкривено от вековете послание. Ако не бяха двата епоса, Хайнрих Шлиман нямаше да тръгне да търси Троя, а Микене щеше да остане един зарит под тонове пръст древен град.
Благодарение на мащабните разкопки и на постиженията на съвремената наука днес знаем, че Троянската война наистина се е състояла в края на ХIII в. пр. н. е. В същото време липсата на достатъчно сведения от онази далечна епоха, както и небрежността на много учени и изследователи, са довели до там, че реални исторически събития (макар и запазени за поколенията чрез литературни форми) са придобили образ повече на мит, отколкото на факт.
Вече видяхме как при по-внимателно взиране от мъглявините на мита могат да изскочат реални исторически факли, потвърждавани и от други запазени паметници от целия район на Източното Средиземноморие. Достатъчно е да има кой да чете зад редовете, запазени за нас от съдбата.
В много от публикациите върху Троя от XIII в. пр. н. е. авторите изказват учудването си, че мащабно събитие като Троянската война не намира адекватно отражение в откритите археологически и епиграфски паметници от онова време. Истината е, че Троянската война не е направила почти никакво впечатление на съвременниците й, за да й бъде отделено някакво по-специално място.
От „Илиада“ и „Одисея“ знаем, че войната продължила десет години. Пак от същите източници, допълнени и от сведения от по-късен период, се разбира, че всъщност не става въпрос за някаква продължителна война, насочена директно към града Троя, а за десетгодишен опит на балкански племена да се установят за постоянно на северозападния бряг на Анатолия.
За да разберем същината на експедицията срещу Троя, ще е необходимо да разгледаме историческата картина на целия регион през смутния XIII в. пр. н. е. – век, наситен с превратности, неспокоен и разорителен за много държави, народи и племена.
Една от неоспоримите сили по онова време бил Египет. За целите на настоящата книга не е необходимо да излизаме извън границата на XIV в. пр. н. е. Ето защо обзорът на историята на земята на фараоните ще започнем с Аменофис III, властвал от 1405 до 1367 г. пр. н. е. Този египетски владетел с чужда кръв (майка му Мутемуя била дъщеря на хуритския владетел на Митани) предпочитал дипломацията пред войните. По време на управлението си поддържал договорни отношения с властващите над Митани, Вавилон и Асирия, а под властта му било цялото сирийско крайбрежие.
За нас особено важен е неговият син Аменофис IV, въвел култа към новия бог Атон и нарекъл себе си Ехнатон. Въпреки че властвал самостоятелно само седем години – от 1368 до 1362 г. пр. н. е. – той останал в историята с броженията, предизвикани от налагането на култа към Атон. Сред недоволните били и, както вече казахме, жителите на град Танис, които в множеството си били анатолийски преселници. За да спасят култа към своя изконен бог Амон, част от тях се решили на рискованото пътешествие до бъдещия Пелопонес.
Като най-свещен „товар“ на корабите си те вземат девствените жрици на Амон – 50-те танаиди, които, за да запазят обета си към бога, по-късно ще теглят ножа на натрапените им съпрузи. Годината на дебаркиране на танаите в Пелопонес, както вече знаем, е 1364 или 1363 пр. н. е. – изключително важна дата за по-късната история на Балканите като се има предвид по-нататъшната роля на танаите. А ако направим едно поредно малко лирическо отклонение, то трябва да признаем, че древните летописци съвсем несправедливо са дали на танаидите да пълнят в отвъдното бездънни каци.
Истината е, че само Хипермнестра е трябвало да бъде наказана, защото пристъпила обета си за девственост пред бог Амон и приела в ложето си Линкей. Макар че пък тогава нямаше да се появи на бял свят героят на героите Харкалеос. Всъщност кой знае кое добро е за зло и кое зло – за добро.
Ето, Тутанхамон отслабил Египет, но пък дал възможност на танаите да останат в историята. Последвалата го династия на Рамезидите укрепила Египет, но това станало с цената на многобройни страдания, понесени от народите на Мала Азия по време на многобройните египетски военни походи на североизток.
Може би Рамезидите само се стараели да присъединят към короната си и земите, откъдето някога в Египет пристигнали дедите им. Защото династията водела потеклото си от… град Танис. Дълбоките анатолийски корени на последователните египетски фараони Рамзес I, Сети I, Рамзес II и 13-я му син Минептах (1236 – 1223 г. пр. н. е.) не им попречват през целия XIII в. пр. н. е. да водят войни с хетите и техните съюзници.
Последният от изброените фараони – Минептах, остава в историята и с едно забележително събитие, за което вече писах – разгрома на нахлулите в делтата на Нил „либийци“ и „морски народи„, ръководени от цар Мериай. Нашествието било извършено точно след края на Троянската война, а както знаем, много от хората на цар Агамемнон се отправят в пиратски набези към бреговете на Египет…
Освен с периодично нахлуващи вълни от пирати и скитници чергари, египетските фараони си имали главоболия и с империята на хетите. След смъртта на могъщия хетски владетел Хантилис I (1590-1560 г. пр. н. е.) фараонът Яхмес и наследниците му успели да се наложат над слабоволевите продължители на хетския царски род и възвърнали египетското влияние чак до Северна Сирия.
Това състояние на египетско надмощие продължило чак до началото на XIV в. пр. н. е., когато царете на Хатуса успели да се наложат над другия си голям съперник в региона – хуритската държава Митани, и да я направят свой васал. След успеха си хетити отново обърнали поглед на юг и през целия XIV в. пр. н. е. водили упорита борба с Египет за надмощие в днешния Близък Изток.
Страстите се успокоили едва през 1299 г. пр. н. е., когато след прочутата битка при град Кадеш двете велики държави подписали мирен договор. Той бил спазван почти цяло столетие от Рамзес II и Минептах, както и от наследилите Муатали (Муваталис) на хетския престол Хатусилис III и Тутхалиас IV. За последните двама останали усилията да се справят с войнствените племена каска, населяващи териториите по североизточните граници на хетската империя, и с набиращата мощ Асирия.
Проблемът с асирийците никак не бил малък. В самото начало на XIII в. пр. н. е. асирийският владетел Ададнерари (1307-1275 г. пр. н. е.) успява да разшири владенията си чак до град Халеб, дълбоко навлизайки в териториите под хетски контрол или влияние. Синът му Салманасар I (1274-1245 г. пр. н. е.) стига на север чак до езерото Ван, принуждавайки местните хуритски племена да се изтеглят към Колхида и Пропонтида (Мраморно море). Политиката му е продължена и от Тикулти Нинурта (1244-1208 г. пр. н. е.), който в едно свое писмо съобщава на баща си, че се завръща от царството на хетите с огромна плячка – пленници, стада магарета и едър рогат добитък.
Последователният стогодишен натиск на асирийците на запад в края на краищата довел и до разпада на хетската империя, която от XII в. пр. н. е. насам представлява само сбор от разпокъсани малки княжества, бледо величие на отминала мощ.
На фона на всички тези значителни събития съдбата на някакъв страничен за Мала Азия град, какъвто е бил Троя, едва ли е вълнувала много съвременниците. Самият Омир изрежда в епосите си имената на десетки разорени градове като Лирнес, малоазийска Тива, Хриза и т. н. Голяма част от тях са били не по-малки от Троя и с не по-малко значение в районите, където са били издигнати.
В историческите архиви е запазен един документ от онази епоха, свързан с подобен на троянския проблем. Писмото, което ще цитирам, е писано около 500 години преди Троянската война, но дава ясна представа за сложните и объркани дипломатически и военни отношения през II хилядолетие пр. н. е., когато постоянно се образуват и разпадат коалиции от малки държавички, стремящи се да запазят независимостта си или обратното – да отнемат независимостта на някой по-далечен или по-близък съсед. Ето какво ни съобщава откъсът от това писмо:
„Ето какво казва Абисамар на Яхдулим: „Да сключим съюз!… Моите градове, които (още) не са завладени, сега ще бъдат покорени. Тези градове не бяха превзети по време на враждебните набези на… владетеля на Каркемиш (или) Ямхад, (но сега) са (практически) завоювани от Шамши-Адад [цар на Асирия].“
Ямхат е била разположена на територията между Анатолия (хетските земи) и днешния Близък Изток, който по онова време се е владеел от египтяните – район от Мала Азия, разположен точно срещу остров Кипър и тясно обвързан с по-късната история на Балканите, както вече видяхме.
Много държави и градове са загивали през онова бурно II хилядолетие пр. н. е. Други са били завоювани, разрушавани и наново възстановявани. Трети са имали нещастието да съществуват само едно историческо мигновение – като града на славния богоборец Салмоней например. Малко от тях обаче имали щастието да превърнат „смъртта“ си в безсмъртие, ставайки обект на грандиозен епос като омировата „Илиада„.
Затова може би от някакъв сантимент последната глава на първата книга от тетралогията ще е посветена на онези, които прахът на историята е покрил със забрава. И които се нуждаят някой да поиздуха този прах.