ПО-БЛИЗО ДО РАЯ

Трилогия „Сълзи на огъня”, автор Ирина Войнова

„Сълзи на огъня“ е поетична антология от три части, всяка от които включва стихове от вече издадените книги на авторката („Оголен камък“, „Глинена птица“, „Степени на свобода“, „Крило и корен“, „Градината на Фохат“), както и цикли с непубликувани нови стихотворения, написани след 2010 година.

Първата част на антологията „Мъртва кост“, 2010 е книга за постигнатата свобода: в центъра й стои личността и нейната драма в земното битие. Да постигнеш свободата в социалния контекст на едно разломно време, едновременно да принадлежиш на средата, но и да се еманципираш от колективната инерция, от културните предразсъдъци и табута, да осъзнаваш собствената си уникалност като индивид и да преживееш свободата отвъд колективния контекст: духовната свобода в дълбините на същността си и в дълбините на сътворения свят. „Мъртва кост“ съпоставя реалности, онтологични модуси, променя зрителния фокус към физическото проявление и все повече го изтегля към битийното.

Втората част „Госпожа Поезия“, 2015 е книга на споделената самота, за дългото пътуване навътре у себе си – към знаци, сенки и полусенки в скритото за ума, в един процес на себепознание, който променя виждането едновременно за безкрая навътре и навън. В центъра на вниманието е душата. А голямата тема е поезията: поезията като мистерия, дар и кръст, божество и път, посвещение, лекуваща и спасяваща сила. Поетичната книга „Госпожа Поезия“ е едно пътуване през думите до тайнството на Името – до името на душата.

В „На педя от рая“ човекът е предизвикан от духа да преоткрива живота извън еднолинейното съществуване, в измерения не недостъпни, а забравени, „отдалечени“, поради духовно осакатяващи догми, предразсъдъци, философски системи и културни модели. „На педя от рая“ ни припомня, че и през най-баналната проза на ежедневието и тленността преминава един безсмъртен наш Аз, че ако желаем повече смисъл и хармония в живота си и в света, трябва да се вслушваме в него, да си припомним единството си с него, да го изберем.

Първият цикъл – „Оголен камък“, 1996 започва с чудото на огнените макове, някак внезапни в онемелия пейзаж – мигове любов, която се съпротивлява на усещането за тленност. Следват метафорични пейзажи, които говорят за избора – по-близо до дълбокото на душата, по-далече от социалното надпревара и суетата („Ето върха!“ и „Дюните“). „Познато трепване“ обвързва в образ инстинктивното единство на земното битие и духовния порив у човека да принадлежи на тържеството на живота.

Последното стихотворение („Захапал мундщука“) е сред текстовете с ключов статус в антологията. В него еросът се проявява като могъщ и поетичен инстинкт на живота, като аспект на единството, на което човекът принадлежи със същността си – в красив и експресивен рисунък, единство на драма и поезия в образа на любовта. В началото и края на цикъла стоят текстове, в които божествената мъдрост на живота е преоткрита в земното, в езическото тържество на цвят, порив, страст, в инстинкта на живата природа.

Вторият цикъл – „Степен на изгаряне“, 2000 е центриран около идеята за единството на световете, уловено в един субективно преживян миг на безвремие:

На фона на безвремието
всеки миг се откроява –
щом мравката изохка,
къдриците на облака изправя.

Такива мигове се повтарят в целия цикъл – на съзерцание, на странен сън, на прозрения-светкавици, в които тържествува преоткрития принцип на единството. В редица стихотворения такива мигове-осенения идват като зрял плод на стаена дълго драма, на отлагано осъзнаване на болезнена истина – „По прешлените на браздите“ създава ярък образ, за да бъде изречена такава истина: любовта може да забрави същността си като единство на душите, може да се превърне в отрицанието си, във власт, която убива. Но у човека се пробужда онази инстинктивна мощ на порива да се изправи, която го прави част от природата на майката Земя – като стебло, което не познава друга посока, освен заложената в същността му:

Но жаждата източи пясъчно стебло –
мъчително прохождам днес отново
по прешлените на браздите.

И в този цикъл неведнъж се проявява една характерна черта на поезията на Ирина Войнова – ако човекът се залута в капаните на егото, в предразсъдъци, догми, инерции и условности, независимо колко дълбоко е в бездната на скръбта, обидата и отчаянието, у него винаги остава онази сила, с която принадлежи на природата, която е истина, като могъщия инстинкт на живота. Тази поезия често представя природата като образец, в който винаги можем да преоткрием законите на живота. Затова неведнъж се появяват аналогии, метафори, алегории, които съединяват поразкъсаното единство на човека и природата, изскачат в словото като ритуален език на възкресението на душата над хаоса и болката, като език на лечението.

Третият цикъл – „Крило и корен“, 2003: драмата на човека, носещ дълбоко у себе си два могъщи инстинкта, завещани от Земя и Небе, инстинкта на дърво и птица, да уседне и да лети, гравитация и „Антигравитация“. Равновесието – „само мигла от клепача ти да падне,/ ще загубиш равновесие“. Това преживяване на сложното единство у човека и осъзнаването му като постигната хармония бележат всички стихотворения в цикъла. То преминава през редица търсения на опорната точка, в която крило и корен се хармонизират – някъде по хоризонта, в който се докосват Небе и Земя, в търсене на детето у себе си, символ на ненакърненото им изначално единство, редуването на будност и сън като ритъм на проявлението на това единство – до избухването на „кактусово цвете на екстаза“.

Четвъртият цикъл – „Градината на Фохат“, 2006 е центриран около темата за вечното жадуване за изплъзващата се тайна на битието („Улавям само силуети“).

Мистичното другаде, митически образи и теми, които изплуват като език на търсенето и тайнството, като символика на посвещението в Градината на Фохат (минотавъра, нишката на Ариадна, „Змия, захапала опашката си“ – вечният символ на безкрая на познанието и мъдростта, на кръга на битието). Човекът търси „Истината,/ от цялото ми същество жадувана.“ Но „Раздробени,/ сетивата ми преследват/ сенките напразно“, защото откровението проблясва „През пясъци на илюзиите“, през привидности и сенки на навично мислене. В Градината на Фохат раят изглежда близо – „на една ръка разстояние“, но постигането му е пътуване „Между сенките на всички/ минали и настоящи Азове“. Тук ключово място има стихотворението „Кръстът, който те държи изправена“ – между небесни копнежи и земна врява:

Ти ли си парцалената кукла
на Кръстното дърво,

и миризми на скара,
варена царевица,
захарен памук и пуканки?…

Кръстът се превръща в благословен път – защото е осъзнат като единствен собствен път на човека в опита на себепознанието, път на изпитанието, на зреещата сила, на родената в сърцето истина.

Следващият цикъл носи това заглавие – „На педя от рая“. В първата му част „Пропорции“ се появява „Къщата има всички удобства“, стихотворение, в което къщата функционира като метафора на душата. Колкото и да е пълна с уют и удобства, тя е мъртва без прозорци. Един класически символ в поезията – прозорецът, идва да напомни за неизбежната ни свързаност с другите, със света извън Аз, за принадлежността ни към земния живот, който може и да ни наранява, но да му принадлежим, това е единственият начин да сме цялостни. Бягството в самотата и навътре е илюзия на растежа.

Във втората част на цикъла – „В тълпата – сам и гол“ текстовете са обединени от идеята, че човекът се изживява като сирак и жертва, ако повярва в самотата си, защото ако си спомни, че Бог винаги е с него, ще повярва, че той би пренесъл и своя син, и кръста му „в дълбокото и по стръмното“ („В дълбокото и по стръмното“). Да си „В тълпата – сам и гол“ е изпитание на вярата. В третата част на този цикъл – „Лау и духът на любовта“, се появяват „Лабиринтът и чистилището“, „Къщата на оракула“, „Пътят към светилището“, „Хидрата“ – „полегнала върху покварата си“, „Голгота“, „Плеядите“, мистичният Беглик таш с ритуалното му ложе и трона – образи от различни културно-исторически светове, които маркират път през предразсъдъци, културни, религиозни клишета и авторитети в името на себепознанието, на съединяването със собствената същност: „За да преборя слепотата, се разкръстих“.

Последните стихове в тази книга благославят даровете на всички светове, които са подкрепили пътя на човека към автентичната духовност, благославят мистичното преживяване като върховно откровение. Това е друго завръщане към онези истини, споделени в „Градината на Фохат“. Едно спокойно приемане на вечната истина, че няма крайно познание за безкрайното. Тиха радост от вярата, че Бог винаги ни намира – като любими деца, че трябва да го помним, когато и самите ние го търсим. Така завършва и цялата антология-трилогия „Сълзи на огъня“ – с мъдрото блаженство на човека, оставил зад гърба си колебания, страхове и догмата за болката и самонаказанието като задължителни атрибути на извисяването. В края на този път е човекът, който знае, че ако се остави на Бог да го приюти в дланта си, Раят е още по-близо:

Раят…
На една ръка разстояние –
от рамото до китката,
е моята ръка,

а педята – на Бог.