ЖИВОТЪТ Е ВСИЧКО

На Булат Окуджава

Плаче детето – изгубило е играчка,
плаче момчето – изгубило е любов,
плаче мъжът – изгубил е пари,
плаче старецът – изгубил е всичко.

Детето се смее на всичко,
момчето нехае за всичко,
мъжът е за всичко,
старецът свиква със всичко.

На стареца дайте играчка,
за да забрави.
На мъжа дайте любов,
да се забрави.
На момчето дайте пари
и ги забравете.
На детето – да не забравите –
дайте му всичко.

ВИНО, ЖЕНИ И ПЛАНИНИ

Някои обичат виното.
Тук няма любов –
само лъжовна сила.

Някои обичат жените.
Тук няма сила –
само любовна лъжа.

Някои обичат планините.
Тук няма лъжа –
само силна любов.

Вино, жени и планини.

Нека забравим тези, които
обичат силата,
обичат лъжата,
а искат любов.

ЗЕЛЕНОТО

Юрва се зеленото нагоре,
чаткат съдраните обуща.
Ритва ги дангалакът разчорлен –
петите му хоризонта клатушкат.

Щом гуляйджиите-облаци смеят се
и възври по плешките лютата пот,
зеленото пука, излиза от себе си
и филизи бодват окото му.

Горчива е силата, въздухът сладък.
вред с главата си блъска зеленото,
като коч – до припадък –
грях и лудост простени са.

Висинето продънено плисва –
Господ е сплашен от своята семка.
Уж кротва мокрото листе,
а под зеленото и камънакът омеква.

Ах, тези пияници свише!
Тук е рукнал животът със хъс.
Те са дребни, прозрачни, излишни
сред зеления, див земетръс.

Връхлита зеленото, люлее се, ражда,
с усукани корени, с клони чепати.
И ляга отдолу му, с поглед изпразнен,
тежката сянка на лятото.

ЛЮБОВТА Е НАВСЯКЪДЕ

Любовта навсякъде ме дебне –
на улицата, у дома, сред планината.
Смачква ме и пакости ми. Ненадейно
разпра хастара тя на сетивата.

Обувките пробива, извива ми ръцете,
мъглата пали и скрива ми луната-
Щом хоризонта бурята разцепва,
със любовта във бездната се мятам.

Въжета къса, клиновете чупи,
към блатата пътеките са тръгнали.
Със любовта какво ли не се случва –
куцукам край лавините – като недъгав.

Любовта навсякъде ме дебне.
Тя гърлото прегризва като хищник.
И този сън дано да е последен –
тя няма да се спре пред нищо.

ВЪЗДИГА СЕ ДУШАТА …

Дали живея вече – криво-ляво,
пък може да е вяло, без начало?
Със себе си, дали ще съм съгласен:
че краят никога не е прекрасен.

Но все съм някак изненадан
и после всякак ненадминат,
и всичко грешно все ме радва,
и всичко преживяно ми е свидно.

Проклет инат съм – днес прекрасно зная –
връхлитам се, прескачам – до края.
Над върхове и залези ще литна –
от себе си, от страхове преситен.

Преди кръвта ми да изстине,
аз тинята преглъщам с вино.
Прокълната покълва планината,
въздига се, въздига се душата.

СМЪРТТА ИЛИ ЛЮБОВТА

Смъртта ме потупа плахо по рамото
и какво бързешком обеща ми тогава?
„Мечтите кървят – те са гаснещи рани,
аз съм заета, ти – с тях се оправяй!

Докрай изпълзявай – нагоре-надолу –
че динозаврите станаха птици.
Забавлявай се, тук луната разголена
виж откога е самотна вдовица!“

С ледена ласка, на развиделяване,
изненадейно, в съня ми на заек,
побутна ме някой кротко по рамото.
Любовта е! Кой съм? Къде съм? Не знаех.

ПО БИЛОТО, САМО ПО БИЛОТО

По изръфаното от мълнии било
търся среднощно убежище.
Щом росата мисълта е измила,
най-страшно е, да бягаш от себе си.

Постеля – едва няколко педи.
А звезди – и в съня, и на яве.
Облещена луната те следва,
ветрецът приспивно запява.

Със свободата трябва да свикваш –
само глътка вода е потребна.
Дори наникъде, да си никой,
утре безкрая от упор ще гледаш.

Поляга буренът благороден,
че мечтите раницата отпраха.
Ще се събудя като самата природа –
върховете не са само метафора!

БЯЛАТА КРАВА

Бялата крава пасе по билата,
утре ветрецът ще бъде ленив, милостив.
Свикнали сме със остена в ребрата –
нейде сред облаци черни и припек сънлив.

Влюбено дебне мъглата илюзия,
кравата пъпли нагоре през целия ден.
Примката няма ли кой да нахлузи,
сипеят или просторът е вечно зелен?

Тъжен Шагал на Балканите няма,
кравата няма си даже и смугъл пастир.
Залезът долу си ляга измамен,
върху прокълнат, самотен, невидим баир.

ХРАМ

Любима, вярвам в тебе – ти си храм.
Под куполите на гърдите ти се моля.
Не бива да съм боязлив и ням –
връхлита щастието като болест.

За да целуна твойте колена,
аз коленича пред олтара на живота.
Светците тука нямат имена
и в мрака дяволи не се кикотят.

Иконата е жива и света.
И грешникът съблича тялото от себе си.
Щом в нас събрали сме света,
магии, думи, разум – непотребни са.

Аз вярвам в чудото, което сам
в косите, устните и рамената търся.
Любима, позволи ми в този храм
да бъда варварин, след туй да се покръстя.

* * *

Накуцва сянката ти бледна,
че бурен мислите заплита.
Ти в пропастта защо погледна –
цветя разкъсваха скалите?

СЕГА – 
САМО 
ПОНЯКОГА

Исках с нещо винаги да се гордея,
много книги четох – с очила.
Вярвах горко в своята идея ,
ала тя една игра била.