Марион Колева: “Излезе ми даже име на скиталка, нещо като одисейка, или континентална стопаджийка”

Интервю на Наталия Николаева с Марион Колева

Общуването с Марион Колева е приятно, непосредствено, зареждащо и пълноценно. Тя е мислеща и креативна личност, фин и търсещ дух, лишен от суета. Дали ще ни поведе из градините на Юмико, през срещата с Карлос Фуентес или през калейдоскопичния образ на Каракас и Южна Африка, Марион е увлекателен разказвач и емоционален, обаятелен спътник. Този път темите на нашия разговор с моята събеседничка кръжат около емигрантството, номадския начин на живот, пътуването и завръщането.

Кои бяха най-големите предизвикателства, когато се завърна в България?

Същите, пред които е изправен човек навсякъде по света, ако реши съзнателно да прави избор. Особено при драматични обстоятелства. Да запази присъствие на духа, да се пребори с предразсъдъците за възраст, професия и пол, с нечестивата бюрократична система, с апатията и негативизма.

Струва ми се очевидно, че никога не можем да се върнем на същото място, откъдето сме тръгнали, освен в спомена; и то само донякъде, защото емоционалната памет подвежда. Не можем да се върнем при същите условия и сред същите хора. Променили са се те, променили сме се и ние. Така че една от най-големите трудности беше да се отнеса трезво и хладнокръвно към непрекъснатото усещане за нещо познато, което ми се изплъзва; всичко изглеждаше същото, а в действителност беше различно. Е, имаше и някои нещица, които „по лампедузовски” се бяха променили външно, за да си останат „все тия”. Умът подсказваше, че „видимото е привидно”, петте сетива подвеждаха.

Във всички случаи, опитът ми за приспособяване към нови реалности се оказа много полезен. Подтисна измамното ми усещане за дежа ву. Спести ми излишни разочарования и възторзи. И затвърди мнението ми за светостта на устоялите приятелства.

Би ли разказала в кои точки на света си живяла?

Страните, в които съм била, не са чак толкова много. Казвам го, защото днес да се обиколи светът не представлява непреодолима трудност, мнозина са го правили даже на колело, пеша, с балон; за поколението на Илия Троянов, а да не говорим за поколението на дъщеря ми, това е напълно реално, ако човек си го постави за цел.

За мен имат значение местата, където не съм била като турист, а съм оставала за по-дълго време. България познавам на пръсти от дете и няма да се уморя да я обикалям. Особено планините. Във Венецуела живях 12 години и половина, а в Южна Африка – пет. Във Венецуела ме завариха двата опита за преврат, чудовищното свличане /което отне живота на 15 хиляди души на границата между двете хилядолетия/, двумесечната стачка срещу правителството на Чавес.

Попаднах в Йоханесбург месец и нещо преди първите свободни избори, за да се върна отново там след години. Пътувала съм неколкократно до Германия и Русия, но за по-дълго бях на стаж в Лайпциг и като задочна аспирантка в Москва. Руст се приземи на Червения площад през 1987, в разгара на «перестройката», когато слушах лекции на 200 метра от Кремъл, във Факултета по журналистика, в рамките на една професионална практика, организирана от СБЖ.

Най-екзотичната ми командировка беше в Северна Корея. Странни места, на които съм попадала, са също Армения, Аруба, Тринидад и Тобаго. Едно лято обиколих най-затънтените кътчета на щата Флорида. Впечатленията ми от другите дестинации са по-бегли, «епидермални», макар и не по-малко ярки – Бразилия, Англия, Франция, Испания, Италия, Куба, Мексико, Гърция, Сърбия, Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Румъния, Австрия, Аржентина… Там съм била на гости при близки хора, или на турнета.

Но за любимите градове, които приличат на стари приятели и за Духа на природата ми се иска да разкажа по-подробно при друг случай.

Можеш ли да си представиш да живееш като номад и защо?

Вече не мога да си представя да не живея като номад. Точно защото не съществува пълното завръщане. Има следващ етап, поредна крачка по спиралата, поредно започване от нулата, но на друго ниво.

Най-общо казано, предпочитам номадските цивилизации във всичките им разновидности – от времето, когато Беринговият проток е бил провлак, та до днес. Макар че най-непосредствената представа за цивилизация е свързана с идеята за уседналост. Харесвам древните гърци и малко ме плашат затворените, вгледани в себе си общества, въпреки своята магична привлекателност.

Клод Леви Строс говори за размяната на жени между съседни племена като първи «мост» между културите – някои се «задомявали» относително далеч и с това осъществявали толкова необходимия «пул» на идеи, информация и генетичен материал. Имаше една притча за човека, който пътешествал и постепенно слагал на гърба си какво ли не – вещи, омрази, нотариални актове, горчилки. След време товарът ставал толкова тежък, че той периодично трябвало да изпразва раницата, за да може да продължи самотния си път към върха.

Липсва ми вътрешната сила на мъченика, който би извървял разстоянието, дори ако знаеше, че в края не го очаква нищо. Затова се зарадвах, че притчата завърши не с «трансцеденталното медитационно движение», а с думите: на този връх не растяла нито световната слава, нито вселенската любов, а една билка, която можела да излекува сина на най-добрия му приятел.» Често съм казвала, че нямам душа на емигрант.

На първо четене може да звучи в противоречие с битието и декларираните ми предпочитения. Всъщност от себе си не можеш да емигрираш. Пътят е навътре и той така или иначе трябва да се извърви. Себенадмогваненето е пожизнен процес и само понякога е свързано с придвижване в пространството. Но във всички случаи е «бродничество».

Специфични житейски обстоятелства наложиха странстванията ми по планетата; излезе ми даже име на скиталка, нещо като одисейка, или континентална стопаджийка. Имаше момент, когато това ме смущаваше. Необичайно е да се чувстваш като в преобърнат мит, макар че за мен бруталната експресия на мита би трябвало да не се свързва с втобиографичното.

Предпочитам да приемам аналозите игрово. Все пак, по-добре е да се извлече положителното от всяка ситуация, отколкото да се хленчи по повод и без повод. Позата на жертва, сляпо подчиняваща се на съдбата, не ми допада. Хубавото на журналистическата професия е, че можем да носим химикалката и бележника в джоба си, а с компютрите и това вече не е необходимо.

С риск да прозвучи сантиментално, този разговор ме подсети, че много отдавна един скъп за мен човек ми прочете приказка за момиче, което мечтаело да види всички страни. В съня му се появил тигър и на следващия ден същият красив звяр, само че истински, се приближил до колибата му. Момичето го последвало и тигърът изпълнил неговите желания. Накрая то се върнало у дома и било щастливо, защото се прибрало при своите, но в очите и сърцето си носело несметно съкровище, което споделило с тях. Имало своя тема, своя мелодия, свой танц. Когато го питали не съжалява ли, че приключенията му са свършили, то отговаряло: «не тъгувам, че е приключило, радвам се, че се е случило».

Харесвам подвижността, когато не е за сметка на изгубената връзка с извора. Човекът не е дърво, неговите корени са от различно естество, от духовен порядък, небесни. Пътеките ни рано или късно имат излаз на небе. Харесвам динамиката, при която човек остава здраво завързан за вътрешната си мачта; тогава по-трудно се превръщаме в плячка на изкушенията по пътя, а в същото време не губим волността си и възможността да претърпим развитие, подчинено на естествена логика, не на натиск отвън.

С други думи, колкото до пътуванията и завръщанията, мостовете и трансмисиите, пластовото белене на Аз-а, единството и борбата на номадството и уседналостта, едва ли мога да кажа нещо по-хубаво от Константинос Кавафис в прочутото му стихотворение „Итака”.

Изпитваше ли носталгия далеч от родината и как опитомяваше това чувство?

Изпитвах. Няма как да се опитоми, можеш ли да затвориш мъгла в клетка? Пътувах до София при всяка възможност. За съжаление, такива нямаше много. В Каракас си бях подбрала за екрана на компютъра анимиран скрийнсейвър с валящ сняг.

Спасяваше ме и словото. Свързах се с доста български литературни страници, запознах се с много от пишещите в мрежата. Нали в някаква степен словото е нашата обща родина… Никога не съм прекъсвала връзката с приятелите. Първо – чрез писма, после – чрез Интернет.

Във Венецуела е прието къщите да нямат номера, а имена. Като мислехме какво име да изберем, ако някога си построим дом, хрумна ни, че би било добре да го наречем „Мартеница”. Тогава на клетъчно ниво чувстваш колко е подходящ тоя символ.

На какво те научи пребиваването и работата в нова среда?

На толерантност, вдъхновен труд, солидарност, съпричастие, на непрекъснато обновление във всички смисли на думата – професионален, битов, свързан с житейските възгледи и междуличностните взаимоотношения – „всеки следващ миг изисква ново решение”; на активната способност да мечтая за най-доброто и да съм готова за най-лошото; на стоицизъм, внимание към детайла, способност да се радвам на дребните неща, да не подценявам никого.

Убедих се, че докато човек е жив, има изход от всяка ситуация, че безкрайни могат да бъдат не само Вселената и човешката глупост, а и много други неща. Научих се да приемам преходността и ограниченията на човешката си кондиция със светла тъга и самоирония. Научих се как да извличам удоволствие от уроците, да се наслаждавам на мига.

Кои са срещите с хора извън България, които най-много са те развълнували?

С Теодоро Петков, Иван Дреников /не пианиста, а сина на авиатора Георги Дреников/, с Леонардо Падрон и Рамон Урданета в Каракас, с един пиаче в джунглата на Амазония, с журналиста Джери Пийтърс, с писателите Карлос Фуентес, Надин Гордимър и Андре Бринк в Южна Африка.

За срещите във Венецуела съм писала подробно в книгата с репортажи от тази страна. С Иван Дреников излезе и отделно интервю във «ВЕК 21». С Джери Пийтърс, който имаше малка осведомителна агенция и беше работил като военен кореспондент във Виетнам, Панама и Никарагуа, подготвих материал за венецуелското списание «Екселенсия». С Карлос Фуентес имам публикувана обширна статия.

За Надин Гордимър съм ти обещала нещо по-подробно, крайно време е да се мобилизирам и да го направя.

Би ли споделила някоя твоя среща с изкуството, която те е накарала да затаиш дъх?

Много са. Така зададен, въпросът по асоциация ме насочва към няколко фрагмента: «Пътуване в Италия» на Роселини – сцената, в КОЯТО отчуждената двойка съпрузи присъстват при разравянето на две тела, застинали в любовна прегръдка в развалините на Помпей.

Откъсът от «Може би», където Лилиан Хелман обяснява какво е за нея «щастие» – изплъзващият се миг на прозореца на фермерската й къща, когато преследвани и тормозени от комисията на Макарти и от разни битовизми, двамата с Дашиъл Хамет наблюдават стадо сърни и елени, дошли на водопой по залез слънце.

Проваленият «опит за летене» в началото на черно белия «Андрей Рубльов», една тема, която виждам продължена и в дръзкото демитологизиране на псевдоромантизма, пронизващо книгата на мексиканеца Игнасио Падиля «Пещерата на Тосканеца». «Вълшебната флейта» под открито небе в Харцгебирге.

Есето на Томас Ман, посветено на написването на «Доктор Фаустус», дискът «Мистерията на българските гласове», пуснат от наш чилийски приятел в дома му в Каракас, вместо поздрав за «добре дошли»; раннохристиянската църква от филма «Рим» на Фелини, която е открита при строежа на метрото и чиито уникални фрески избеляват за секунди при съприкосновението с въздуха; метафората с «разоръжаването» на конквистадора във филма «Мисията».

Мога да гледам с часове това киноплатно, разказващо талантливо за предпазливото превъзмогване на ограниченията, присъщи на завоевателския и просветителския дух. Общото между тези епизоди е, че пресъздават преживявания, предизвикани от осмислянето на опосредствани реалности, т.е. условността е от втора степен.

Интерпретация на интерпретацията. Но силата на внушението е толкова голяма, че постигането на смисъла ни връхлита без всякакво усилие… нещо като епифания; и ни кара да възкликнем: «бих искал/а аз да съм направил/а това; защото то изразява и мен».

Надписът върху паметника на Фройд във Виена – «гласът на интелекта е тих» и няколко изречения от Чоран също ме накарват да затая дъх, макар да не са произведения на изкуството в точния смисъл на думата. Мисля, че трябва да спра, въпреки че ми е трудно.

Кои са личностите, от които най-много се възхищаваш?

От една албанска католичка и от един индийски адвокат, който прозрял жизнената си мисия под влияние на реалностите в Южна Африка.

Кога човек е най-креативен според теб? А какво би могло да попречи на креативността?

Лично аз съм най-креативна, когато съм нещастна. Тогава се вглъбявам, емигрирам в себе си. Трябва ми спокойствие, за да се гмурна, да потъна и да се вгледам в най-дълбоките си пластове, след като се утаи мътилката. Творчеството е самотно, дълготрайно занимание, идва ми наум изтърканата метафора за ваденето на златен прашец от дъното на реката, но така си е. Не смятам «страдалчеството» нито за добра рецепта, нито за единствено действащ «модел».

Още по-малко мисля, че Интернет или щандовете на книжарниците трябва да бъдат използвани като публична психотерапия при панически атаки и маниакално депресивни състояния. Просто вдъхновението е нещо много лично; всеки човешки опит е в някаква степен уникален, що се отнася до връзките; в същото време повторяемите и общи състояния на духа, изразени сполучливо и по нов за Всяко време начин, стоят в основата на Всяко изкуство.

Шест месеца ставах и лягах с книгата «Гьодел, Ешер, Бах в странна примка» на Дъглас Хофщетър; допадат ми обясненията му за същността на творчеството и за невъзможността да се „предизвика“ изкуствена креативност, или да се създаде изкуствен интелект, най-малкото, преди да настъпят качествени промени в познанията и усещанията ни за света. Какво би могло да попречи на креативността? Навярно възпитанието. То създава вътрешни прегради.

Твоите методи да възпитаваш креативност у децата си?

По-скоро аз се уча на креативност, спонтанност и естественост от дъщеря си. Забавлявах се безкрайно и когато пъхаше под възглавницата ми листчета с въпроси за смисъла на живота, повлияна от «Светът на Софи», и когато пъхаше в супата нови подправки, за да експериментира с непознати вкусове; и когато наричаше Рим «счупен град».

Преди години се наложи да си направим едновременно с баща й сериозни изследвания и вкъщи известно време се говореше за здравословни проблеми. Тя започна да се превива, заведохме я на педиатър и там хитрушата си призна, че е измислила болката, че всичко е било само театър.

Когато попитах доктора «защо щерка ни излъга?», той реагира: «тя не ви лъже, тя фантазира»; и поясни, че ни е имитирала, защото е решила, че да си болен е интересно и важно.

Надявам се, че с времето ефектът на лотоса ще надделее над ефекта на пеперудата. Имам предвид, че играта на човешкото въображение предлага много алтернативни реалности, «подменяеми» с едно потрепване на крилцата, или на миглите. Изборът на действителнно поведение, обаче, зависи от вътрешните опори на всеки един от нас. Иска ми се те да съществуват, но не за да ограничават полета й, а за да я центрират. Силният корен успява да рафинира миазмите на блатото и да постигне белотата на лотосовия цвят. В играта на действителности можем да артикулираме мисълта си по метода на шестте шапки на де Боно, но истинският живот понякога има свойството да ни Ги нахлупва всичките едновременно, както японците нахлузват 12 разноцветни сватбени кимона на своите принцеси.

Работила си в съприкосновение с различни култури и националности, би ли споделила какви са твоите начини да мотивираш екипа, с който работиш?

Мисля, че хората се мотивират най-добре, ако са убедени, че участват в създаването на нещо интересно /което не е толкова лесно /и/ или уникално което не е толкова трудно/. Много е важно да усещат, че ръководителят на проекта се вслушва в техните идеи.

Разбира се, хората трябва да имат естествена склонност към избраната работа. Трудно ще видите интроверт шеф на ПР агенция, макар че светът познава всякакви изключения. Ако ръководиш група, колкото и да е малка, налага се да поемаш отговорност, а не да търсиш виновни сред колегите си. Както и да си компетентен.

Хубаво е, ако можеш да съчетаеш качествата на тигър и делфин /което не е лесно/. Хем да дебнеш възможностите «на пазара» и да реагираш бързо и безпощадно, когато това е необходимо /не е толкова трудно, колкото изглежда/, хем да си екипен играч – да умееш да делегираш права, да изслушваш различни мнения и да си склонен да приемаш колективни решения /не е толкова лесно, колкото изглежда/. Това са известни, универсални, общочовешки правила.

Признавам, че нямам делови опит в близкоизточни и далекоизточни страни, където е напълно възможно работната среда да има различни характеристики, съответстващи на разликата в културите. Работила съм в страни на американския и африканския континент, имала съм колеги уругвайци, чехи, венецуелци, мексиканци, зулуси, африканери, англичани, аржентинци, колумбийци, индийци, българи.

Представители на различни раси, с различен социален произход, сексуална ориентация и религиозна принадлежност – християни /католици, протестанти, православни/, атеисти, поклонници на вуду, кандомбле, сантерия, на култа към Мария Лионса, будисти, последователи на дао, на индуизма.

Първата си работа в Йоханесбург наследих от индийка – християнка, чиято сестра беше приела исляма, преди да се омъжи. И предадох тази работа на друга индийка-мюсюлманка, вдовица, която остана в офиса до часа на сватбата си, защото «тя спокойно можела да мине без нея» – договаряли се по-големият й брат и бащата на бъдещия й съпруг. Между колегите ми имаше хора с увреждания, болни от спин, бивши затворници.

Била съм в ролята на шеф и на редови участник в екипа. Не съм се сблъсквала с проблеми, които да останат неразрешени след един смислени откровен разговор. Вярно е, че винаги съм попадала на работа, която харесвам. И съм я вършила с «настървение» и удоволствие.

Във Венецуела често организираха тийм билдинги за миниджърския състав на Инфолайн /УУТЕЕ/. Влизали сме нощем в джунглата със завързани очи, след като сме избирали предварително лидер на групата, единственият участник в ролевата игра, оставен без превръзка на очите и въоръжен с фенерче, за да ни води. Трябваше да му се доверим напълно и да следваме безпрекословно неговите указания, като корабен екипаж в открито море.

В екстремни условия научаваш много за себе си и за другите, за мизерията и величието на човешката природа. Освобождаваш се от комплексите си и от предразсъдъците по отношение на «различността».

Какво е необходимо за един журналист и по-специално – един телевизионен журналист?

В идеалния вариант – сетива на поет и автономен дух. Чувство за справедливост, чувство за хумор и чувство за драматизъм на ситуацията, усет за композиция, импровизация и време /и тук като при добрата проза надничаме през «рамка на прозорец»/; осмислени познания, непосредственост на реакциите /суетност само в умерени количества и то не в новинарските предаванния/, съзнание за отговорността, която произтича от природата на медията, аналитичен, прозорлив и пъргав ум, самообладание и хъс.

В реалния вариант – да бъде природно интелигентен и грамотен, да не бъде мижитурка.

Би ли споделила 10 свои неща, без които денят ти не би изглеждал пълноценен?

Музика, общуване с дъщеря ми, книги, разговор с приятели, разходка сред природата, «планове за бъдещето», обич, слънце, вода, смях.

Кой е най-добрият приятел на Марион Колева?

Не съм дорасла до мъдростта и великодушието на индийците, които казват, че «човек няма приятели и врагове, а учители», но все пак вярвам, че най-добрият ми приятел е този, който ми дарява обичта и подкрепата си в труден за мен момент и не ми спестява критиката, когато се самозабравя. С други думи този, който ми помага да се опозная по-добре; чието дискретно присъствие може да остане незабелязано с години, но чието отсъствие оставя огромна пустош в душевните ми пейзажи.

За какво мечтаеш?

За непрекъснат и пълноценен контакт с най-близките ми хора. И една «мечта на едро», – за чиста, здрава, светла и топла планета, с шест милиарда щастливи същества върху дланта й.

……………………………………

Заб. Първата публикация на интервюто е на 29. 09. 2009 г. във виртуалното издание „Publik Republik“.