“В светлина и обич”, акрил върху платно, Ирен Михайлова, 2023

“Откъм пътя – светилище”
Откъс от „Откъм пътя“

ОТКЪМ ПЪТЯ

Като слънцето дето ме огрява
И да не изгряваш
Щом ми е хладно
Отварям албума
Вече се мръква
Рукват сълзи във чашата с вино
И плача с гърди и със сърце
А душата ми се пълни
Тъгата прелива в радост
И помня
Че горе на прозореца откъм пътя
Където стоеше
И като птиче гледаше
Врабците кацнали на стълба
Прозореца и днеска е отворен
И вратата
И врабец може да влезе
И дете
И пътник
И да се измие на чешмата
И да поседне
И пак ще има смях
И ще има песен.
Само да си дойда
Да застана горе
На ония прозорец
Откъм пътя – все отворен.

Така ми се е свило сърцето
Че мина време
Тебе те няма
И звезда да падне
Над поляни
И месец да изгрее
Не ще се съмне.

А падат звездите
И месеците
Над всяка поляна

Не поникна и една роза
От дивите
Които най-много обичаше.

Ще дойде ли ден
Да тръгнеш
Да ми оставиш
Всичко отпреди
Занапред
Щом затворя очи
Да те сънувам
Как изора двора с песен;

Ще дойде ли ден
Да засвири камбана
А мен да не ми тръпне
Всичко отвътре
Всичко се връща
Както преди.

Ще дойде ли ден
Да угасне свещта
Без да я паля?

Ден дето
Да не ми е нощ.

От „Майчина мъка“

Литни, литни
В облаци
Най-високо
В небето
Морето – да ти е шия
Дъх поемаш
Като признак
На доверие.

Легни спокойно
На постеля
Нека и душата ти легне,
Така ѝ е меко
И ѝ е тихо
Като че ли е плакала
С години
Като че ли стонът ѝ
Никой не е чул
И все чака да бъде припознат
От странник
От пътник

Така самотно вият вълци.

Една ми е дума сънувала
Една в люлка дочула
Да седнат двама у дома̀
Да отворят широка врата
Да лумнат в огнището пламъци
И огън да ошета
Мъгла дето се вдигне
Дим – душа на странник
Страха да обере.

Ако са двама
Един да мине
Друг да помни
От огъня излезе стъпало
Към рая на окопите.

Един да помни за двама
Че в другия остави спомени
Още горки.

“В дъното на вятъра”
Откъс от “На месечина”

“Лалета край слънчевото езеро”, акрил върху платно, Ирен Михайлова, 2023.

СЯНКА В РЪЖТА
/превод от френски/

Веднъж ли беше
Веднъж ли бях
Мрак са моите устои
Корените – в мрак.
Къде да се завърна
Към кой познат подслон
Накъдето и да се обърна
Пак чувам тътен, трясък, зов
Но зов за друга, тъй далеч от мен
Чието име някога със устните ми се е сляло
Коя съм днес, коя, къде и само
Да можех в илюзията да се приютя.
Но хоризонта е далече
И само дирята на светлина обгръща
В златна ръж изстиналото тяло
В ръце изгарящи в студенина,
Последна песен за последно лято​
И пея, а дъждец ръми, ръми, ръми и нека
Отмени
Всичките очаквания и лъжи,
И нека бродя – ще избродя
Цялата земя
И там където те открия
Ще бъдеш като месечината – беглец
А аз за тебе – пристан и порой.

Но както шепнат ми предците и до днес
На месечина, на месечина
Като сянка в ръжта.

ДЪНОТО НА ВЯТЪРА
/превод от френски/

Колко пъти съм протягалa безпомощно ръка
Колко пъти е увисвала в липсата на прегръдка сигурна?
Като изоставена нощна дреха, като мълчалив спомен –
Забравен, чийто пламък искаха да погасят
И който се завръща отново и отново, отчаян да бъде оживен.

В най-дълбоката нощ светлината примижаваше,
Восъкът бе изстинал, но пламъкът все още искреше
В далечното минало, което мъката осветява,
Заменям страховете за молитви и умножавам разочарованията.

Така ми се иска да се сгуша близо до огъня, докато все още е крехък и нежен
Утрото е ледено и кръвта в сърцето ми замръзва,
Не мога, не искам да си тръгна, да пропусна неговото сърцебиене​

През деня слънцето иска да влезе, но запуши процепа –
Много се страхувам от рухването на камъните, от искриците на светлината,
Предпочитам да остана в манастира, където да се моля
Без никога да губя надеждата като опора.

Ала в бездната жаравата хвърля отражения и така съзирам
Всички призраци ме изоставили и уповавам се
На пещерата, където вдълбах молитвите –
Тези стари нощници, които нося в куфара си
И които ми стигат до коленете – бледи и успокояващи.

Но ето вятърът прониква в процепа и затрепервам цялата
Двете ми ръце и сенките като единствена преграда
Щом последният пъплещ пламък обгори дъното на вятъра.

МОЛИТВА
/превод от френски/

Там, където ръцете ни се срещат се роди
Очакване близко до звездата
Изцелени от него да посрещнем светлината –
Единствената, която раздвижва дълбоките води.
Тази отчуждена, полу-неизвестна майка
Която дълго време мълчеше
Тя е воин без борба
За вечната слава на свободните,
Където звездата ме угасява
Там горе блести като по чудо
С надеждата за преоткриване
В очакване на признание.
Как да стигна тази звезда, ​
Как да я пусна,
(За да я стая по-силно в мене) ;
В тяло на ръба на светлината
В тази тъй дълбока нощ?
Единствената, която блести там горе
Ако се срине – моля се
Моля се да падне
В люлката на зорницата.