ЗАЗОРЯВАНЕ
Прокълнати са тези светове,
в които – тъмен, расне Голиат.
А лирата на светлия му брат
не го опива, нито омагьосва.
Живее нейде див планински бог
сред ромона, край вечните скали.
Остава ту прехласнат, ту пък строг,
щом буря тътне, светне, завали.
Той плаче тихо – свел сега очи –
над вечните, над мрачните гори.
Дали и сам певецът ще мълчи?…
И тъмна прашка свива Бог в зори.
ОПТИЧЕСКА ИЗМАМА
на Рени
Навярно помниш онзи древен свят
на престарели опитни мъже
– кормчии на вълшебни бели яхти.
Трийсетгодишни бяха те, а ний
пораствахме с един захлас, повярвали
във лудостта на южните им сънища…
В безвремието… Така и не разбрахме
кога отново спуснаха платна.
Кога ни сграбчиха пустинни ветрове
и страшните ни котви ни обрекоха
на изненадващо обратно виждане
Сега е млад светът, но няма тайни…
И престарелите мъже ги няма…
И някак весел е, безумно весел
напук на цялата оптическа измама.
Трийсетгодишните отдавна са деца –
на раменете ни поплакват вечер…
Дано сърцата ни са опитни кормчии…
…за да са с тях, когато нас ни няма…..
LENTO
Старомодно е това мълчание
– а остана у нас като ехо –
на невиждано синьо утро,
нейде там преди сто лета…
……………………………….
… мина време от
онова омагьосване страшно на Кай,
който толкова думи изрече,
за да счупи само една –
нежнобялата ни тишина…
А в душите ни зрееше нещо –
май си беше почти като приказка.
От раздрънкано старо пиано –
все звучеше тъй тихо /ададжо/
за свенливо очакване в шест.
Вечерта ни остави внезапно
във финал на забравен уестърн
с уморени коне, с много прах…
Ако само за миг се спрем,
ще дочуем в тъй нежното /Lento/
…своя страх
* * *
In memoriam – Нийл Армстронг
Луната ще е
малко по-невидима
във своята тъга…
защото всичко невидимо носи
безкрайността на първото усещане…
Щом първият прекрачи
края на земното притегляне,
безкрайно ще е лунното пристанище…
От доказателства не се нуждае
единствено неземната любов
Тя своя път отвъд
– в безкрая следва…
МИГ НЕРАВНОСТ
Над мраморни пиедестали
в умората на есента…
все грачат ужасните гарвани.
…И няма утеха в смъртта…
Тихо стъпва самотната почит
на някой, дошъл отдалеч.
Оставя той есенно цвете
до мъничък сив постамент…
Оставя самотна нежност –
единствен и истински знак
за невъзможната диря
в този възможен свят…
Тихи видения в есенния път
Миг неравност пред равността отвъд.
ЛИРА
Омръзна ми от толкова слова,
опитомени в страшната ни памет,
потърсени мъчително в една
предизвестена, уморена своя роля….
Познато е… А чака…
и тъгува
душата за единственото знание,
което неотменно съществува,
щом преболи
сърцето,
…посънува…
…във онзи стон на чистото ридание,
напомнящ вечността на лира,
захвърлена от влюбен бог
в бразда между земята и ефира…